ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

Брой 1, Год. 6, 2014, 1 Януари, Сряда, Цена 2 лв.

Снимка: В.Гарнизов Героите на протеста: Юлия Берберян е от истинските герои на нашия протест. Вече 200 дни е на площада. Всяка вечер, почти без изключение. С голямо знаме. С голяма усмивка. Енергична. Оптимист. С любов за България. Юлия, огромен респект и обич!

СПРАВКА: Юлия Манук Берберян е българска тенисистка от арменски произход. След успешната кариера като тенисист тя продължава да постига много добри световни резултати вече като треньор на трите си дъщери – Мануела Малеева (р. 1967), Катерина Малеева (р. 1969) и Магдалена Малеева (р. 1975), които достигат съответно до трето, шесто и четвърто място в световната ранглиста за жени – безпрецедентен случай за три деца от едно семейство. Юлия Берберян е 9-кратна държавна шампионка поединично (1962-1964, 1968, 1970, 1972, 1973, 1975,

ГЕРОИТЕ НА ПРОТЕСТА: ЮЛИЯ (От 1-ва стр.) … 1976) и на двойки (1962-1964, 1968-1975). През цялата си състезателна кариера пече-ли 31 държавни титли. Четири пъти печели Балкански игри с отбора на България (1966 г. – Загреб, 1968 г. – София, 1972 г. – Буку-рещ, 1974 г. – Анкара). Дълги години е капи-тан на отбора на България за Фед Къп, достигнал два пъти до 3-то място в света (1985 г. в Нагоя, след отборите на САЩ и Чехословакия и през 1987 г. във Ванкувър след отборите на САЩ и Западна Герма-ния).

ЖИВОТЪТ Е ЧУДО, ЗАСЛУЖАВА СИ ДА СЕ ЖИВЕЕ...

30 декември 2013, понеделник

Изповедта на един клошар, накарала всички ни да замълчим

Колко ли пъти, срещайки погледа на някой бездомник, сте се питали какъв ли е бил животът му, дали е имал семейство, професия... живял ли е някога другояче? В едно стихотворение се казваше, че очите, дори и в умората, говорят на всички езици. В тях се крие отпечатъкът на преживяното минало.

Какво ли е онова нещо, която може да ни накара да продължим, след като отпе-чатъкът избледнее, покрит от болката от смазани мечти, безпътица и самота?

Вижте изповедта на един клошар, която ни даде всички отговори и ни накара да се усмихнем... уж без причина:

„Отивам да си купя кафе. Пред мен

човечец, леко потрепващ, леко прегърбен, около 70-годишен или толкова изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и тихо казва: „Едно кафе.” Продавачката изсумтява, броейки ги: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.” Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне. „Не ви ли е срам?” – изкрещявам на прода-вачката – „Аз ще платя кафето”.

Поканих човекът на масичката, по-дадох му кафето и седнах до него. Стори ми се разстроен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и дано вина-

ги да имате да давате!” Понечих да му кажа, че и само 2 стотинки да имам – пак ще ги дам, но замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още преди да попитам каквото и да било, той започна да разказва:

„Клошар съм. Не ме е срам. Не ис-ках да излъжа продавачката. Не бях преб-роил правилно. Не винаги съм бил клошар. Бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея, че животът ми ще се преобър-не. Пострадах при катастрофа. Вече не можех да свиря и животът ми тръгна назад. Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с малка пенсия. Тя никога за нищо не ми стига. Много обичам животните и един ден до една кофа за боклук стоеше едно гладно куче. Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах да му купя. Без да се осъзная как, надник-нах в кофата за да му потърся нещо за ядене. Намерих един хляб. Толкова ме беше срам от минаващите хора, но погле-дът на гладното куче впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, взех една филия и му дадох. То го налапа сякаш никога не е яло. Започ-нах да му чупя, за да яде по-бавно. Паднаха няколко трохи и веднага долетяха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, колко ми е леко на сърцето и колко съм щастлив, че все пак успях да ги нахра-ня. На другата сутрин, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми. Но аз бях подготвен. Носех хляб, натопен в манджа от вкъщи. Нещо в сърцето ми се беше прео-бърнало. Започнах да забелязвам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се замислям. Реших, че няма нищо лошо да търся в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е срам. Така започнаха да минават дните ми. Сутрин излизах, набавях храна от кофите и ходех да храня животните. Верният пазач до кофата за боклук, онзи първият дето нахра-них, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар. Освен храна, събирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и заедно с моята пенсия се оправяме някак си с моя верен другар!”

Усмивка озари лицето му, усмивка искрена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи. „Вие току-що ми пре-дадохте урок от живота, господине! Благо-даря Ви! Нека кафето е от мен!” – казах.

А той отвърна: „Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее!”“ ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст го препоръчвам за часовете по гражданско образование, при-мерно по т.н. предмет "Свят и личност" в училищата (в 12-ти клас). Или по Етика. Аз лично ще го включа в своите часове. Има смисъл младите да опитат да разговарят по такава една тема...

АБЕ, ТОЯ КАТИЛ ОЛИГАРСКИ МАЙ СЕ ДОВЛЕЧЕ И ОЦЕЛЯ ДО КРАЯ НА ГОДИ-НАТА, А, КАК МУ ПОЗВОЛИХМЕ БЕ, ХО-РА?!

31 декември 2013, вторник

ВИЖТЕ най-доброто видео, което направи Орешарски за смях пред цяла България! Клипът е толкова разбиващ, че трябва да се гледа на всяка цена!

Интернет полудя! Фейсбук буквал-но е нажежен до червено!

България се подиграва на премие-ра си, който, вместо да подаде оставка и да се оттегли с достойнство, предпочита да понася гаври и хули от всички страни.

Както обича да казва народът: „Ти го плюеш – а то мисли, че дъжд го вали!”. Източник

ДУШЕСПАСИТЕЛНИЯТ ПРОБЛЕМ: КАК ДА СТИГНЕМ ДО ТОЗИ ТАКА ЖИЗНЕНО НЕ-ОБХОДИМ НИ ПОВРАТ В СЪЗНАНИЯТА, В ДУШИТЕ?

Иска ми се да завърша някак за-почнатото, именно да приведа в някаква цялост своите разсъждения за нравствената ситуация, в която пребивава съвременният българин, и то именно на основата на при-мери, взети от реалния, ала доста странен живот, течащ в едно образователно, възпи-тателно и културно учреждение, в едно училище. Правя това понеже мен лично не ме задоволяват общите приказки, теорети-зирането и прочие, истински значимото според мен е онова, което се изявява конк-ретно, в постъпките, в делата; за него си заслужава да се замислим повече, щото именно то ни показва какви наистина сме. А не за какви се мислим. Или как сами се представяме. Истината, повтарям, е важно-то и същественото. Заради нея, заради постигането й, се налага да понесем извес-тни неудобства. Примерно - да пострада нечия суетност. Вчера написах текст под заглавие Пиша каквото мисля, не умея да

3 си кривя душата: нима това е толкова непростим недъг?!, сега ми се ще да про-дължа разсъждението си. Темата, разбира се, е безкрайна, към нея си заслужава да се връщаме много пъти, но ето, аз с тия свои писания всъщност отправям покана за раз-говор, да видим дали някой ще откликне, това също ми е много интересно. И неотк-ликването все нещо показва, нещо говори. Тъй че – да продължавам напред.

Моята основна мисъл до този мо-мент е тази: правим някакви неща, пример-но, казваме нещо, държим се по определен начин, позволяваме си някакво действие, реакция и прочие, а не си даваме сметка какво именно това наше действие, постъпка, дума показва, какво то ни говори, какъв смисъл носи в себе си. Обикновени си мислим, че то носи такъв или онакъв сми-съл, а всъщност се оказва, че това не е така, че смисълът на нашето действие е коренно различен. Накратко казано – изла-гаме се. Оказва се, че не умеем да схваща-ме и да осъзнаваме най-важни, базисни, принципни неща. Или лекомислено си поз-воляваме да ги нарушаваме. Примерно, не ни пука, че с едно или друго свое поведение обиждаме дадена личност. Не зачитаме правата й, напротив, позволяваме си да ги тъпчем най-арогантно. И при това, дето се казва, не ни пука – или слабо ни вълнува. Накърняваме личното достойнство на даден човек, проявяваме неуважение към него – и в същото време съвсем не си даваме смет-ка за това, напротив, вманиачили сме си, че е допустимо да се държим по такъв екстра-вагантен, обиждащ и нас самите начин.

Другояче казано, сами себе си обиждаме, а не съзнаваме това. Щото кога-то човек обижда друга личност, той в нейно лице обижда по-преди и най-вече самия себе си. Ала е, както казваме, "обръгнал" и не го усеща. И без да му мигне окото се излага. Пък ако някой дръзне да му рече: "Чакай бе, ало, поспри се малко, сфащаш ли какво правиш?!", ако някой изобличи постъпката му и покаже точния й смисъл, тогава същият оня почва да крещи: "Как така той ще ми да мене дума това или оно-ва?! Откъде-накъде ще ми се меси?! Та той ме обижда! Ще се оплача на нравствената полиция!". И ако на такъв му речеш: "Ти сам си си виновен. Да си мислил когато си пред-приел укоримото, излагащото те действие, сега вече е късно. Сам да се беше възпрял овреме. След като се се изложил, налага ти се да поемеш пълната отговорност. И, дето се казва, да изпиеш горчивата чаша. То обаче е за твое добро. Ако поне това разбе-реш, все има смисъл. Имаш шанс да се поправиш, осъзнавайки грешката си. Ако искаш се поправи. Ако искаш, мрази ме, че направих опит да ти помогна. Като те изоб-личих. Като ти показах какво всъщност си направил. Би следвало да си ми благодарен за това. Но ти ако искаш си ме мрази. Твой избор!".

Описах тази нравствена ситуация неслучайно. То е във връзка с вчерашното разсъждение, въртящо се около този казус: как да затворим устата на Ангел Грънчаров, който, наглецът, си позволява комай всеки ден да изобличава разни случки в нашата училищна общност, с това показва крещяща "неколегиалност", нарушава също така и Правилника, щото обижда разни хора, в това число и ученици, тия въпроси трябва да се обсъждат не публично, не в медиите, а в "тесен домашен кръг", щото иначе, види-те ли, "бива уронван" престижа на институ-цията. Трябвало било да мълчим за това, което се случва, щото ако не мълчим, ще се самодискредитираме, ще се самоизобли-чим, а това е глупаво. И излишно. Аз обаче бих си позволил да задам ето този неудобен въпрос: а вий, драги, защо сами допускате действия, от които явно се срамувате, щом все пак усещате, че медийното им предста-вяне било "вредно" и "неуместно"? Не е ли по-вярната позиция ето тази: просто да не допускаш да правиш унизителни, недостой-ни постъпки и действия? Ако се пазиш да не правиш такива неща, които изискват запаз-ването им в тайна, ако правиш само неща, за които изобщо няма как да се срамуваш, то тогава щеше ли да има някакъв проб-лем? Значи защо допускаш да правиш не-ща, изнасянето на които в публичността ти се вижда "излагация"? Та нали първичното е именно това твое действие или постъпка, за които ти би предпочел да се мълчи? Ако я няма лошата, дискредитираща те постъп-ка, то тогава нима някой би могъл с нещо да ти навреди като изнесе информация за това, което си сторил, в публичното прост-ранство? Не може, нали така? Е? Мисли малко де. Опитай, не е толкова трудно. Защо всичко в нашия живот трябва да бъде изкривено и наопаки? Защо не мислим предварително, ами се излагаме, пък после врещим, че някой бил изобличил недостой-ното ни поведение.

Ето, примерно, тоя Орешарски, да, същия, премиерът, първо сам предложи Делян Пеевски на високия пост в ДАНС, а като възмутеният народ скочи да му иска сметка, че предлага една мутра на такъв отговорен пост, се нацупи, че народът не го бил разбрал, не го бил оценил и почнал бил да му иска оставката! Ами ти къде беше бе, мерзавецо, що не мисли когато се излагаше, а постфактум се пениш, сега, когато вече се видя, че излагацията ти е невероятна?! Ето, същите работи прави обаче не само този или онзи политик, ами ги правим всички ние, без особено да се замисляме, правим уко-рителни постъпки, пък когато някой ни рече, че така не бива и така не става, почваме да врещим и да крещим: "Я, той няма право да ни уронва престижа?! Да ни излага публич-но! Сакън, за тия неща требе да се мълчи! Не е, видите ли, "колегиално"! Ще уроним и престижа на институцията! Мълчанието е злато!". Да, ама трябвало навреме на мис-

лиш, като си се изложил, бъди поне досто-ен да поемеш пълната отговорност за нап-равеното, иначе продължаваш да затъваш в тресавището на недостойнството. Така обаче не бива да се живее. Грозно е даже.

Аз тук не ща да се връщам изцяло към тълкуване на ония богати и пребогати на смисъл истории, които ми се случиха в разстояние точно на месец след моето завръщане на работа след 8-месечен отпуск по болест (и преживяна тежка операция). Аз, слава Богу, писах редовно по тия чудати истории, които са една пълна картина на нравствения живот в една общност от хора, при това не каква да е, ами една човешка общност, която е по-специфична, носеща още по-многозначителен смисъл. Става дума за живота в едно културно, образова-телно, възпитателно, личностно-формира-що, дори духовно учреждение – каквото е училището, в което работя. Щом такива неща се случват точно на такова място, правете си сметката какви още по-обезпо-коителни неща се случват в другите сфери на българския живот, които не са така спе-циализирани – и то тъкмо в посока на въз-питанието на младите, на подрастващите. Ето защо, по моята преценка, има смисъл да се дълбае в тия теми, да се човърка в тия рани, нещо повече, налага се дори да се сипва... сол в тия рани, та да заболи така, че всички да се сепнат – и поне малко да се замислят. Да осъзнаят, че работата е сери-озна. Че проблемът не е в някаква си там "неприятна личност", каквато е, да допус-нем, моята персона - както искат да изкарат тази история някои дървени "философи", опитващи се всичко да извратят. Та в тази връзка се налага още много да се мисли и обсъжда. Аз съвсем отговорно предлагам този належащ и в някакъв смисъл дори душеспасителен разговор. Да, налага се да направим нещо за да спасим душите си. Позволете ми де се обърна и с един такъв апел. При това, надявам се, в тия търсения като във фокус се пречупват ония обезпоко-ителни процеси, които текат в обществото ни като цяло. Да, в отделната капчица вода може да се открие заразата, която разлага цялото, примерно, цяло едно езеро, река, море или океан. В морето – а аз бих си позволил да употребя друга дума: в блатото – на съвременния български живот, да, в блатото на съвременния български живот са се завъдили какви ли не зарази, уродливи чудовища, грозни влечуги, змии, жаби и какво ли не още; те се чувстват превъзход-но в тази смрад и гнилоч, но така повече не може да продължи, така повече не може да се живее. Някои хора, представете си, се задушаваме в тая отровна атмосфера. Други, и то немалко, за да се спасят, бягат надалече от излъчващото смрад и отрови българско блато, блатото, тресавището на съвременния български живот. Аз настоя-вам в този именно контекст да се разглеж-дат тия историйки, които тук описвам. Само

4 в този контекст може да се постигне верният смисъл. Който е така обезпокоителен. А някои си се чувстват, изглежда, най-превъзходно в тинята, в блатото, в смрадта, в гнусотията. И дори крещят:

- Какво като не ви харесва на вас тука бре?! Нам пък си ни харесва! Като не ви харесва, бягайте, махайте се! Напуснете България, няма да жалим за вас! Ний пък ще си продължим да си "живеем" в гнусоти-ята! Нам така ни харесва! Нам так нравится! Майната ви на вас като не ви харесва! Ще ми се правят те на особени! На "чисти" те ще ми се правят?! Я ги виж ти, на важни, на културни те ще ми се правят?! Айде де!

И прочие, и тъй нататък, и так да-лее, и ала-бала. Така говори комуноидната безличност, протестирайки срещу ония, които пък протестират срещу мизерията и мръсотията, имащи преди всичко нравствен смисъл, в които ний, съвременните българи, сме принудени да пребиваваме. Да, у нас само се протестира срещу... протестиращи-те! Е, и в някои други комуноидни страни се прави така де, в Русия примерно. Давате ли си сметка колко сме загазили, щом сме способни на подобни извратености? На подобни "нравствени", с извинение за дума-та, перверзии! Гнус, пълна гнус, отврат и погнуса! Срам! Ала къде е срамът, а, тава-ришчи, колцина сме тия, дето умеем да се срамуваме? На огромната част от природо-популацията ни сякаш е непознато туй чувство. Това е най-опасното: че като живе-ем сред такива срамотии, не можем вече да се срамуваме. Една толкова проста и ду-шеспасителна емоция е срамът. Да, ала ето, има безсрамни хора, на които не им се удава, представяте ли си, да се засрамят. Правят срамни неща, а не могат да изпитат толкова естествената емоция срам. Тъжна работа. Щото засрамил и се човекът, напра-вил нещо срамно, то той вече е поел увере-но по пътя на промяната към по-добро. Най-важната част от цялата работа вече е свър-шена. Както и когато ако глупакът осъзнае, че постоянно прави само глупости, той фактически вече не е глупак. Да, но до този душевен поврат мнозина още не са стигна-ли. Правят глупости, ала не съзнават какво правят. Държат се срамно, ала не съзнават, че е наистина срамно това, що правят. Ето го проблемът в неприкрит вид. В гол, бих казал даже, вид. Озъбен е този проблем, иска се да бъде осъзнат като проблем. Като един най-съдбовен, да, съдбовно важен проблем. Душеспасителен проблем. Как да стигнем до този така жизнено необходим ни поврат? Не е ли това същинският проблем?

Много трябва да се разговаря с хо-рата, които са попаднали в капана на такова ужасно неосъзнаване на проблематич-ността на тяхната собствена ситуация. На тяхната собствена нравствена и житейска ситуация. Да се опроблематизира такава една ситуация, да се осъзнае нейната проб-лематичност - ето това е най-важното, оттук

почва всичко. Тук е началото на всички начала. Тук е коренът, тук е разковничето. Трябва, повтарям, много да се разговаря с тия клети същества, които не осъзнават какво правят, които не осъзнават собстве-ните си проблеми именно като проблеми, които си живеят с измамното, бих казал дори извратено усещане, че "при нас, види-те ли, всичко си ни е наред!". Да, неосъзна-ването на проблемите се дължи на илюзия-та, че нямаш проблеми! Че си станал, тъй да се рече, безпроблемен! Или че си... непогрешим! Че всичко, що се мотае в съз-нанието ти, било "самата истина". Че както ти си представяш нещата, то, видите ли, било "единствено вярното". И като живееш с това измамно усещане, когато някой теме-рут като Ангел Грънчаров дръзне да каже, че не мисли като теб, че вижда нещата в съвсем друга светлина, тогава да почнеш френетично да крещиш:

- Я го виж ти, той ще ми каже на мене?! кой си ти бре? ти за какъв се мислиш бре?! кой те упълномощи теб да казваш какво мислиш бре?! На учен ще ми се прави той?! На личност ще ми се прави?! на осо-бен ще ми се прави?! На важен ще ми се прави?! Ти на мен ли ще кажеш бе?! Нещас-тник неден, ще ни разваля той рахатя! Ще ни разваля той идилията?! Ще ни смущава той сънят?!

Така стават тия работи. Сфанахте ли всъщност за какво става дума? И за какво говоря? И за какво се боря? И какво искам да постигна? Искам, бидейки фило-соф, да помогна на дадени хора да попад-нат в ситуация, в която да се опитат да видят нещата в съвсем различна светлина. Искам просто да си изпълня своя дълг като философ. И като учител. Като възпитател на младежта. Това искам. Нищо друго. Е, искам и да проуча тия проблеми на дело, на практика, в реалния живот, така, както там текат, а не на теория, не на книга. Правя си аз някакви изследвания. За науката, така да се каже, всички жертви са допустими. И за истината де, щото мен като философ не ме вълнува чак толкова науката, а ме вълнува само истината. Има истини, които не са по силите на научното третиране. Има истини, които са значително по-богати по смисъл от т.н. научни истини. Ето, и на тази база се пораждат ред недоразумения. Или разми-навания. Не само моите ученици, но и голя-ма част от колегите ми – сега ще си позволя да кажа нещо крайно силно, крайно "обид-но", силно възмутително! – и дори не само от колегите, не само от учителите и възпи-тателите, но и от родителите, и дори от целокупната ни природна и социална попу-лация, са нещо като жертви на така модер-ния позитивистичен, сиреч, наукообразен модел на мислене и на представяне на нещата, на който не му се удава да схване и постигне именно истински важното: човеш-ката страна на нещата. Да, тоталната чо-вешка страна, всеобхватния човешки сми-

съл на нещата. Само философията, само философската нагласа може да постигне този смисъл. Или поне да намекне за него. Ето, тия т.н. мои "конфликти" не само с дадена категория ученици, но и с дадена категория учители (родители и пр.) имат и една такава културна основа: става дума за разминаване на култури, на принципно различни видове тълкувания и интерпрета-ции. Става дума за сериозни мирогледни и духовни разминавания. Които са нещо съв-сем естествено в нормалните човешки общества и общности. Там е обаче работа-та, че нашата българска общност не е нор-мална, не е също така и здрава, тя е ненор-мална и нездрава, тя е една болна общност. Тук също се крие разковничето. Тук няма да развивам по-нашироко това, което само подхвърлих, но ако се наложи, в процеса на една евентуална дискусия, съм готов да развия становището си значително по-убедително. Но тия, които искат да разбе-рат, убеден съм, вече разбират какво подх-върлих, какво дръзнах да кажа. Другите нека да ми се "обиждат".

Сега да мина към по-конкретен анализ. Пък и ми се налага да завършвам, с оглед да не стане много дълъг този текст. Ето с какво смятам да приключа този път.

Знаете, че един клас на втория час след моето завръщане категорично заяви, че повече не иска аз да съм техен препода-вател по философия. Това е един прелюбо-питен казус. Аз описах, доколкото ми стигат силите, случилото се, щото, признавам си, нямам таланта на художник, за да мога да възсъздам цялата картина. Да се изразява нещо с думи пак се иска художествен та-лант, не схващайте думата "художник" в тесния й смисъл. Та по този великолепен казус аз още много ще се наложи да пиша, но сега искам да кажа нещичко.

Първо, в този клас не съм препо-давал от 2 години, този клас ми беше отнет от директорката преди две години - щото те тогава се били "пожалвали" от мен, били написали жалба. Без да обсъди с мен и с учениците тази жалба, тя реши проблема по възможно най-неверения начин: отне ми от преподаване класа. И така заложи една страшна бомба със закъснител. Която сега избухна. Чудесно е, че избухна. Тия избух-вания имат превъзходен освобождаващ смисъл и ефект. И ни дават шанса да проу-

5 мее много неща, които преди това не сме разбирали. Ето че и един такъв "скандал" има превъзходен позитивен смисъл. Цялата работа е да можем да се възползваме от него. Да можем да го открием и постигнем. Казусът наистина е сложен. Рискът от греш-ки е голям. Аз за себе си добре знам, че претенция за непогрешимост нямам. Фило-софската ми ерудиция не го позволява. Греша много, няма лошо да се греши. Не съм така ограничен, че да почна да си мис-ля, че съм непогрешим. Понякога, трябва да се отчете и това, си позволявам да блъфи-рам, т.е. да "греша", ала не истински, а наужким. По-сложничко е поведението на един философ като мен. Философското ми призвание ме тласка да не бъда толкова плосък, както на някои им се струва. Просто щото те, горките, не могат да осъзнаят какво точно става. Но това е отделна тема. Аз и по нея ще пиша, но не сега. Тя е благодатна тема за философско осмисляне. За същинс-кия смисъл на поведението на философа. За многозначния неплосък смисъл на това поведение – в разните ситуации на живота. Ще пиша за това скоро. Но не сега.

Та тия ученици си позволиха да отправят към мен разни претенции. За моя необичаен "стил на (не)преподаване", на изпитване, за "манталитета" ми даже, за това, че съм си бил позволил някакви "неза-конни" иновации (то иновациите са винаги "незаконни", щото ако чакаме законът да ни предпише някакви иновации, и то творчески най-вече, ще има много да чакаме!), като примерно видеозаснемането на учебни часове, които аз после качих в интернет, в този блог, не за да навредя на учениците, не за да им нанеса някакви щети или вреди, а с оглед повишаване на качеството на тяхното образование, и прочие, даже моята личност била за тия ученици "дразнеща", щото, като капак на всичко, си имам блог и в него пиша за всичко, което ме вълнува, за което мисля, и ето, писах и за случката в техния клас, пък това тях, видите ли, ги било "обидило", аз по този начин съм бил "обидил" класа и пр. Да, забравих да кажа най-куриозното: когато преди две години си позволих на тия същите ученици да прожек-тирам в клас филма на Ф.Фелини "Амар-корд", то тогава тия ученици и дори някои техни родители се били възмутили дотам, щото били открили, че този филм бил... дръжте се за стола да не паднете... бил, представяте ли си... "порнографски", ох, горкият Фелини, дойде моментът той най-сетне да бъде разконспириран като създа-тел на "порнографски филми". То и най-вече заради тоя филм явно ме освободи от пре-подаване в този клас любезната моя дирек-торка, така предполагам де, щото и тя не обича, вероятно, "порнографското творчест-во" на великия италиански режисьор, нари-чан "Маестрото" от мнозина също така велики кинодейци, дейци на киноизкуството на ХХ век. А, и има още нещо: аз съм учи-

тел, който преподава по свои оригинални учебни помагала, е, аз не преподавам де, ами оставям учениците сами да четат пома-галата, е, и за това се сетиха да протести-рат тия ученици, щото моите помагала, видите ли, или "лоши", при това не били - о, какъв ужас! - не били одобрени от Минис-терството. Много любопитен момент във всички тия "обвинения" е този, че учениците повториха, сякаш повтарят един добре заучен урок, всичките ония "обвинения", които ми повтарят като латерни разните му там директорки и инспекторки, и то не от вчера. Да приемем, че това е съвсем слу-чайно съвпадение, за нищо не намеквам, щото всеки с що-годе развит разсъдък сам може да схване за какво говори едно такова пълно съвпадение. Щеше все пак да е по-добре учениците да не бяха така добре научили урока си, но както и да е, да не придиряме чак толкоз.

Аз искам в тази връзка, първо, да благодаря на учениците че ми казаха всичко това и то по един превъзходен начин, увли-чайки се, патетично, някои дори бяха силно възмутени, с червени от възмущение лица ми повтаряха тия обвинения, невероятен спектакъл беше по време на тия обсъжда-ния! Аз участвах в 3 учебни часа обсъжда-ния, в едно от обсъжданията участваше и самата така любезна директорка, в другото пък участваха три от нейните помощнички (едната от тях е също така и синдикален лидер!). Аз лично съм много доволен от тия обсъждания и изобщо не смятам, че време-то, отделено за тях, е загубено. Не, напро-тив, спечелено е! Учениците се държаха, повтарям, великолепно, много ценни бяха тия техни изказвания, що синтезирано при-ведох по-горе, аз съм готов дори да им пиша по една шестица, имам предвид на тия, на най-активните ученици, що участва-ха така старателно в този, тъй да се рече, линч над преподавател. Останалата част от класа се радваше от все сърце на чудесния сеир: ученици нападат по всички линии един преподавател, началствата изобщо не му подават ръка, напротив, личи си че и те не го обичат изобщо, а пък той, горкият, се опитва нещичко да каже в своя защита, но ний не му позволяваме, ний му се подигра-ваме, прекъсваме го, за малко да го дока-раме до положение да се разплаче заради обидите, които му нанесохме! Шоуто беше на висота, няма що! Спектакъл от класа. Ех, защо не предложих да го заснемем туй шоу на видео, знаете ли сега какъв безценен матр`ьял щяхме да имаме?! Като едното нищо щяхме да бием Холивуд, да, сериозно говоря, с малко монтаж щеше да се получи превъзходен филм, да, филм, и то значи-телно по-хубав от филмите на оня нещаст-ник Фелини, дето само за някаква порног-рафия мисли, извратенякът му с изврате-няк.! Е, можеше да получим и някаква меж-дународна награда за тоя филм за съвре-менните български нрави, ала ето, понеже

не се сетих да предложа, понеже не го заснехме, изпуснахме всичко, и наградата, и славата, и парите дори! Нека! Щом не ме слушате, така е! :-)

Тъй. Малка шегичка си позволих да кажа. Този израз "малка шегичка" принад-лежи на знаменития учител от това същото училище, сега вече пенсионер, именно г-н Жак Асса; вечно усмихнат, интелигентен, духовит, е, той също като мен си беше и малко чешит, но то без това не може, та г-н Асса, инженер по образование (и също така имащ и второ "вишо", да, представете си, във ВИТИЗ е учил, да, е завършил акаде-мията за театрално и кино изкуство!), беше също учителят, от когото учениците най-много се жалваха, щото имаше обичая да оставя цели класове на... поправителен изпит! Е, жалваха се, но ако сега разтворите фейсбук-страницата на училището и се разровите в нея, ще видите, че същите тия, дето са се жалвали от него навремето, след години пишат, че са му признателни, щото именно той ги бил научил най-много, бил ги научил на някакви незабравими за цял живот неща. Те били осъзнали това значи-телно по-късно, а не когато са се жалвали от него. Та аз имам честта, след пенсиони-рането на г-н Асса, да съм учителят от туй наше знаменито училище, дето се зове "ПГЕЕ" (засега си няма патрон, Стив Джобс не стана, засега, но то още не се знае!), та аз именно да съм учителят с най-много жалби, което е изключително голям комп-лимент за мен! Както и да е, да не се хваля толкова. Че иначе съм скромен човек, но ето, допуснах да се похваля малко. Малка шегичка де, не се ядосвайте толкова! Г-н Асса ми е добър приятел и сега, често си говорим в скайпа, той живее в София, с бодър и непокорен дух е, пак си е същият, независимо от годините (той е преподавал кажи-речи 50 години в това наше училище, това е рекорд, той справедливо е негов доайен, щото и самото училище съществува от 50-тина години!), та г-н Асса също така следи с интерес тия истории, които сега текат в неговото любимо училище, за което е направил толкова много. Той преди три години беше също така най-активен участ-ник в сбирките на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, който заедно с него основахме в училището. Но това са подробности, мисълта ми е, че имам честта да съм учител с не по-малко жалби отколкото е имал и великият г-н Асса; а той е нещо като емблема на нашето наис-тина знаменито училище, чиито престиж аз така сериозно "уронвам" комай всеки ден - като си позволявам да пиша за случващото се в него. Или все пак не "уронвам" все пак толкова престижа му, а, какво ще кажете?

Дали пък един ден няма да се признае, че в ерата, в която преподавател по философия в това училище е била моя милост, това училище е имало честта да се превърне в нещо като "практическа лабора-тория" за проверка на всички ония най-

6 съвременни, дори бих си позволил да кажа авангардни, новаторски, творчески идеи за коренен поврат и за същностна реформа в българското образование, идеи, които моя скромна милост е имала добрината да развие в своите книги за образованието? Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България - мале-мале, каква чест ще бъде това да се признае един ден, независимо от всичко, независимо от сегашните ми ядове, проблеми, главобо-лия!? Леле, каква чест само, а?! И дали това няма да вдигне още повече престижа на моето наистина любимо училище, в което ето вече преподавам философия омай половината от своя творчески път?! Значи за никакво "уронване" на престижа на ПГЕЕ не може да става дума, а, какво ще кажете - в светлината на току-що написаното?! Та това наше училище, благодарение на моите писания, вече е на път да стане нещо като национална знаменитост, нима е малко това? То лоша реклама няма, нали така? Леле, дали ще ми признаят един ден и тия мои приноси? Е, награда не чакам, аз наг-радата, по нашия роден обичай, вече си я получих, това са ругатните, обидите, нака-занията, оплюването, нали така ний награж-даваме обикновено най-светлите си умове?! Спокойно бе, не съм се побъркал да пиша така, спокойно, успокойте душите си, моля ви се! Та това беше просто още една малка шегичка?! :-)

Чао, да спра дотук, че както съм почнал да пиша, току-виж за награда може и в психиатрия да ме пратят, колко му е, а? :-) Хубав ден ви желая! Бъдете здрави, весели, радостни, шегувайте се, бъдете свободни, щото само свободният човек може да се шегува истински, само здравата личност може да се шегува подобаващо. А ония, ограничените, злобните, нещастните хора – те не могат да се шегуват. Те само се само-измъчват. От своите злоби, от своята за-вист, от своята непълноценност. Това го казвам по принцип, не намеквам за нищо. Пак се шегувам. Нека никой да не ми се обижда. Пиша това с най-чисти и добри чувства в навечерието на новата година, ето, днес е утрото на последния ден на 2013 г. Утре е вече 2014 година: да е по-добра от 2013-та!

Дай Боже! Това да си пожелаем.

Но новата година ще бъде такава, каквато ний си е направим. Ний трябва да станем поне малко по-нови, щото ако сме си същи-те как тогава новата година да може да е нова, а? Какво, питам аз, ще й е тогава новото? Размишлявайте и вий за това. Наздраве!

Весело посрещане!!!

Мислите са само сенки на чувствата

Мислите са само сенки на нашите чувства – винаги по-тъмни, по-смътни, по-кухи и по-прости от тях. Фридрих Ницше, из За човека и свръхчо-века, стр. 108 Цит. по Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога

НЕЩО, КОЕТО ЗАСЛУЖАВА ДА СЕ ВИДИ И ДА СЕ ЧУЕ – И ДА СЕ ПРОУМЕЕ

Окупирани души, едно интервю на проф. Калин Янакиев Препоръчвам и това: Улицата днес, с Теди Москов

РЕАКЦИЯ ПО ПОВОД НА НАПИСАНОТО В СТАТИЯ ЗА НРАВСТВЕНОТО ПОЛОЖЕ-НИЕ НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРИН

По подетата от мен тема за нравс-твеното състояние на съвременния бълга-рин, в това число и в средите на младежта - виж Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализа-цията ѐ - се получи интересен коментар, по-скоро известно акцентиране, заостряне на вниманието; с оглед все пак да се опитам да предизвикам дискусия по тези проблеми, публикувам на отделно място тази реакция

по повод на написаното, която започва с привеждането под формата на цитати на три сравнително обособени акцента:

"В корена на целия проблем спо-ред мен е това: "обръгване", "притъпява-не" на емоционалността на много хора, феноменът безчувственост се е разрас-нал в опасни мащаби в съзнанията, в ду-шите. Безчувственият, сиреч, бездушни-ят човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един здрав начин; негова-та чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нравствеността му; криви са понятията, по-скоро представи-те му за добро и зло, за позволено и непоз-волено. Това вече е сериозно. И е много опасно."

"Това изобщо и съвсем не е слу-

чайно, те не са икономически емигранти, както обикновено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиграция е екзистенциално-културна. Тия хора не могат да същест-вуват в нашата доморасла антиличност-но настроена "култура", не могат да пона-сят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат."

"Щото и тук, в тази фина духовна

сфера, е възникнало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, най-вече висшестоящите началства."

Изключително точно описание на

нравственото положение България, особено в горните три цитата. За съжаление обаче, мнозинството от хората няма да го разбе-рат, а и да го разберат, няма да го признаят, защото веднага ще влязат в конфликт точно с огромната маса от доволни, безчувствени и безхаберни еснафи, описани по-горе. Никола

СЪДБАТА НА БЪЛГАРИЯ Е РОДСТВЕНА НА СЪДБАТА НА МНОГОСТРАДАЛНИЯ УКРАИНСКИ НАРОД

7 30 декември 2013, понеделник

Публикувам (сега-засега само на руски, на езика, на който отговорих на въп-росите) пълния вариант на моето интервю за сайта «Третя Українська Республіка»; тия дни, живот и здраве да е, ще го преведа на български, та този текст да може да бъде ползван и от по-млади хора, които не са учили и не владеят руския език; в сайта интервюто излезе с незначителни съкраще-ния, с подобаваща редакция на места, там грешките ми в падежите са проправени, но ето, аз държа да го има това интервю и в пълния му вариант, независимо от някои грешки и пр.; като го преведа на български, пак в пълния му вариант, тия грешки ще отпаднат от само себе си:

Философ и публицист Ангел Гран-чаров родился в городе Долна баня, Со-фийская область, Болгария. Окончил в 1983 году философский факультет Санкт-Петербургского (тогда Ленинградского) университета. Работал преподавателем философии в Пловдивском университете имени Паисия Хилендарского. В 1992 году создал и руководит до сих пор Центром развития личности HUMANUS, который разработал концепцию и воплотил ряд инициатив полной реформы болгарского образования, в частности философского. Автор многих философских и психологичес-ких книг, а также книг, рассматривающих проблемы философии истории и политики в болгарском и европейском контексте. Неко-торые из его книг: «Жизнь души: психоло-гия», «Универсум свободы», «Искусство мысли», «Таинство жизни», «Искусство жить: этика достоинства», «Эротика и сво-бода», «Искусство свободы», «Курс лекции по философии», «Болгарская душа и судь-ба». Ангел Гранчаров в последние годы – активный блогер, ведущий образовательн-ые и политические блоги и блоги для дис-куссии. С 2009 года он руководит в качестве главного редактора философский журнал ИДЕИ, который издается для стимулирова-ния личностного, идейного и духовного развития болгарской молодежи. Господин Гранчаров, ситуация в Украине и Болгарии за многими параметрами похо-жие между собой. Но Еврореволюция пока-зала, что украинцы готовы сменить сис-тему власти. Как вам видится ситуация в Украине с Болгарии?

Во-первых хочу поздравить так

смелые и твердые украинские борцы за свободу и демократии, за европейский путь развития братского украинского народа! Я вами, дорогие друзья, восхищен, я вас уважаю, я за вами радуюсь, потому что вы дали вдохновляющий пример всем нам, для которых такие вещи как свобода, демокра-тия и достойнство личности и нации что-то означают! Свободолюбие украинских бор-цов за новую европейскую Украину удивило весь свободный мир – все симпатий за вами, ваша борьба нас вдохновляет, нас, болгарских борцов за европейскую Болга-рию, за европейский путь развития Болга-рии. Спасибо вам, вы для нас так многое сделали – вашим примером, вашим мужест-вом, вашей так благородной борьбой, ва-шим стоицизмом.

А иначе Вы правильно рассуждае-те, ситуации в Украине и в Болгарию очень похожие, почти идентичные. Хотя Болгария уже вошла в Европейский союз, это не по вкусу „Большого брата”, имею ввиду Кремль и таваришч Путин. Путинская имперская Россия сделала все, что в ее силах, предот-вратить вступление Болгарии в Европейский союз и НАТО, она активизировала и дала бешеные деньги своей агентуре чтобы оторвать Болгарий от западното мира сво-боды и демократии, но все таки не успела этого постичь. Конечно, она не отказалась с потерей Болгарии и начала действия чтобы ее снова отвоевать себе. У нас для этого создали кучу промосковских партий, финан-сированные директно с Москвы, это прежде всего ксенофобских, националистических, национал-социалистических, антиевропейс-ких партий. Много денег было брошено для того чтобы еллиминировать с политической жизни традиционные проевропейские и правые партий, партий с правой политичес-кой ориентации, такие как Союз демократи-ческих сил и Демократы для сильной Болга-рии.

Эта акция увенчалось наконец с удачей: ни одна из этих партий не вошла в Парламент, а естественный лидер правых сил в Болгарий, премьер-реформатор Бол-гарии Иван Костов, который именно имеет решающий вклад для перемены гео-стратегической ориентации Болгарии к Западному миру, был вынужден отказаться от дальнейшего участия в политической жизни Болгарии.

Мне кажется, что и в Украине тот же самый процесс, хотя и в более ранной фазе: Москва также делает все чтобы не потерять Украину, чтобы не допустит повто-рения „плохого болгарского примера”, имен-но, не допустить чтобы и Украина вошла в Европейский союз и в дальнейшем и в НА-ТО. Именно эти аспирации Моквы делают ситуацию в обоих странах идентичной: и в Украину, и в Болгарии идет борьба за евро-пейский путь развития, за приобщения к

западному миру свободы, демократии, личностного и национального просперитета. И здесь я хочу сказать что-то, что по моему очень важное.

У нас, в Болгарии, управляющая кагебистская руско-болгарская олигархия и мафия, которая владеет ключевые секторы экономики, все медии, теперь уже и Парла-мент, сделала все что в ее силах чтобы дискредитировать демократию, сделать так, чтобы слова „демократия”, „демократ” и даже „свобода” стали что-то вроде руга-тельными словами; возникла мифология, что все страдания, вся наша бедность, все испытания являются следствием, результа-том и продуктом „плохой демократии” и „плохими демократами”. Конечно, спаси-тельный путь в этой мировозренческой системе видится в путинисткой авторитар-ной модели, именно в кардинальный отказ от ценностями свободы и демократии. Для этого сделали, успели сделать следующее: то подобие демократии, что они успели создать, имеет крайне аморальный облик, потому что ложь, кража, преступление связываются уже с демократии и с демокра-тами. У нас „смена системы” воспринимает-ся теперь со стороны широких народных масс как отказ от демократии, понимаете ли вы как ужасно это?

Да, не отказ от фальшивой, извра-щенной и антидемократической по свое сути оллигархичной и мафиотской системы, а отказ от демократии как таковой, которая представляется как „изначально порочной” и „неподходящей” для нашего уникального „православно-славянского мира”, именно для постсоветского мира, мира, принадле-жащего имперской России. И спасение в этих условиях одно: отказатся от „гнилого западного мира” и вернутся под крылом путинской имперской России, где „твердая рука” самодержца воздаст добро всем, исправит все неправды, востановить спра-ведливост и так далее. Идея простая: для „уникального славянско-православного мира” демократия противоестественна, она негодная, нам свобода не нужна, мы счаст-ливы только если все мы рабы, а властвует только один, мудрый, строгий, но справед-ливый автократор и диктатор вроде Стали-на-Путина.

Вот каким образом коммунистичес-кая и кагебисткая олигархия идеологически обосновала претензии на свое вечное гос-подство. Мне кажется, че аналогичные „идейные” процессы идут и в Украине, и в Болгарии, а все мы знаем, что в конечном счете идеи движут мир. Так в настоящем моменте важно то: осознать эту подмену, эту фальшификацию, понять тоже, что вырожденная демократия не есть демокра-тия, а отрицание демократии, что задача не отказатся от свободы и от демократии, а сделать все, чтобы воспитывать автентич-ное демократическое сознание и свободо-любивый менталитет, создать все условия

8 чтобы родилась автентичная и хорошо функционирующая демократическая систе-ма.

Если надо менят систему это озна-чает что надо менят абсурдную, анахронич-ную, вырожденную, антидемократическую олигархичную систему путинисткого толка и работать для создания и порождения автен-тичной, подлинной и хорошо функциониру-ющей демократии. Я думаю, что люди, которые стоически протестируют на вашем киевском Майдане, на Евромайдане, и наши болгарские борьцы для сохранения и углуб-ления евроепейского пути Болгарии, котор-ые вот уже более 190 дней каждый день на улицах Софии и больших болгарских горо-дов, хорошо понимают все это, это именно и их вдохновляет. Они работают для рожде-ния новой Украины, свободной от имперской опеки России, а также и за рождения новой Болгарии, тоже свободной от унизительной зависимости со стороны имперской России. Это сама внутренная суть произходящего, на мой взгляд, в Украине и в Болгарии. Может ли украинский опыт быть по-лезным для болгар?

Очень полезный ваш украинской опыт для нас, болгарских европейцев, ко-торые твердо решили не допустить восхож-дение коммунистической и имперской пути-нисткой диковизны в своей стране. Мы друг друга так или иначе поддерживаем и своей борьбой вдохновляем, потому что наша борьба общая, за одни и те же идеалы и ценности. Пример Болгарии для украинцев показывает следующее: никогда народ не надо сидеть, сложа руки, и только наблю-дать своеволия управляющих, потому что в какое-то время окажется, что под вопросом оказываются самые базисные постижения и плоды демократии и свободы; за свою сво-боду человек и народ должен бороться каждый день. Если этого не делаем, если допустить чтобы успокоится, если аппатия овладеет нас, то все начинает быстро деге-нерировать, потом надо снова и снова бо-роться даже и за то, что давно уже отвоева-ли, но из-за своей пассивности потеряли.

Пример свободолюбивых евро-пейских украинцев для нас, болгар, показы-вает по моему следующее: надо боротся изо всех сил за свое будущее, надо быть единными, надо не жалеть ничего для этой так благородной борьбы за свободу и чело-веческого достойнства! Наша общая борьба всущности за это, что оченя простое, но зато сама истина: наша борьба именно за достойной человеческой жизни – потому что достойная для человека жизни это свобод-ная жизнь. Мы хотим жить как живут евро-пейские народы потому что хорошо знаем и верим, что такая жизнь и для нас возможна: такую жизнь можно иметь только если быть верными всех тех принципов и ценностей, что лежат в основания европейской, эвро-

атлантической или западной цивилизации свободы и демократии. Вот этого по моему вы нам показали, дали нам вдохновляющий пример, за это вам спасибо, дорогие укра-инские братья и сестры, что показали такой героизм и стоицизм на вашем Евромайдане! Мы не хотим руско-путинисткий среднеази-атский путь развития, для нас органически неприемлем евро-азиатский „славянофиль-ский” путь господина кагебиста Путина, который он не просто предлагает, но и хочет наложить его нам силой, шантажем и взят-ками; так не пройдет, этого не будет! Как бы вы могли охарактеризовать поли-тическую жизнь в Болгарии?

Болгарская политическая жизнь в последных лет и особено в последных месяцев показывает слишком обеспокои-телных явлений. Я постараюсь представит все как есть, то есть постараяюсь сказать правду о произодшедшем.

Во первых, демократия стала лишь видимость, лишенная смыслом процедура, она ушла к черту. Управляющая до мае месяце „правая” партия ГЕРБ во главе с Б. Борисова (однако она потеряла власть на последных выборов, что состоялись 12 мая 2013 года), которая специально было соз-дана для так желаемой олигархии полити-ческой модели, произходит из среды так называемой организованной преступности, иначе говоря, из среды мафии, из среды бандитов. Сам Бойко Борисов вел себя как глава мафии, мафия овладела государство: в других государствах есть мафия, у нас сама мафия имеет себе государство. Они, эти мафиоты (или мафиозо?), иначе говоря, бандиты без капели смущения показывают и демонстрируют свой антидемократический манталитет во всех, что они делают.

Другие две партий олигархично-мафиотского политического статукво в Болгарии это БСП (бывших нереформиро-ванных коммунистов), партия турецкого меньшества ДПС (созданная агентов ком-мунистической Государственной безопас-ности Ахмед Доганом) и националистичес-кая ксенофобская партия АТАКА, которая директно финансируется Москвой, она существует наподобие партии господина Жириновского в путинской России. Сами убеждаетесь, что у нас, в Болгарии, наконец кагебисты успели создать точно такой же как и в путинской России олигархичный модель. Наш родной Путин – это господин Бойко Борисов, глава партий ГЕРБ, что означает „граждане за европейское разви-тие Болгарии”, но это придумано для заб-луждения немыслещей, слабоумной части эллектората.

Главная их цель тружеников этой оллигархично-мафиотской модели, как и положено, грабить государство и народ, обогащатся. Говорят, что несколько меся-цев назад сам Бойко Борисов отметил в

кругу своих ближайших друзей свой первый "честно заработаный" 1 000 000 000 евро.

У нас широко распространено эта "демократическая практика": покупать за деньги голоса малообразованных выбира-телей на выборах, прежде всего среди цыганского населения страны. Б. Борисов однако начал покупать себе директно даже недостающих ему народных представите-лей, именно депутатов в Парламенте, начал также покупать за деньги целые парламент-ские группы! Таким образом он мог управ-лять страной более чем 3,5 года, хотя на выборах он не имел парламентское боль-шинство. Коммунисты с БСП также мафи-оты, но с другого, „левого” крыла иначе единной в своих поползновений чекисткой руско-болгарской мафии. То же самое мож-но сказать и о агентов, что правят ДПС и пророссийской партии АТАКА, чей лидер Сидеров, бывший журналист-самоучка, очень любить дорогое шампанское и доро-гие сигары, а также любить спать и гулять в самых дорогих парижских отелей и пляжах экзотических странах, хотя иначе большой „друг” самых бедных и самых малоумных граждан Болгарии.

Но то, что самое обеспокоитель-ное, ето следующее: власть, управляющие, начали симулировать и дирижировать "про-тесты на улице", чтобы показать "что хочет" народ, а народ, таким образом, "хочет" всегда то, что выгодно именно им. Так нап-ример правительство Бойко Борисова симу-лировало и организовало в более чем 10 крупных болгарских городов, отметьте, одновременно, "демонстрации" с требова-нием запретить исследования есть ли на болгарской територии так называемый "шистовый газ"!

Наблюдатели тогда отмечали с ос-нованием, что эти "спонтанные демонстра-ции" были организованные не без участия и российской "пятой коллоны" у нас, потому что они слишком удобные для российского интереса, именно держать Болгарии в пол-ной энергийной зависимости, в робстве, что касается энергийных природных ресурсов, которые Россия продает нам на самых высоких, на самых дорогих ценах во всем Европейском союзе.

Значит просто покупают среди криминалов, среди фенов футбольных команд люди, которые потом симулируют "народный гнев", кричая громко на улице то, что за что им заплатили. Правительство удобно воспользовалось этих "народных демонстрации" и запретило поиски так наз-ываемого шистового газа! В один момент, снова в связи с интересами России – а цель России сделать так, чтобы Болгария вышла с Европейского союза и НАТО! – начался процесс полной дестабилизации страны, потому что решили, что пришло время из-менить ее гео-стратегическую ориентации,

9 вернуть ее в орбиту имперско-путинской России.

Чтобы реализовать эту заветную цель несколько раз пробовали провоциро-вать конфликт между болгарским населени-ем и цыганском меньшиством, т.е. провоци-ровать слишком опасный етнический, напо-добающий югословенских конфликтов в конце, в последном десятилетии ХХ века. А когда сам Бойко Борисов сделал шаг против коренных интересов России, именно запре-тил строительство ЯЕЦ "Белене" (ядренной централы), тогда пророссийские силы орга-низовали ему "спонтанные народные про-тесты" и успели свергнуть его самого с власти: на проведенных досрочных выборов пророссийские силы воглаве с нереформи-рованной коммунистической партии получи-ли полное большинство и теперь в Болгарии началась великая борьба за сохранения ее прозападной ориентации страны.

Получилось однако так, что в Пар-ламенте не попали автентичные и традици-онные прозападные и демократические партий, теперь там только пророссийские силы и популист и демагог Бойко Борисов, который, хотя и потерял власть, имеет самую крупную парламентскую группу. Он имеет много депутатов, хотя и не имеет идей, кроме одна, самая сокровенная: обо-гащатся за счет государства, за счет наро-да. Мафиозо остается мафиозо до конца своих дней. Слишком глупо выбирать за управника "бывшего" мафиозо, потому что, оказывается, "бывших" мафиозо, кажется, нет... Это угрожает молодой болгарской демок-ратии?

Молодая болгарская демократия прервала свой полет, она теперь пережива-ет страшную агонию. С ней погаврились, ее унизили. Народ ни к чему уже не верит, имею ввиду болшинство народа. Его мани-пулируют, давая ему только хлеба и зре-лищ.

Медии, средства массовой инфор-мации полностю под контролем правящей российско-болгарской и кагебисткой мафии и олигархии, которая, всущности, и не теря-ла власть за все годы болгарского перехода от коммунизма к демократии, исключая период, когда на два раза управляли проза-падные правые силы, именно период 1991-1992 г. и 1997-2001 года. Которые именно сделали так, чтобы Болгария вошла в за-падный мир, стала членом Эвропейского союза и НАТО.

Теперь в конечном счете у нас ка-гебисткая мафия соумела постич неверо-ятный триумф: Болгария под полном ее контролем, в Парламенте на 100% только их верных слуг! Остается осуществить и реа-лизовать самую дорогую, заветную цель: оторвать Болгарию от западного мира сво-боды и демократии и вернуть ее в российс-

кой орбите, именно превратить ее в Заду-найскую губернию Российской империи.

Демократические силы однако, хо-тя и не имеют подобающего влияния среди одурманенного народа, будут боротся со всех сил чтобы этого не случилось. Эта и настоящая трагедия болгарского народа уже второго века: его полет к свободе и демократии, к европейском ценностном космосе и к просперитету встречает самый сильный и коварный враг в лицо деспотич-ной России, которая считает, что имеет право распоряжатся с судьбой болгарского народа. Судьба Болгарии родственна, мне кажется, судьбе многострадального украин-ского народа.

Надо отметить что-то очень важ-ное: с июне месяце у нас каждодневные протесты проевропейски настроенных сил и граждан, да, каждый день, вот уже более 190 дней эти болгарские свободолюбцы протестируют, иногда на улице не так много людей, иногда по улицах Софии выходят детятки тысяч людей, но каждый день у нас есть протестов, это тоже очень вдохновля-ет. Каждый день! Очень активные так назы-ваемых ранобудных студентов, которые оккупировали свои университеты, которые в первых рядах претестирующих, это молод-ые люди, которые хотят морали в политике, хотят, что Болгария стало хорошее место для достойной человеческой жизни. Для жизни, достойной для болгарского европей-ца. Увы, у нас до сих пор не вышел на улице так называемый „массовый болгарин”, ко-торый всущности не выходит на улице потому что его сознание опорочено тех нигилистических представлений, которые внедряют там оллигархические медий, именно, что ничего нет смысла, что „демок-ратия – зло”, что „Европа нам ничего особое не дала, а вот, таваришч Путин дал нам даже свое доброе средце!” и прочие скудо-умия. Господин Гранчаров, чтобы вы хотели пожелать в канун Нового 2014 года укра-инскому народу и нашей Еврореволюции?

Хочу пожелать братскому украинс-кому народу и украинской Еврореволюции ПОБЕДЫ в вашей и нашей – и именно в нашей общей! – так благородной и вдохнов-ляющей борьбе за человеческой жизни и человеческого достойнства! Борьба за сво-боду – самая вдохновляющая борьба. Я уверен, что мы будем победить – потому что правда самой жизни подкрепляет нас. И потому и нельзя не победить.

Всущности, то, за что мы боримся, для него и единственно стоит жить. Так и подобает жить человеку, все остальное не заслуживает считать его жизнью. Истина, добро, свобода, разцвет личности – все это взаимосвязанное и именно оно одухотворя-ет нашу жизнь, заслуживающей называть ее человеческой. Я уверен, что нет на земле

силы, что может противостоят человечес-кому стремлению к свободе и достойной жизни, потому что сам Бог создал нас таки-ми – и сам Он хочет чтобы мы остались такими. Силы зла и мракобесия не имеют онтологическое превозходство над самим Богом, это и незыблемая гарантия, что ничто не может удержать наше стремление к свободе – даже ракеты господина Путина ничто в сравнений с непомерной мощи самого Бога, нашего Создателя!

У нас теперь праздник Рождество Христово, желаю Вам встретить того же праздника по вашем религиозном календа-ре с верой в своей правоте, в правильность того пути, по котором идете вы, дорогие украинские борьцы за свободы! Удачи, личного счастья, любви вам желаю наконец, потому что «если вы любви не имеете, ничего не имеете»…

ПИША КАКВОТО МИСЛЯ, НЕ УМЕЯ ДА СИ КРИВЯ ДУШАТА: НИМА ТОВА Е ТОЛКОВА НЕПРОСТИМ НЕДЪГ?!

30 декември 2013, понеделник

В тия предпразнични, преднового-дишни дни продължавам да работя по една силно заинтригувала ме тема, свързана с нравственото възпитание на младите хора; вчера написах и публикувах текст под след-ното заглавие: Как възпитателите разв-ращават младежта, защо работят за ней-ното нравствено израждане, за демора-лизацията ѐ. Излишно е да споменавам, че нарочно пиша крайно предизвикателно и провокативно, с оглед да спомогна за по-раждането на една дискусия по тия сериоз-ни и важни проблеми; на места пиша така, че да заболи – белким някой възопие и се захване поне да описва гнева си, което все пак е нещичко. Е някакво начало на дебат. Разбира се, до този момент пиша в обста-новка на пълно мълчание: което според мен е добър знак. Забелязал съм, че колкото по-сериозна и важна е дадена тема, толкова по-малко хора се захващат да коментират, толкова по-малко хора се включват в диску-сия; щом никой не се включва, това за мен е знак, че темата е изключително важна, а пък написаното си струва. Ако обаче човек напише някаква простотия, тогава мигом тълпи коментиращи се включват, радват се, ръкопляскат и мило му говорят: "Браво, ти

10 си като нас, ти не каза нищо особено, нищо умно, ти ни удиви с така възхитителната си простотия, аплаузи! Дайте да го понесем тоя таваришч на ръце, той е от наште, той като нас изобщо не мисли и пр.!". Тук цити-рам и префразирам Хегел, един велик нем-ски философ, който е все пак от по-известните, да не си помисли някой, че аз сам току-що изобретих тази еретична ми-съл?

Темата, по която съм се захванал да пиша в тия предновогодишни дни, е безкрайна по своите измерения – личност-ни, нравствени, духовни, възпитателни, идейни и какви ли не още. Много може да се пише, но е все пак необходимо човек да се концентрира по най-важното, по истински същественото. И да не се "разлива" в де-тайли, в маловажни подробности. Е, ако само почна да пиша по истински важното и същественото, текстът ми ще стане прека-лено философски и тогава съвсем няма да бъде изчетен. От четенето на философски текстове боли глава – щото се налага да се мисли. Затуй те са така непопулярни. Ако така напиша текста си, току-виж някой би ме дал под съд за нанасяне на непоправими вреди върху съзнанието му: щото се е из-морил и изтощил да мисли. До гуша ми дойде от съдебни процеси напоследък, дето ме съдят или ме заплашват да ме съдят, та затова да внимавам. Ще опитам да пиша по-ясно, по-нефилософски, по-популярно, по-човешки та да не нанеса някому тежки вре-ди – от прекалено замисляне и възникнало на тази основа умствено изтощение.

Аз вчера дадох пример за това, че често, без да си даваме сметка какво пра-вим, нарушаваме базисни принципи на морала, примерно този, че не е морално или нравствено да бъде обсъждана една личност в нейно отсъствие, един вид "зад гърба ѐ", без да ѐ се даде възможност да се защити, да се оправдае; естественото, нормалното е да привикваме да не клюка-рим по чужд адрес, а смело да казваме каквото мислим право в очите на оня, който по наше възприятие нещо е съгрешил, е направил нещо нередно и пр. Признак за крещяща личностна непълноценност и за душевна мизерия е да се говори по чужд адрес, зад гърба на въпросната личност, ала ето, мнозина си позволяват да правят това – и то без да им трепне окото. Най-лошото е, че си го позволяват хора, които са упълномощени с възпитателни и образова-телни функции, примерно са учители или директори на училища дори. Това вече е съвсем недопустимо: възпитателят трябва сам да е възпитан. Не можеш да възпита-ваш ефективно и смислено ако си позволя-ваш да погазваш такива базисни принципи на човешкия морал; това води до развра-щаване на младите, а такъв лукс един въз-питател не може да си го позволи. Щото то удостоверява, че такъв не става за възпита-тел – и следва да си намери друго занима-

ние. И препитание. Трябва да сме особено взискателни спрямо възпитателите на свои-те деца – ако държим на тяхното възпита-ние де, имам предвид на децата си. Ако си затваряме очите пред това какви са възпи-тателите на нашите деца, ако не забеляз-ваме подобни сериозни деформации в туй възпитание, дето те им предлагат, значи нещо не е наред и с нашето собствено възпитание.

Ето, аз ви дадох крещящ пример в тази посока: една "възпитателка" просто-душно сподели пред цял учителски съвет, че е допуснала да клюкари цял един учебен час по адрес на свой колега, и това, предс-тавете си, не предизвика вопъл на възму-щение у нито един неин колега, представяте ли си това пък какво значи – и какво показ-ва?! Значи и показва нещо страшно, но да не казвам в момента какво значи и какво показва. Да приемем, че липсата на реакция се дължи на сложната психологическа ситу-ация в този "колектив", която е довела до-там, че дадени сетива у тия колеги явно са били "запушени", поради което те не са почувствали скандалността на случилото се. Това е известно оправдание: и ний, учите-лите, сме хора, сме човеци, човешко е да се греши. Като си учител или пък, опази Боже, директор, това не значи, че си получил атестат за пълна непогрешимост – какъвто има, да речем, римският папа, Божият на-местник на земята!

Е, всички грешим, но като грешим по-честичко и допускаме все едни и същи досадни грешки, в един момент все пак се налага да почнем да отрезвяваме. Особено ако има такива идиоти като мен, които пос-тоянно алармират, че някой някъде, по моето възприятие, греши, допуска все едни и същи досадни грешки. И не само аларми-ра, пише в блога си, но и също така извес-тява за случилото се и по-висшите отговор-ни инстанции, които се видяха в чудо на-последък от моите жалби. А защо се държи моя милост така ли? Ето защо. Тук също така искам да поставя за обсъждане е един друг нравствен проблем, който не е по-маловажен от този, който обсъдихме по-предния път. Ето за какво става дума.

Ами става дума за това: дали аз, критикът, имам моралното право така отк-рито и публично да обсъждам случки, проб-леми и преживелици, които се случват в учреждението, в което аз работя? Това е проблем, който сериозно терзае много души, в това число и директорски, и начал-нически, и какви ли не. Дали аз не наруша-вам тук някакви други базисни принципи не само на морала, но и на правото дори, на закона, щото, видите ли, човек все пак трябва да е лоялен към институцията, в която работи – и трябва да щади доброто ѐ име? Не трябва да разваля имиджа ѐ – ако трябва да се изразя по-културно. И ето, дали не се оказва така, че аз самият, дето така усърдно морализаторствам тука, сам

си позволявам да се държа аморално, издавайки някакви строго секретни тайни и дискредитирайки не само своето учрежде-ние, но и достойнството, доброто име и престижа на моите колеги? Това, сами виждате, са сериозни обвинения. Този проблем наистина терзае много от хората, които по някакъв начин са причастни към случващото се. Аз вече писах, че напосле-дък сериозно се обсъжда на най-различни нива следното: какво следва да бъде нап-равено, че "тоя там Ангел Грънчаров" най-сетне да млъкне, да му бъде запушена устата – или да му бъдат поне вързани ръцете, че да не може да пише в проклетия си блог?! Откъде се намери туй чудо невиж-дано, че всеки ден да пише и да ни злепос-тавя, а, таваришчи? Защо само нас ни спо-летя тази беда? Що тоя човек не вземе да миряса, ето, той разваля прекрасния нравс-твен облик на нашата така свята институ-ция!

Аз съм писал по тия въпроси, но сега също се налага да отговоря нещичко на тия резонни, признавам, въпроси. И сложни, трудни въпроси са тия, признавам и това. Изисква се голяма проницателност за да може да се отговори смислено или убеди-телно на подобни обвинения. Току-виж някакъв адвокат радостно ще намери няка-къв член или параграф в закона и аз като едното нищо ще изхвърча като тапа от туй учреждение, примерно, за "уронване" (да употребя пак тази така умилителна съветска думичка, останала от славните комунисти-чески времена!) на престижа на институция-та. Аз съм привеждал вече този аргумент: не бива да бъдат отъждествявани институ-ция и лица, които временно я оглавяват; институцията не може да бъде с нещо пок-латена ако се критикуват неправомерни действия или бездействия на дадени длъж-ностни лица, които всъщност уронват прес-тижа на институцията – и затова критиката на такива действия или бездействия е здра-вословна, тя помага за укрепването на моралния имидж и достолепието на инсти-туцията. Даже може да се наложи в един момент да бъде пожертвано въпросното длъжностно лице, щом се установи, че то се е държало неподобаващо спрямо високото си задължение да работи за заякчаване на институцията. Тия въпросните длъжностни лица са нещо като "бушони", които изгърмя-ват, с оглед институцията да бъде съхране-на. Идват нови лица, които пак трябва доста да внимават да не вредят на институцията, която временно оглавяват и ръководят.

Така е при демокрацията. Отъж-дествяване на лице и институция е признак на тоталитарно мислене. При комунизма се правеше така и тогава се смяташе, че, при-мерно, един Тодор Живков е точен образ на дадената институция, че той съвпада с нея, сиреч, че той ще управлява вечно – и с него ще си отиде и самата институция. Бай То-дар го нема вече, а институциите обаче още

11 ги има. Това за нещо да ви говори? Но това е само от една страна. Другата е, че крити-ките на неправомерни действия на длъж-ностни лица, позорящи институцията, са нещо позитивно, щото спомагат за заякча-ване на институцията, за изчистване на нейното име и достойнство. Ето, примерно, може да дойде времето да се осъзнае и признае, че критиките на въпросния Ангел Грънчаров са допринесли с нещичко за съхраняване на доброто име на институция-та "ПГЕЕ" (тъй се зове училището, в което аз имам честта да работя) в период, в който тя е била застрашена – заради някакви неправомерни действия на въпросните длъжности лица. Стига толкова по този момент. Мисля, че бях пределно ясен.

Да минем обаче на още по-съществения, именно на нравствения момент – в неговата чистота. Аз като пуб-лично, съвсем открито, ето, в блога си, описвам разни прояви на въпросните длъж-ностни лица, дали не нарушавам някакви базисни принципи на морала, примерно и моето да бъде възприето като недостойно поведение, като "клюкарене", и то пак зад гърба на въпросните длъжностни лица? Това не "уронва" ли техния личностен прес-тиж и достойнство! – ето тук е според мен разковничето. Не се ли оказва, че аз, дори и да действам по някакви вътрешни и, да допуснем, благородни подбуди, все пак в крайна сметка на практика съм стигнал дотам да правя разни там мръсотийчици, примерно, да пиша, да допуснем, неща, текстове, които да се възприемат също като "публични доноси", като недостойно изобли-чаване, като накърняване (ето тази е бъл-гарската дума за онова, което комуноидите наричат "уронване", думата ни е прекрасна, какво повече искат от нея та я избягват?!) на тяхното лично достойнство и пр. Аз, призна-вам си, много съм мислил по тези въпроси, впускайки се в такава една авантюра, имен-но всекидневно, кажи-речи, да пиша за своите преживелици, за действията на въпросните длъжностни лица, ето, с тях дори стигнахме до съд, това са най-малкото "щекотливи" проблеми, заслужаващи по-внимателно осмисляне и длъжната прецен-ка. Ето какво съм измислил в тази посока досега.

Първо, всеки от критикуваните и "изобличавани" от мен лица има пълната възможност да защити доброто си име като напише "опровержение", като напише нещо, с което да изрази своята позиция, своето разбиране. Да, той, представете си, може да не мълчи като олимпийско божество или като оракул, нито пък да крещи или да реве като... ощипана мома, а може съвсем спо-койно да отговори на критиките, да изяви своята позиция, а пък аз, разбира се, неп-ременно ще дам публичен израз на мнение-то му, ще публикувам в блога си теста му. И така ще почне една ползотворна и полезна дискусия, един дебат, който е органична

част от демократичния публичен (общест-вен) живот. Аз не се занимавам, на второ място, с някакви там личностни особености на критикуваните от мен длъжностни лица, това какви са те като емпирични личности мен изобщо не ме вълнува, това си е техен личен проблем, нека да си бъдат каквито искат, аз обаче се осмелявам да кажа отк-рито как аз възприемам техните действия именно като публични, като обществени фигури, като фигури, които имат власт, респективно носят и големи отговорности, а пък аз като техен работодател (ний, данъ-коплатците, наистина сме работодатели на управляващите ни, на разните му там на-чалства, чиновници, министри, директори и пр., ний не сме техни слуги - според разби-ранията на толкова коварната демокрация, проклета да е!). Следите ли внимателно мисълта ми, сфащате ли вече накъде бия, за какво намеквам?

Няма длъжностно лице, което да е изведено извън полето на всякаква възмож-на критика, щом си решил да се посветиш на обществена работа или длъжност, щом си решил да ставаш властник, независимо на какво ниво, ти си поел риска постоянно да бъдеш критикуван от какви ли не хора, дори и от своите "подчинени", който все пак не са бездушни, да речем, "тухли в стената", а са живи човешки същества, имащи съзна-ние, имащи и право на мнение, на преценка и пр. Тъй че, дето го казва народът, "който се страхува от мечки, да не ходи в гората", ако приемем, че страшните мечки-стръвници са такива като мен "злобни кри-тици", дето нищичко не прощават, то ако не си искал да бъдеш дъвкан в зъбките им, е могло изобщо да не се зафащаш с такава една обществена, публична, управленска работа. И тогава никой е нямало да те кри-тикува, щял си да си живуркаш най-спокойно и преспокойно. Но щом си решил да ставаш обществена фигура, тогава вече ще имаш добрината да понасяш всякакви ръфания от този или онзи, тия пусти критикари могат да бъдат уподобени и на зли кучета, дето постоянно ръфат добрите ни управници; ала при това трябва да имаме достойнство-то да признаем, че ако ги няма тия пусти критикари, то е много възможно тогава даденият въпросен управник да почне да си мисли, че е непогрешим – щом всички му се подмазват, щом никой не го критикува, щом

всички само го хвалят. И виждате ли какво се получава в туй отношение? Полу-чава се нещо прелюбопитно. Ето какво се получава на практика, в реалния живот.

Тия, дето само хвалят управника, дето му се подмазват, с оглед да печелят някакви дивиденти и ползи заради послу-шанието си, всъщност му помагат да се провали, те го подтикват да върви към своя провал! Щото го предразполагат да почне да си мисли, че е непогрешим. И го насър-чават в грешките му. А тия, дето критикуват управника, му помагат да се ориентира в обстановката, да почне по-трезво да възп-риема случващото се, помагат му да се пази от манията, че е велик и непогрешим, а всичко това, както и да го погледнем, е от интерес на самата работа, на бъдещето на самата институция. Значи трябва да си доста задръстен (да употребя тази все пак по-индиферентна дума!) като властник или като управник, щом почнеш да харесваш само да те хвалят – и същевременно да почваш да мразиш ония, които имат добри-ната да те предпазват от грешки, именно да почнеш да ненавиждаш критиците си. Е, знам, психологически погледнато е много приятно всяка сутрин бодри подлизурковци да те посрещат рано-рано пред кабинета и да мило ти говорят: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Знам също, че е крайно неприятно всяка сутрин със свито сърце да отваряш блога на "този там Грънчаров" и да дебнеш дали пак не е написал нещо крайно скандално и критично по твой адрес, но ето, такъв е животът в условията на проклетата демокрация, да иде тя на майната си най-после, поне на кино да иде, та да гледа един съветски филм от ония, от прекрасните и незабрави-ми комунистически времена; говоря за де-мокрацията да иде на кино, а не тоя прок-летник Грънчаров (щото той съветски фил-ми много-много не обича). Знам, така е, неприятно е да те критикуват, приятно е да те хвалят, но ако си управник, ако искаш да си добър или поне що-годе умен управник, трябва да си много благодарен най-вече на критиците си, а пък старателно подмазва-щите ти се подлизурковци да ги държиш по-далеч, или поне да не надаваш ухо на при-казките им, щото тая сган е доста коварна: като един ден те махнат от началническия пост, те мигновено ще забравят за теб и ще се захванат да хвалят новия властелин. Комуто пак тогава всяка сутрин ще говорят ето как: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими и мили ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Понятно что я вам здесь написал, а, умные мои тавариш-чи, панимаете меня? (Неслучайно пиша на

12 развален руски, то е заради стила, а не поради неграмотност, понимаете меня?)

Но ето, нравственият момент пак си стои: дали пък не е по-добре всички тия проблеми да ги обсъждате с въпросното властващо лице на четири очи, е, може и на повече от четири очи, примерно като се правят най-демократични дебати вътре в самата институция, а не пред широката публика на един блог като моя, който, както е известно, се чете в цял свят, и, дето се казва, работата почва да става дебела, щото служебни тайни почват да изхвръкват в публичното пространство, а там не им е мястото, нали така? Не е ли трябвало аз първом да споделям всичко с началството си, а до писане в блога по същите тия проб-леми да не се стига, щото, разбира се, началството би желало да не става дъвка в устата на толкова много хора по цял свят? Не се ли оказва, че моето поведение е крайно неморално, безнравствено и укори-мо от гледна точка на етиката, щом като съм дръзнал да изнеса дебата в широкото об-ществено пространство, а съм се отказал, неизвестно за какво, от нормална демокра-тична дискусия вътре в самата организа-ция? Ето какво ще отвърна по този съвсем резонен въпрос.

Аз при предишния директор наис-тина не съм писал по такива "вътрешни" проблеми, а ако съм писал, то е било в съвсем друга тоналност: писал съм тогава апологетични статии било за нашето учи-лище, било за самия директор, г-н Венелин Паунов, който наистина беше изключително интересна личност, която, признавам си, ме ентусиазираше да работя с всички сили на благородното си поприще – и умееше това да го постига не само за мен, а за всички. Имало е и тогава какви ли не тежки пробле-ми, но г-н Паунов беше човек, който на най-човечна основа разговаряше с всички, и с ученици, и с учители, и дори с висшестоя-щите началства, и успяваше в движение да решава всякакви, даже и най-тежки пробле-ми. И тогава е имало беснеещи, хулиганст-ващи ученици, но той и с тях се разправяше за пет минути, като прегърне през рамо провинилия се ученик, поговори му някакви думи и ето, този ученик по магически начин сякаш се променяше, работите потръгваха, до следващата му издънка пак де. И пак наново. Този човек имаше талант и дарба и като ръководител, като мениджър, и като човек, и като личност, и като всякакъв. И това се признава и от най-лютите му враго-ве – оказва се, че и такива той бил имал, ето, това се разбра сега, когато той вече падна от власт. Тоест – пенсионира се, след дълги години работа на благородното въз-питателско и образователно поприще. Е, добре, аз тогава не пишех критики в блога си, е, веднъж-два пъти и него съм го крити-кувал, даже той сякаш в един момент за нещо ми се беше обидил, но после ми прос-ти – и пак станахме дори приятели. Сега

какво се случи, защо при новия директор работите приеха съвсем друга посока?

Аз бях в прекрасни отношения с двете директорки, главната, самата дирек-торка и първата ѐ помощница, да, тази същата, която сега ме съди за "обида". Стана така, че в един момент аз станах първи критик на тяхното управление. Мога да обясня и по-подробно защо стана така, аз всъщност това съм го правил вече в свои предишни текстове, даже книги написах но тия проблеми, цялата работа е принципна, а не щото, видите ли, те не ми били харесва-ли – или щото ме били обидили и пр. Такива интерпретации са доста елементарни, еле-ментаризиращи и не спомагат за разбира-нето на същината на проблема. На цялата работа. Тук ще си позволя да кажа най-главното, като ще се съсредоточа по темата си, нравствените аспекти, щото проблемът иначе е голям и сложен.

Цялата работа е до подхода на въпросната администраторка. Аз не прие-мам нейния подход. И стил на ръководст-во, както се казваше едно време. Аз съм горещ привърженик на демократичния, на личностно проявения, на човечния стил и подход. Не мога да се примиря към рециди-ви на авторитарен стил, пък макар тази авторитарност да се проявява в кадифяна форма. Пък макар този авторитаризъм да е мек, сякаш е завит в кадифе. Даже бих приел по-скоро твърд, строг, принципен авторитаризъм, стига той да е и на по-високо мисловно ниво, стига зад него да стои личност с някакви що-годе приемливи ценности (да речем, авторитаризъм от "пиночетов" вид, по името на диктатора на Чили), но съм твърд противник на популис-тичния кадифян и дори лицемерен автори-таризъм, който така жестоко развращава природонаселението. Нещо такова се случи и в страната като цяло по времето на уп-равлението на Боко Борисов, чието прави-телство, чиито образователен министър Игнатов назначи въпросната администрация в нашето училище. Както и да е, у нас, в нашето училище демократичен, свободен, открит дебат по реалните, тежки, горещи и прочие проблеми няма, това започна да се възприема като "демократично излишество", като някаква "западна приумица", като ня-каква, простете за думата, "изгъзица" или измишльотина, у нас се установи режим, при който на оперативки просто се свеждат директивите на така мъдрото ни ръководст-во, тия директиви почти съвсем не се об-съждат, няма потребната атмосфера за истинско, в това число и критично обсъжда-не, а после от всички се иска изпълнението им. Точка. Не рассуждать! Който разсъжда-ва, който си позволява лукса да разсъждава като "оня там Грънчаров", той мигновено става ненавистен, става враг, да, става "враг народа", "враг на народа", това става. Той почва да руши идилията. А училището трябва да се оглася само от ръкопляскания

пред мъдростта на директорката. Е, простете, но аз в такива водевилни теат-рални постановки не мога да участвам. Мерси, не ща! Благодаря много! Дръжте си ги за вас.

Е, вярно, опитвах се да дебатирам с новото ръководство, предлагах, настоя-вах, спорих. В един момент се разбра, че това му е крайно неприятно. Вместо да бъда насърчен да изразявам свободно позицията си, както подобава за едно съвременно ръководство, на мен почнаха да ми отгова-рят с... банални административни игрички за отмъщение: пиши "писмени обяснения" защо така си направил, защо не си напра-вил онака, я, ти сгафи, дай да те накажем, дай да ти идваме на проверка в часовете всеки ден, по пет пъти на ден и прочие, я да напишем протоколче, че "неправилно рабо-тиш", че не си добър учител, че имаш "лош характер", че не се спогаждаш с учениците, я да те накажем дисциплинарно, какво по-вече да изброявам, вий ги знаете тия но-мерца, те са така изтъркани, че повече и не може да бъдат. Почнах да се занимавам само с глупости, принудиха ме да се зани-мавам предимно с глупости все от този административен регистър. Творческата атмосфера в училището биде съсипана. Без свобода и демокрация не може да се живее в съвременни условия, особено пък в една такава фина сфера на духовен живот, как-вото е едно училище, едно възпитателно учреждение. Приятелството ни с директор-ките отиде по дяволите. Колегиалността - също. "Колективът" се раздели на "партии", "наште" и "ваште", както и подобава в ти-пичните български условия. Приближени и отдалечени от всевластната администра-тивна особа. Аз пък съм философ, и фило-софията ме задължава да обичам само истината. Опитах се в училище да казвам гласно какво мисля, думите ми почнаха да ги приемат с крясъци на несъгласие, с вой и с оплюване, особено се престараха в тази посока две-три верни и най-приближени клакьорки на директорката. Те със зачерве-ни от възмущение лица почнаха да ме хулят сякаш са търговки на пазара, а пък аз съм имал неблагоразумието да кажа, че яйцата, които се опитват да ми пробутат, са разва-лени. Думите ми в един момент почнаха да ги приемат с освиркване. Думата изобщо не ми се даваше повече. А си отворя устата да кажа нещо по-така, и моментално няколко кресли се намесваха и ми отнемаха думата! Е, аз по този начин бях принуден да спра да се изказвам на вътрешните обсъждания. Пък и тия вътрешни обсъждания намаляха толкоз, че я ги има един-два пъти в година-та, я ги няма. Повечето хора почнаха стои-чески да мълчат. В това число и аз.

Да, ама в един момент се разбра, че ако мълча, работите съвсем ще отидат на поразия. И тогава именно се видях при-нуден да пиша за всичко в блога си. Зер съм блогър, що да мълча като съм свидетел на

13 такива поучителни и любопитни феномени на живота? Аз също така съм и изследова-тел, почнах да пиша "дневниче", но от напи-саните есета по проблемите на образовани-ето се появиха няколко книги. Така се разви цялата история. Не крия, че се увлякох, поради изследователския си рефлекс поч-нах да си провеждам разни изследвания, да си устройвам разни експерименти, с оглед да разбера реакциите на този или онзи. И така нататък, цялата работа ескалира по-добно на някаква лавина. Е, платих си жес-тока цена за лукса открито да пиша каквото мисля. От напрежението, от терора на ад-министрацията, от преживените гаври и унижения (аз съм доста емоционален, чувс-твителен, импулсивен човек), които прежи-вявах дълбоко, се разболях, влизах много пъти в болница, в един момент бях дори инвалидизиран, а пък когато стресът стана нетърпим, една сутрин, бързайки за работа и страхувайки се да не закъснея (та пак да пиша "писмени обяснения" на директорката-литераторка!) се подхлъзнах, паднах така, че си ударих главата, получи се сътресение на мозъка, голям вътрешно-черепен кръво-излив, да, вътре в черепа ми се появи т.н. хематом, после се наложи тежка операция, от която едва оцелях и така. Добрият Бог обаче се смили и ми даде още малко живот. Виждате ли докъде довеждат, докъде могат да доведат такива уж безобидни нещица, а? Могат да доведат до убиването, до унищо-жението на един човек, до съсипването на живота на една личност. Да, явно те не са съвсем безобидни, а, какво ще кажете?

Искам да завърша с две-три мак-сими, две-три изречения, които често повта-рям като папагал и пред учениците си, и тук, в блога си; но нищо, нека да бъда и папагал, важното е повече хора да осъзнаят тяхната мъдрост. Първата е мисъл на Христос, тя ми е любима, и има пряко отношение към това, което писах дотук. Известна ви е тази мисъл, тя е девиз на моя блог: "Познайте истината и истината ще ви направи сво-бодни!". Аз си позволих да преформулирам тази мисъл ето как: "Истината ни прави свободни!" и турих туй изречение за девиз на блога си. Втората мисъл, която ми е любима не по-малко е тази, тя е мое фило-софско верую: "Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!", това са думи, разбира се, на Аристотел. Amicus Plato, sed magis amica veritas. Третата мисъл е всъщност древно-римска максима: "Истина-та ражда ненавист, а угодничеството – приятели!". Или: Veritas odium parit obsequim amicos – така е на латински тази чудесна мисъл. Понеже едва ли мога да измисля нещо по-вдъхновяващо, позволете ми това есе да го завърша с приведените по-горе изречения.

Чао. Бъдете здрави! И прощавайте ако има нещо! Дано не съм ви изморил прекалено с мислене, дано не съм ви нане-съл някакви непоправими вреди на "мозъч-

ното вещество", на "сивите клетки", дано! Прощавайте! Написах каквото мисля – не умея да си кривя душата. Това нима е тол-кова непростим недъг?!

УКРАИНСКИЯТ ПАТРИАРХ ПОДКРЕПИ ПРОТЕСТИРАЩИТЕ, А НАШИЯТ ЗАЩО ТАКА ПОДЛО МЪЛЧИ?!

декември 30, 2013

Украинският патриарх призова за протести до победа

Патриархът на Украйна се обяви в

подкрепа на европейската интеграция на страната и призова народа да остане на площада до победа.

„Какво ни дава Европа? Преди всичко запазва държавността. Всички стра-ни членки на ЕС са независими. Ако Украй-на бъде в Европейския съюз, тя ще запази своята държавност и суверенитет. Ако вле-зе в митническия съюз, в евразийското пространство – ще ги загуби“, каза предсто-ятелят на Украинската православна църква и киевски патриарх Филарет.

„Русия има имперски намерения; тя отново иска да присъедини към себе си Украйна, Беларус, Молдова, Казахстан и Армения и да създаде империя. Украинците не искат там”, заяви патриархът и добави: „Това обаче не значи, че украинците са врагове на Русия.“

„Народът трябва да остане на площада до край. Той ще победи. Ако об-ществото не иска нещо, със сила не може да го удържиш”, предупреди украинският патриарх.

OFFNews КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Ето какъв бил украинският патриарх – на светлинни години по-високо в ценностно и личностно отноше-ние от някои други висши „духовници“ у нас, повечето от които са все ченгета от ДС-КГБ и затова никога не биха се осмелили да кажат нещо, което не би се понравило на господарите им от „Матушката“.

Каквито са духовниците на един народ, такъв е и самият народ, щом са ни такива духовниците и това с нищичко не ни смущава, правете си тогава изводите какви сме пък ний самите…

МОЕ ИНТЕРВЮ ИЗЛЕЗЕ НА САЙТА НА ЕВРОМАЙДАНОВЦИТЕ В УКРАЙНА, НА САЙТА «ТРЕТЯ УКРАЇНСЬКА РЕСПУБЛІКА»

декември 29, 2013

Току-що откривам, че имам писмо от журналиста от Украйна Виктор Каспрук, на когото преди няколко дни дадох интервю около ситуацията в Украйна и в България – в светлината на украинската революция, а също така и в светлината на българските събития от последните месеци на непре-къснати протести срещу комуно-мафиото-ченгесаро-олигархичното правителство на Орешарски. Той ме уведомява, че въпрос-ното интервю вече е излязло на сайта на евромайдановците, на сайта «Третя Українська Республіка». Ето какво ми пише г-н Каспрук и ето също какво аз в тази връз-ка му отговорих:

Добрый день, уважаемый господин Грънчаров!

Интервью уже не сайте «Третя Українська Республіка»: Інтерв’ю, Виктор Каспрук, Евромайдан: украинцы показали болгарам вдохновляющий пример

Большое спасибо Вам за Вашу дружественную помощь нам. Благодаря Вам мы лучше стали понимать ситуацию не только в Болгарии, но и в Украине.

Очень надеюсь на продолжение сотрудничества с Вами.

С уважением, Виктор Каспрук Здравствуйте, уважаемый госпо-

дин Каспрук, спасибо за сообщение, за информацию что интервью, которое я Вам дал, вышло на сайте. Я рад, что в моем интервью Вы и читатели сайта «Третя Українська Республіка» находите полезный смысл. Конечно, я готов чем могу сотрудни-чать с вами, с украинскиими борьцами за свободу и демократию, за европейский путь развития Украины. Еще раз спасибо всем вам за тот вдохновляющий пример, что вы нам даете!

Надеюсь, теперь после тога как ин-терью вышло на вашем сайте, я смогу его опубликовать в своем блоге? Я хотел бы перевести его на болгарском языке, потому что мне хочется использовать его в целях

14 гражданского образования болгарской мо-лодежи, я, как Вам известно, работая в этой области.

Всего Вам доброго и удачи! С уважением: Ангел Грънчаров Преди малко г-н Каспрук ми отго-

вори на писмото, пишейки ми ето какво: Добрый день, уважаемый господин

Грънчаров! Конечно, Вы можете напечатать

интервью у себя на сайте. Я также напеча-таю его на «Политикантропе» и у себя на блоге.

Для нас, украинцев, очень важно знать в действительности, что происходит в братской Болгарии. И вместе с Вами искать пути для освобождения от неоколониализма России.

Еще раз большое спасибо Вам за такое содержательное и аналитическое интервью.

С уважением, Виктор Каспрук

КАК ВЪЗПИТАТЕЛИТЕ РАЗВРАЩАВАТ МЛАДЕЖТА, ЗАЩО РАБОТЯТ ЗА НЕЙНО-ТО НРАВСТВЕНО ИЗРАЖДАНЕ, ЗА ДЕ-МОРАЛИЗАЦИЯТА ѐ

29 декември 2013, неделя

Вчера написах текст по важни спо-ред мен проблеми и го публикувах в блога си под заглавие Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми?. Никой, раз-бира се, не откликна на поканата. Сега искам да продължа в поетата посока. Ще разсъждавам по тия нравствени проблеми, независимо от това, че те явно не са прият-ни на никой. Или пък точно затова се налага да разсъждавам за неща, за които на никой не се мисли. Имам и други подобни тексто-ве, в крайна сметка ще ги събера на едно място и ще ги издам като брошура под заглавието Горещите проблеми на образо-ванието и възпитанието на младите: НРАВ-СТВЕНОСТТА (примерно). Предишните две брошурки от тази поредица бяха за препо-даването и за дисциплината. Така, тъй да се рече, ще закръгля разработването на въпросната проблематика и ще мога да издам всичко написано като самостоятелна

книга от моята поредица за съвременното състояние на образованието у нас.

Значи моят извод дотук е: отчай-ващ дефицит на здрава, естествено развита нравственост на всички нива и то в масови мащаби; реакциите на мнозинството от хората показват това, те носят този смисъл. В корена на целия проблем според мен е това: "обръгване", "притъпяване" на емоци-оналността на много хора, феноменът без-чувственост се е разраснал в опасни ма-щаби в съзнанията, в душите. Безчувстве-ният, сиреч, бездушният човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един здрав начин; неговата чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нрав-ствеността му; криви са понятията, по-скоро представите му за добро и зло, за позволе-но и непозволено. Това вече е сериозно. И е много опасно. Ще се опитам да задълбоча своята теза, да я развия по-пълно и основа-телно. Безчувствеността поражда нравстве-на изроденост, а тази последната е сърце-вина на бездушието. Бездушният човек е на път да загуби човечността си, щото това, което ни прави човеци, е нашата душевност: човечната душевност. Тече процес на обез-човечаване на много индивиди едновре-менно, тече процес, при който цяла една нация е на път да загуби човешкия си облик. Външни симптоми на същия този процес са масовите мащаби на простотията у нас, на малоумието, на безволието, да, вакханали-ята на простотията у нас по категоричен начин потвърждава моите изводи. Пълно е у нас с безличностни "личности", с обезлич-ностени същества, които точно на това основание няма как да ценят личностното начало и у другите: не можеш да цениш това, което сам нямаш, от което си лишен – или си се самолишил.

На тази основа у нас личността е нещо като прокоба: тия, които са личности и държат на личността си, биват без капка жал тормозени, мачкани, в крайна сметка унищожавани. Или прогонвани. Принужда-ваме ги сами да се махат: за да не развалят с присъствието си презрения комфорт на кочинката ни. Неслучайно два милиона от 8 милионната ни нация напуснаха страната. Това изобщо и съвсем не е случайно, те не са икономически емигранти, както обикно-вено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиг-рация е екзистенциално-културна. Тия хора не могат да съществуват в нашата домо-расла антиличностно настроена "култура", не могат да понасят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат. И затова всичко свястно у нас, всичко, що има някакъв личностен потенциал, в скоро вре-ме също ще избяга. Тук ще останат само простаците. Давате ли си сметка как тази грозна психологическа атмосфера в страна-та ни влияе на възпитанието на младежта, на нашите деца?

Това в основни линии ми е те-зата. Много съм мислил и писал по тия проблеми, не изстрелвам всичко това нена-дейно, сякаш съм получил някакво "прозре-ние"; не, много за тия неща съм мислил, аз най-вече тъкмо за това мисля. И за това работя – не от вчера. Аз съм възпитател на младежта – една крайно неблагодарна и непрестижна в нашите условия "професия". Ако човек иска да си гледа съвестно рабо-тата в тази сфера, неминуемо ще бъде обявен за враг. За най-лош и зъл враг. Щото и тук, в тази фина духовна сфера, е възник-нало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, най-вече висшес-тоящите началства. На които изобщо не им пука какво става и какво има да става; важ-ното за тях е да не се шуми по реалните и тежки проблеми. Тишината и идилията са нещото, което за тия дейци трябва на всяка цена да бъде съхранено. По дяволите цяла-та нация, голяма работа, че нацията ни щяла да иде на поразия, та нали най-важното е ний да сме на власт?!

Най-страшното е, че т.н. възпита-телски корпус е обезверен, че нещо може да се промени; всички знаят, че ситуацията е повече от плачевна, ала също така знаят още по-добре, че е глупаво да се опитваш нещичко да промениш. Важното е поне себе си да съхраниш: да доживуркаш, да се довлечеш до пенсия, ето това е идеалът. Нещо повече бих се осмелил да кажа: сами-те възпитатели в огромната си част нямат така потребното ни ново съзнание, те самите са се превърнали в "обслужващ персонал" на системата, нейни безропотни оръдия. Те я обслужват без да имат особе-ни скрупули, казахме, важното е да издър-жиш до пенсия. Всичко друго няма значе-ние. Особено пък това да си навличаш някакви главоболия. И знаете ли как в така-ва една ситуация реагира един "образцов възпитател"? Ще ви кажа как.

Той гледа да не излиза срещу те-чащите процеси, цялото му внимание е насочено към това как да се излегне "върху тях", с оглед да бъде носен по течението. Срещу течение е същинско безумие да се изправиш, щото то ще те отнесе. Но ви, да се плъзгаш по течението – това може, това е "добре". Например, с буйстващите, с хули-гантстващите ученици – държа да отбележа, че точно тия некомформистично държащи се млади хора са основния ресурс на бъде-щите промени – подобни капитулирали от мисията си възпитатели ще гледат да се договорят и то така, че никоя от страните да си няма излишни главоболия; ще сключат взаимно-изгодна сделка. На такива ученици, ако примерно са по-силни, капитулиралият от мисията си възпитател ще се подмазва, той ще им угажда, той ще флиртува с тях. И на дело ще ги насърчава да продължат с безобразията си. Той добре знае, че е глу-паво да поведе безнадеждна битка за пос-тавянето на тия отношения на нравствени

15 основи, според някакви исконни нравствени принципи. Затуй се е примирил и гледа поне някак да оцеляваме в лудницата. И да не даваме израз на случващото се, щото на-чалството може да ни обяви за виновни. Началството пък, понеже изнемогва от скука, не желае да бъде занимавано с нищо, важното е скуката му да бъде на висота. Ако има шум, това е опасно, за да не би шумът да стигне до по-висшестоящите началства. Затова всички се стараят да мълчат. Тиши-ната е признак, че вегетирането може да продължи. Мълчанието обслужва агонията на системата. Всички са доволни. На праз-ниците можем дори да ударим по един кючек – за да отпразнуваме идилията. Всич-ко ни е наред, проблеми, таваришчи, няма!

Да бъде възпитателят проводник на строги нравствени принципи в тази ситу-ация е същинско безумие. Е нещо като лудост. Забележете добре: да бъдеш въз-питател в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е абсурдно, е недо-пустимо, давате ли си сметка какво означа-ва това? Това именно е страшно. Възпита-телите не само че са капитулирали от отго-ворността си, нещо повече: огромната част от тях са станали примерни слуги на амо-ралната в същината си система. Дори са станали нещо като нейни жреци. Те са ста-нали проводници и крепители на разяжда-щия системата аморализъм. В едно култур-но и възпитателно учреждение вместо да се работи за възпитанието на младежта, се работи фактически за нейната по-нататъш-на деморализация. Работи се за израждане-то й. За доопорочаването й. Онова, което не е успяло да стори семейството, ще го до-вършат "възпитателите". Прочее, и семей-ното възпитание у нас едва ли е на висота – като вземем предвид какъв е, колко струва господстващият манталитет. Аз не смея да си представя как дадена категория родите-ли "възпитават" децата си. Имам чувството, че в тази абсурдна атмосфера е напълно допустимо баща да "възпитава" сина си ето как:

- Недей да бъдеш мекушав! Удряй пръв – за да не те удрят! Не бъди милостив – това е слабост! Нахалството води до прогрес – нахалствай здравата! Какво, кул-тура ли? Никаква култура, никакво възпита-ние, бъди простак – за да те харесват всич-ки! Каквоо, личност ли?! Никаква личност, бъди наглец, бъди използвач, лъжи без почивка - и едва тогава ще успееш. Сине, такъв е животът, животът е това: пътят не е постлан с рози, а предимно с тръни. Трябва да имаш яки пети, за да не убодеш. Това се иска от теб. Един ден ще ми бъдеш благо-дарен ако станеш такъв, какъвто те искам. Трябва да бъдеш мъжкар, пич, никакво размекване, никакви чувства, бъди диво и хищно животно, любими мой сине! Туй ти завещавам. Точка. Изпълнявай! Няма да спорим! Това е истината! Аз добре знам и най-доброто ти давам.

Нещо такова изглежда е "възпита-нието", което внедряват в душите на децата си съвременните родни еснафи. Е, може малко да преувеличавам, но същината, сигурен съм, е тази. Е, може всичко да не е в така гол, неприкрит вид, всичко е забулено в лицемерие, обвито е и е опаковано, може и панделчици да са му турили. Гарнирана е тази горчива истина с някакви по-съедобни нещица, подсладена е, захаросана е, сигур-но е така. Но същината, повтарям, е все тази. Нека да имаме достойнството да пог-леднем истината право в очите. Да се лъ-жем няма смисъл. Истината е винаги це-лебна. Аз така мисля де, то не е задължи-телно за всички. Няма как всички да виждат нещата като мен. Дано аз да греша. Ще се радвам много ако това, което тук пиша, не е така, ако истината е съвсем друга. Има ли нещо по-хубаво от това да съм се заблудил, да съм станал "черногледец", а пък истина-та да е съвсем друга?! Няма, разбира се. Аз най-много ще се радвам, ако истината е съвсем друга. Дано, ама надали...

И ето, аз ви дадох вчера пример: една особа с възпитателски функции без капчица смущение чистосърдечно си призна пред цял учителски съвет, че цял час била клюкарствала с цял един клас по адрес на свой колега. Вярно, клюкарствала е с "бла-городен мотив": ученическият народ бил силно възмутен по адрес на този учител, а пък ний винаги трябва да уважаваме народ-ните чувства. Тя имала добросърдечието да подкрепи тез възмутени ученици, да споде-ли, предполагам, възмущението им. Друга една особа пък открито пред учениците си позволила (аз писах за това: виж Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово) да подиг-рава същия този "колега", да му се присми-ва подигравателно, и прочие, както си му е редът. Предполагам, щом подобни ексцесии са възможни, то те са и още по-разпространени. Няма никакво значение значение това, че "колегата", подложен на такъв безпощаден остракизъм, съм аз, е моя милост. Мен ме интересува явлението, не незначителните подробности. Няма значение и в кое точно училище се случват тия неща. Това пак са незначителни под-робности: същината обаче е важна. Добре де, ще каже някой, а как според вас е тряб-вало да реагират тия възпитатели, и то така, че реакцията им да има нравствен смисъл. Тоест да не противоречи на базисни прин-ципи на морала. Ето как. Тук се иска поне малко съвест. Иска се и уважение към сами-те устои на морала. Ето това обаче не се съзнава. Задачата ми е трудна, но ще се опитам да бъда полезен за проумяването на всичко това.

Моралът се крепи върху нещо мно-го просто, примерно, върху т.н. "златно правило": отнасяй се към другия човек така, както искаш той да се отнася към теб. Или: уважавай другата личност – ако

искаш да бъдеш уважаван. Кант пък го казва другояче, но то по същество е все същото: "Действай само според онази максима, която би искал да се превърне в световен закон!". Горното "златно пра-вило" го има във всички световни религии:

Не прави на другите онова, кое-

то не желаеш да ти направят... Това е цялата дхарма. Запомни го добре. (Ма-хабхарата)

Не прави на съседа си онова, което е омразно за теб; това е цялата Тора; останалото са коментари; отиди да ги научиш. (Вавилонски Талмуд)

Не постъпвай лошо с другите по начини, които намираш лоши за самия себе си. (Тибетска Джамапада)

Не прави на другите онова, кое-то не искаш да правят на теб. (Конфуци-анство)

Никой от вас не е вярващ ако не желае на другия онова, което желае на себе си. (Ислам, Суна от Хадит)

И така нататък. Това е истината, която всеки човек би следвало да знае, ако иска да е човек. Това е основата на морал-ния закон. Взех тия пределно ясни и прости формулировки от книгата на Т.Каткарт и Д.Клайн "Платон и птицечовката влизат в бара..."; там те са допълнили и с едно пра-вило от XXI век:

Пречукай другия със същото уважение, с което би искал да пречукат и теб... (По телевизионната серия "Семейс-тво Сопрано")

А ето сега моето тълкуване за това как би следвало достойно да се държи един възпитател, не изневеряващ на функцията си, в ситуация като горната: възмутен от един свой учител клас иска да изрази въз-мущението си, а негов колега е принуден да слуша какво младите хора казват. Как да реагира, наистина? Кое е достойното, не "уронващо" (да употребя тая любима на някои хора съветска думичка) престижа му на възпитател поведение?

Първо, има един такъв момент: трябва ли да позволи на младите да изразят емоцията си? Или трябва да направи нуж-ното да ги възпре от действия (и думи), за които, при по-близко разглеждане, в един момент може и да съжаляват? Аз смятам, че не бива младите да бъдат възпирани да говорят, но смятам също, че от първата минута възпитателят, който не иска да изневери на функцията си, следва да заяви твърдо, че на него един такъв разговор не му е приятен. И дори да се опита да каже

16 защо не му е приятен. Примерно да каже следното:

- Добре, ученици, доколкото разби-рам, много сте възмутени от поведението на колегата Грънчаров, но защо не кажете всичко това на него самия в очите? Нали знаете, че не е добре да се говори за който и да било човек в негово отсъствие?

Ако такъв възпитател има добри-ната да заяви още в самото начало тия думи, мисля, че ще постави въпроса на здрава нравствена основа. И би могъл да продължи така, с оглед да опита да убеди учениците, че така е правилно и разумно:

- Ако имате нещо да кажете на г-н Грънчаров, мен защо ме занимавате с то-ва?! Аз какво отношение имам към неговите изяви? Кажете всичко на него, и то право в очите му, а мен имайте добрината да не ме занимавате. Аз също така не обичам да се говори по мой адрес в мое отсъствие, та затуй в случая ви предлагам да сдържите гнева си и да го излеете пред г-н Грънчаров. Искате ли да постъпим така? И по този начин и мен няма да ме поставяте в неу-добно положение, щото той все пак ми е колега. Ще се чувствам ужасно че участвам в разговор по адрес на мой колега в негово отсъствие. А ако държите да чуете моето мнение по вълнуващите ви въпроси, моля, готов(а) съм, ако ме поканите, и ако г-н Грънчаров е съгласен, да присъствам и аз на вашия разговор, едва тогава бих могъл (могла) да кажа аз какво мисля. Но в негово отсъствие не бих желал(а) да обсъждам тия всичките неща. Дано ме разбирате. Моля да се възпрете сега-засега, разбирам, че имате какво да кажете, но мястото не е подходя-що. Пък и не аз съм този (тази), пред когото (която) следва да излеете емоцията си. Опитайте да я сдържите до появата на г-н Грънчаров и нему кажете всичко. Искате ли да постъпим така? ОК, хайде сега да си почнем да си се занимаваме с туй, дето ни е работа, именно с математика, съгласни ли сте?

Аз така мисля, че би следвало да постъпи в оня момент възпитателят, който не иска да дезертира от функцията и мисия-та си. Да, разбирам, че не е лека тази функ-ция и мисия. Но щом си се захванал с нея, не бива да допускаш унизително и за теб самия поведение, а именно, да клюкариш по адрес на свой колега както това правят селските или махленските клюкарки. Казвам това по принцип, от тоя принцип няма да отстъпя, независимо дали думите ми се харесват или не се харесват на този или онзи. А това, че в случая аз съм "обсъжда-ната личност", че аз лично съм укоряваният, охуленият, дискутираният и пр., няма никак-во, абсолютно никакво значение. Точка.

За жалост, стана така, че не само въпросните колеги, но и дори самата уважа-ема г-жа директорка многократно си позволи да разговаря за въпросната одиозна лич-ност, да разговаря с ученици, и то именно в

отсъствие на обсъжданата личност, т.е. допусна да наруши такива базисни принци-пи на морала. Да, за жалост, тя допусна подобно поведение, което, както и да го погледнем, способства за деморализацията на тия млади хора – независимо от всичко, което можем да измислим за оправдание на подобни грешки. Да, тия истории водят до развращаването на младите, а такова нещо не трябва да бъде допускано от един възпи-тател, който иска да заслужава своето име. И да бъде на висотата на задачата си. Въп-росната уважаема г-жа директорка си поз-воли да прави "анкети" с ученици, в които им предложи да отговарят на повече от 30 (!!!) въпроси, касаещи личността, поведени-ето, разбиранията, методите на преподава-не и пр. на един преподавател, т.е. си поз-воли да им предложи да напишат нещо като масов анонимен донос по негов адрес! Това вече е съвсем деморализиращо! Да оставим настрана това, че тук дори беше сътворен нов литературен жанр: колективно писане на масов анонимен донос, това също трябва да се признае като "постиже-ние". Да оставим настрана също и това, че подобни действия на администрацията могат да бъдат възприети като кампания по дискредитирането на един преподавател, което като капак на всичко е укоримо, също така и незаконно поведение на един власт-ник, на един администратор.

Най-отчайващото обаче според мен е това, че въпросният администратор сякаш все още не успява да осъзнае какво точно е допуснал да направи, ето това според мен е съвсем отчайващото. Ако беше осъзнал - а аз направих нужното да му помогна да осъзнае какво точно все пак е допуснал да направи - ако беше успял да открие грешката си, то това вече би било голям нравствен прогрес, ала не би. Всеки може да сгреши, всички ние сме човеци и грешим. Даже, представете си, ще кажа и нещо кощунствено направо: и началството може да сгреши! Да, може да греши, този принцип, а именно, че началството никога не греши, е доста вехт, пък и е казармен принцип, той не действа в условията на едно съвременно възпитателно-образова-телно учреждение. Щом всички грешим, няма нищо лошо като осъзнаеш грешката си, да изпиташ известен срам, пък и дори да поискаш прошка. Това са съвсем човешки, сиреч, необходими за нравственото състоя-ние на света положения и моменти. Не казвам нещо кой знае колко ново или аван-гардно. Ако някой си мисли, че си мисля така, горчиво се лъже. Казвам и пиша най-прости и очевидно разбираеми истини. Ала ето докъде сме а докарали, че те, видите ли, ни звучат "скандално". Или "прекалено новаторски". Давате ли си изобщо сметка докъде сме я докарали щом тия простички истини ни звучат по такъв начин?

Май взе да ми писва да пиша по тая тема в днешното ранно утро. Ще се

наложи тук да спра, за да не стане дъл-гичко. Спирам, друг път ще продължа. Имам още много неща да кажа. Искам, както виж-дате, да провокирам разговор по тия проб-леми. Това, че никой не ми обръща внима-ние, изобщо не ме вълнува. Аз да си кажа каквото мисля, аз открито да споделя как аз виждам нещата, аз да си успокоя съвестта, че не съм мълчал, пък другите нека да правят каквото искат. И да мислят както искат. Има свобода. Аз никого не мога да накарам да мисли като мен. И това изобщо не ми влиза в сметките. Аз като заявявам открито какво мисля просто отправям пока-на към другите да кажат или да напишат и те какво мислят. Само това правя, нищо друго. Не ща да уча никого как да мисли. Не бива да ми се приписва такъв един грях – както така често правят критиците ми с клеветнически наклонности. Според тях "този там Ангел Грънчаров" бил проклет човек и учител, който бил, видите ли, за-дължавал учениците си да мислят като него – и ги дори, злодеят, ги бил наказвал ако мислят като него – като им бил пишел... двойки! Проклет човек е той, нали?! Стра-шен човек бил той! Мръсник от класа, няма що!

Ето така се произнасят често за мен. Сиреч, дръзват открито да ми вменя-ват грехове, които са органично чужди на моя философски характер и дух. Така един философ никога не би допуснал да стори, щото тогава не е никакъв философ. Като ми приписват такива "вини", искат да намекнат, разбира се, че аз явно не съм никакъв фи-лософ, щото подобно антифилософско поведение наистина говори за коренно разминаване със същината и смисъла на философстването. Е, набеждават ме в нещо, което ми е органично чуждо. Не е често така, но проблемът обаче си е техен. Нека обаче да имат добрината да не се занимават толкова с мен, аз ще си бъда какъвто искам, нека да се опитат да се заемат със самите себе си. Нищо че се мислят за съвършени и за непогрешими. Това тяхното пък може, представете си, да е илюзия. Истината, повтарям, е важна, само тя има значение.

Та който от засегнатите по-горе ис-ка нека да ми отговори по същество - ведна-га ще публикувам отговора му в блога си. Аз съм крайно диалогичен човек. Е, вярно, често диалогизирам в обстановка на пълно дружно мълчание, но то е щото живеем в България. Тук някаква мръсотийка да ти спретнат могат, ох, как могат, ала честно и открито да излязат срещу твоите разбира-ния, това го отбягват - ох, как добре го от-бягват! Та за какво свидетелства подобно гузно мълчание, а, уважаеми дами и госпо-да? Помислете сами. Аз ви оставям на себе си. Приятни мисли ви пожелавам да имате в своята компания! Бъдете също така и здра-ви! Хубав, прекрасен неделен ден ви желая!

17 ХОРА СМЕ, ЧОВЕЦИ СМЕ: ТРЯБВА ДА БДИМ ЗА ЧОВЕЩИНАТА СИ, НЕ БИВА ДА Я ГУБИМ!

декември 29, 2013

Украинският сайт ПОЛИТИКАНТРОП (името му иде от гръцки, в превод „политически човек“; нашата дума „политикант“, макар да е с отрицателни нюанси, дали пък също не иде от този ко-рен?!) е публикувал обръщението на проф. Константин Райда в моя защита, което е озаглавено Руководителям системы го-сударственного образования г.Пловдив, Болгария; тази публикация е от 27 дек. 2013 г. Вчера получих известие, че г-н Рай-чо Радев е внесъл в хартиен вид своето обръщение по същия проблем, внесъл го бил дори в Президентството (освен до дру-гите адресати). Разбира се, трогнат съм от тази прояви на човешка съпричастност, искам тук най-искрено да благодаря и на проф. Райда, и на колегата Радев, и на г-жа Василева, която също реагира в тази посока – благодаря ви, приятели!

Ето, колегата Радев се е вдигнал вчера да бие път до София и да разнася своя документ – виж ДА СПАСИМ УЧИТЕ-ЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ – това за какво ви говори? Има човечност у нас, има и хора, които са способни на такива алтруистични прояви, това е много радващо! А има също така и най-висша справедливост, ето, тъкмо на най-светлия празник Рождество Христово аз получих решението на Окръжния съд в Пловдив, той също се произнесе, че нака-занието, което администраторката ми беше наложила, е несправедливо – и постанови отмяната му. Това за мен е един най-вълнуващ знак, че не е напразно човек да се бори за справедливостта и за истината – ако го прави, ще бъде подкрепен, тъй да се рече, и онтологически, от страна на най-висшия строй на битието, от самата Божия справедливост! Което е нещо знаменателно и велико, не знам на вас как това ви звучи, но на мен ми звучи точно така!

Че в Украйна дори, както виждаме, реагират – проблемът, шеговито казано, заплашва да стане международен! – но нашите висшестоящи администрации и началства упорито мълчат, сякаш са ораку-ли, а ако все пак реагират някак, ний не знаем това, техните реакции се пазят в тайна. Ще видим де, аз държа да получа и то в надлежния писмен вид техните отгово-ри, щото такъв е законът, такива са законо-вите разпоредби. Не може в една европейс-

ка страна така да се постъпва с един човек, а пък административните началства с без-действието си да толерират едно такова отношение. Това, че в случая става дума за мен е несъществена подробност: важен е принципът. Ако за съвсем друг човек става-ше дума, аз пак така щях да реагирам, и това не е само декларация, а съм го показал на дело. Много пъти. Така съм устроен, че силно се възмущавам когато някой някъде си търси правата, а пък дадени властничес-ки органи се гаврят с него, аз в такива слу-чаи не мога да стоя безучастно и да мълча, викайки си: „Мен пък какво ме засяга това?! Нали то не се случва на мен?!“. Така не бива. Не е човешко. Грозно е даже. Хора сме. Човеци сме! Трябва да бдим за чове-щината си. Не бива да допускаме да я гу-бим.

Аз така мисля. На това аз държа. За това работя. В това и вярвам. Нека да съм „опак човек“. От тия свои „особености“ няма да се откажа. Пък и имам пълното право да бъде себе си. Независимо дали някому това се харесва или не се харесва. Това последното съвсем и изобщо не ме вълнува. То е незначителна подробност, нямаща никакво отношение към същината на работата. Съвсем друго е истински важ-ното и значимото, на което аз обръщам внимание. Тия дни заповядайте на моя семинар за нравственото израждане на индивидите и на цели нации, ще продъл-жим разговора там. Чао засега!

ПРЕДЛАГАМ СЕМИНАР ЗА НРАВСТВЕ-НОТО ИЗРАЖДАНЕ НА ИНДИВИДИТЕ И НА НАЦИЯТА НИ, ИСКАТЕ ЛИ ЗАЕДНО ДА ПОМИСЛИМ ПО ТИЯ ПРОБЛЕМИ?

29 декември 2013, неделя

От вчера съм в Долна баня. Дока-рах брат ми тук понеже го пуснаха в отпуск от болницата заради посрещането на нова година – за осем дни. Като го заведох в ледения ни апартамент, той поседя малко и рече: "Искам в Долна баня! Хайде да тръг-ваме!" и не отстъпи на никакви увещания. В Долна баня той знае, че има камина и ло-кално парно, което постоянно работи, нав-сякъде е топличко. Има и много дърва, тъй че проблем с отоплението няма. Е, наложи се да го докарам, нищо че е само за малко повече от седмица. След нова година ще се наложи да дойда, да го взема, за да го зака-рам пак в болницата, лекарката иска още малко да постои. След това, живот и здраве

да е, ще следва изписване – и пак идва-не в Долна баня. И аз малко ще си сгрея кокалите тук, в Долна баня, щото в Пловдив се настудувах: няма начин да се отоплява апартамента, много е скъпо това удоволст-вие.

Ето докъде ни докараха калпави управници: да живеем на студено, само и само да имаме поне какво да ядем. А уж сме граждани на Европейския съюз! Е, става дума за един интелектуалец като мен, който единствен работи, за да издържа семейството си; съпругата и синът ми са без работа. Голяма беда е тази безработица, не само моето семейство страда от нея, но това не прави проблема ни по-малък. Както и да е, ето, сега, тази сутрин, аз съм на топло: на два пъти през нощта се наложи да слизам и да пълня камината с дърва. Да, обаче парното работи на пълна сила, в стаите е чудесно! Котката се излежава като мързелана, излегната на най-топлото място и щастливо се прозява, а като я погледнеш само, като й обърнеш поне малко внимание, почва да мърка от възторг. Голяма работа са животните, спор няма! Доста по-щастливи са от нас, човеците, това поне е сигурно. Както и да е. Не за това рекох да пиша този текст. Това дотук е само прелю-дия. Искам да засегна една по-важна тема. Ето каква.

Вчера по време на пътуването брат ми изказа една доста интересна ми-съл. Той обикновено ми се оплаква от ло-шото заболяване, казва ми, например: "Ле-жа си аз в леглото и изведнъж усещам, че нямам никакви мисли в главата! Ужасявам се: един човек, ако няма никакви мисли в главата, все едно че не е жив! Какво да правя, че в главата ми да не е празно? Кажи ми, братко, така не се търпи?!". Ето как ми говори, а пък аз му отвръщам: "Е, братле, не се притеснявай толкова, знаеш ли колко много народ си живее преспокойно без да има никакви мисли в главата?! А ти си се уплашил от това, че за миг си забелязал, че нямаш никакви мисли. Спокойно, повечето хора общо взето съвсем не мислят, нямат кой знае какви мисли, и пак си съществуват. Даже преспокойно си съществуват, щото човек като има мисли в главата си, изпитва безпокойства, терзае се от нещо. А нали всички все искат да са спокойни, безметеж-ни - и това го наричат "щастие". Такива ми ти работи. Не се притеснявай, почивай си когато нямаш мисли, аз не виждам лошо в това.". Ето така си философствахме с брат ми по време на пътуването, и други все негови си теми засягахме, но сега всичко не мога да опиша. Той, брат ми, е много инте-лигентен и въпреки страшната болест, се държи стоически, не се предава на болест-та, а се бори с нея и удържа. Все ме разпит-ва за това-онова, търси истината и той, любознателен е, само дето няма настройка да чете. Обкръжен е все с книги, ала като отвори книга, се замисля нещо в своите си

18 мисли и оставя книгата. Има доброто наме-рение да чете, да се разсее малко от мис-лите си, но не успява. Терзаят го какви ли не мисли. Той с мен споделя голяма част от тях и ги обсъждаме. Но сега ми е за друго думата.

Ще ми се да поразсъждавам не за интелектуалния, не за мисловния живот на сънародника ни, а за нещо съвсем друго, за което и преди съм писал: за безчувстве-ността на толкова много хора. Не зная дали сте го забелязали, аз обаче постоянно се сблъсквам с такъв един феномен. Ужасен, много страшен феномен е този. Тук вече е същинското обезчовечаване. Оттук, по моето разбиране, произтичат и страшните нравствени деформации, на които сме свидетели. Ето за какво става дума. Не зная дали сте го изпитали, ще се опитам да ви обясня какво имам предвид.

Забелязали ли сте, че понякога го-ворите на уж близък човек за нещо, което изключително много ви вълнува, а той ся-каш не може да откликне – и си стои безчув-ствен? Примерно, говорите му за някаква несправедливост, той обаче не успява да се вживее в ситуацията и се произнася така вяло, че от думите му проличава, че съвсем не е почувствал това, което вас специално много ви вълнува. Примерно, говорите му, да речем, за това, че ви възмущава страшно арогантното поведение на тоя същия Оре-шарски, искат му толкова много хора остав-ката, 80% от българите искат да се маха, а той се хили насреща им като разварена овча глава и казва: "Ще ви управлявам цял мандат, нищо че не ме щете! Ще видите вий какви изненади съм ви приготвил, ще уве-лича пенсиите с цели 3 лева!". И прочие, гаври се с хората, а някои хора това даже и не го усещат – и не могат да се възмутят истински. Така да се възмутят, че възмуще-нието им да ги изведе на площада, на про-теста. Това за какво ви говори? Че повечето хора у нас са си загубили способността да се възмущават истински, ето затова все пак доста малко хора излизат на протестите. Да си загубиш способността да се вълнуваш истински, да преживяваш, да се възмуща-ваш, означава, че си се обезчувствил. Ста-нал си безчувствен. Безчувственият човек е загубил голямата част от човечността си. Защото чувството най-вече е онова, което ни прави човеци. Е, някои хора явно изпит-ват все едно и също чувство: на досада, преситени от всичко, разочаровани от всич-ко, с притъпени сетива, с "захиряла", с ат-рофирала чувствителност. Това според мен съвсем не е безобидно. Искам да дам още два примера за това нещо, което много ме безпокои напоследък.

Аз, знаете, имам проблеми на ра-ботата си, подложен съм на разни преслед-вания, на тормоз от страна на администра-цията и пр. Старая се да реагирам, с оглед да запазя достойнството си. Пиша за всичко случващо се в блога. Смятам, че тия неща

не са само лични, а имат обществен сми-съл, тъй да се рече. Щото показват реална-та ситуация в българското училище. Щом са възможни, явно нещо съвсем не е наред. А ето сега в тази връзка какво силно ме впе-чатлява. То е направо кошмарно. Ще карам поред.

Блогът ми се чете от много хора, пръснати по цял свят. От всичките тия хора, които знаят за моите главоболия, а това са стотици хора, да не кажа хиляди (във Фейс-бук пък приятелите ми са 5000, това е мак-симално позволеното, повече не мога да имам, за да си сложа нов приятел, трябва да изтрия някое име от списъка!), та значи от всички тия хора знаете ли колцина реаги-раха някак по-активно, както подобава ако не си човек с атрофирала чувствителност? Само 3-4-ма, да, даже зная имената им: колегите Райчо Радев, г-жа Мария Василе-ва, Бачо Колю, мой спътник по блог и осно-вен коментиращ от години, с когото много сме се джафкали на политическа основа, но ето, той показа, че все пак е способен да реагира като човек, още 1-2-ма и толкоз! Всичко друго стоически мълчи. Е, има и още неколцина други, които реагираха, пример-но, г-н Трашов от Варна. Но сами виждате, броят се на пръсти. Давате ли си сметка какво означава това? Някого го разкъсват, мачкат някаква личност, опитват се да я съсипят, жертвата се съпротивлява с пос-ледни сили, разклатено й е здравето, а ти гледаш бездушно сеир и си мълчиш. Или люпиш семки. Мълчиш сякаш си безсловес-но животно. А сред тия хора, дето мълчат, има мнозина, които ги познавам лично, с някои от тях в различни периоди на живота си сме били приятели, ето, и те си мълчат. Аз, например, не мога така да гледам сеир когато се върши някаква несправедливост и да си мълча, сякаш туй нещо мен лично не ме засяга. Засяга ме и още как, ох, как ме засяга: щото жертвата е човек като мен, в нейно лице обидчиците й обиждат и мен, като тъпчат един човек, една личност, в нейно лице тъпчат и самата човещина, как това мен да не ме засяга?! И как така ще си мълча?! Не, не мога да мълча. А някои хора преспокойно си мълчат. Това, простете, не е човешко. Аз така разбирам нещата. Нека да ми се смеят, но казвам каквото мисля.

В интерес на истината един мой приятел, състудент, който в момента е на висок пост в една западна компания, която купи едно водещо българско предприятие (нямам право да казвам името му, щото не съм го питал за това), та той като разбра, че съм имал такива главоболия, ми звънна по телефона и ми каза, че е готов да зареже цялата си работа, да пропътува половин България и да дойде в Пловдив лично да разговаря с обиждащите ме! Едва го спрях да не идва! Каза, че не може да търпи таки-ва неща, че е готов да дойде тук и на дело да ми помогне. И да води преговори, да посредничи, та да се намали напрежението.

Каза, че е абсурд да се случват такива неща. И прочие. Ето, той реагира човешки. Пак ми звъни отвреме-навреме да се инте-ресува как вървят нещата. В същото време тук, наоколо, се намират десетки хора, които със собствените си очи виждат какво става и никой, повтарям, никой, да, абсо-лютно никой, не се нае да посредничи, да поведе диалог с двете страни, да опита с нещичко да помогне, не, няма такова нещо, всички упорито мълчат и се наслаждават на великолепния сеир – това пък за какво ви говори?!

Да оставим това, че случаят касае тъкмо мен. Както касае мен, може да касае и всеки друг. Но ето, въпреки всичко, явно има хора, способни и на човешки реакции. Като оня мой приятел-философ, който сега на ръководна позиция в някаква западна компания и сам ми предложи да дойде в Пловдив да посредничи да се намали, да се спре абсурдния конфликт. Но, за жалост, тия хора, способни на човешки реакции, са крайно малко, съвсем недостатъчно са. А това, че повечето от нас не са способни да се вчувстват в положението, да усетят чо-вешката страна на проблема и съобразно с това не успяват да реагират както подобава за човек, според мен е страшно. Затова ний, българите, не успяваме да си уредим общия живот: безчувственост и на тази основа обезчовеченост е моята диагноза за страшната болест, която тресе нацията ни. Ще дам още примери. Но е важно да се осъзнае това: безчувствеността, неспособ-ността за емоционално реагиране води до "обръгване" на мнозина хора, това пък вече поражда апатия и пасивност, дезангажира-ност, то води също до капсулиране и атоми-зиране на индивидите, които са заети само със своята суетна субективност, те почват да стават на тази почва идиоти в оня древ-но-гръцки и първоначален смисъл на тая дума, да, видиотяват се (древните гърци наричали "идиоти" ония, които не се интере-сували от политика, от общите работи, които не участвали в публичния живот), и ето, виждате ли докъде я докарваме в край-на сметка: станали сме нация, съставена предимно от идиоти – и от полуидиоти де; понеже съм великодушен, да допуснем, че повечето не са кръгли идиоти, а са само полуидиоти. То полуидиотите са още по-опасни май, но да не задълбавам в този проблем. Да кажа още нещичко, пак по конкретния случай.

Има нещо, което може да се опре-дели като изкривяване, като извращаване на чувствителността, като невярна посока на нейното развитие, което пак е опасен симптом. Няма как, отново се налага да дам конкретен пример, нищо че някои може да се почувстват крайно обидени, но няма как, да са мислили когато са говорили, когато са правили това, което сега, като го изнеса в публичността, щяло било да ги дискредити-ра. Ами ти къде беше тогава, когато се

19 излагаше, що не усети овреме това, че се излагаш, а? А сега е късно, байно, късничко е, да си мислил тогава, да си се пазил, да не си се излагал, сега няма що мен да ви-ниш – проблемът си е изцяло твой.

Става една персона (даже полът й нама да кажа, за да е пълно инкогнитото й, щото аз съм все пак хуманист!) на заседа-ние на учителския съвет и казва следното: "Абе, драги колеги, да ви кажа какво се случи: оня ден влизам аз в един клас, а класът възбуден и веднага почнаха да ми говорят учениците какъв лош човек бил Ангел Грънчаров, как бил могъл да пише такива работи в блога си, цял час ми се наложи да ги слушам, да изслушвам упре-ците им, представяте ли си? Явно този човек е крайно особен, да не кажа лош, но сами виждате докъде води държането му! Трябва да се вземат мерки, така повече не може да продължава, и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала!". Така се произ-несе въпросната персона, а пък някои хора се престориха на силно възмутени, не не от това, от което би следвало да се възмутят ако имаха здрава чувствителност, а от нещо съвсем друго. От какво ли? Ето от какво.

Те, разбира се, не се възмутиха от това, че някаква персона, подвизаваща се в българско училище, си позволява цял час да клюкарства с учениците по адрес на един свой колега, не, това изобщо не възмути тия невинни и така чисти души, а знаете ли какво ги възмути?! Възмути ги, като съдя по реакциите им, това, че "оня там Грънчаров", видите ли, си бил позволил да пише някакви си "толкова възмутителни неща", които така били ядосали някакви ученици, че тия уче-ници, ето, видите ли, цял един час се нало-жило да изразяват яда си пред въпросната персона с възпитателни функции, която, разбира се, понеже е с добро сърце, отк-ликнала на народните терзания и цял час била клюкарила с тия ученици по адрес на свой колега, ето, именно това било "възму-тителното нещо", което си заслужава да се осмисли и осъзнае. Сфащате ли сега в какво е проблемът? Проблемът е нравст-вен, да, безчувствеността поражда сериозни нравствени деформации и такъв човек след това не се усеща какво прави, примерно, за такъв човек е съвсем естествено да бърза и той да хвърли своя наръч съчки в огъня, на който се пържи въпросната личност, и на такъв човек изобщо не му хрумва, че е нормално да проявиш известно съчувствие към тази същата жертва, щото, видите ли, може някога, в някой хипотетичен момент, и на теб да ти се случи нещо подобно, а тога-ва ти как ще се чувстваш, а?

Или, да речем, да използвам друга метафора: някакъв човек е подгонен от глутница бесни кучета, примерно казвам, тоя човек се брани, кучетата обаче са го обкръжили и с озъбени усти го дебнат, за да могат да го захапят и да си гризнат живо месо от жертвата; ти наблюдаваш случва-

щото се и не те вълнува изобщо това как се чувства тази въпросна жертва или това, че кучетата са зли, че искат да си гризнат живо месо от нея, не, това на теб не е интересно, ти, представи си, се възмущаваш от това, че тази жертва, да речем, е взела една тояга и е шибнала някое куче, с надежда да се уплашат другите и да се разбягат; и ти в този момент почваш да произнасяш пате-тична реч за... "човешките права на хапещи-те бесни кучета", ето това теб те вълнува, представяте ли си за каква извратеност става дума? Говоря по принцип, метафора-та ми е принципна, нека някои хора да не я възприемат прекалено лично - за да ме дадат пак под съд, и то пак за обида. Това е нещо като научен, да го наречем дори ху-дожествен текст, това е нещо като есе, което аз, графоманът, тази сутрин пиша, щото съм се развълнувал от някакъв проб-лем, важен според мен. Тъй че спокойно, не говорим за вас лично, успокойте душите си. Пък и да сте мислили все пак като сте реа-гирали така извратено, ще ме прощавате, но човек затова има акъл, да мисли, а не да прави някакви поразии, пък после да се оплаква, че не бил разбран правилно и прочие.

Щом такива неща са възможни на подобно ниво, то тогава давате ли се сметка какви страшни нравствени деформации, какви ужасни извратености се получават в сферата на нравственото възпитание на подрастващата младеж? Давате ли си смет-ка за това, а? Пък после се оплакваме всич-ки в един глас, че младите били не знам си какви - ами какви да са щом вие, възпитате-лите им, сте такива?! Ето, всички ний в единен фронт работим за нравственото развращаване на подрастващата младеж, а пък после се оплакваме, че тя била такава или онакава - имаме ли морално право да се държим така? Да, ние носим отговорност за това, че младежта ни, да допуснем, е развратена, е деморализирана, че полити-ците ни са също толкова, а дори и много повече развратени и деморализирани, че управниците ни са също такива, виждате ли докъде се разпростира тази същата амо-рална проказа?! И забелязвате ли откъде тя почва? Ами почва от семейството, почва и от училището. Възпитателите трябва да най-напред да са подобаващо възпитани, да не правят подобни непростими гафове като оня по-горе, за който само ви намекнах. Аз още много такива примери мога да дам, в които си личи как здравото и така човечно нравствено чувство е атрофирало, е изв-ратено, което е и корен на нравствената деградация в обществото ни. В резултат на която сме станали като хищници, като куче-та, като... не знам като какво вече, щото сами виждате, че тия сравнения изобщо не ми помагат, понеже ний, каквито сме, сме несравними с нищо, ний сме направо съв-сем уникални.

Та ми хрумва сега в този миг не само да пиша повече по тия проблеми в близките дни, ами и да започна нещо като семинар по тия предимно нравствени проб-леми. Тук, в тази сфера, в сферата на нрав-ствената деградация на масата от индивиди и на съвъкупната ни нация, дето се казва, е "заровено кучето", мама му стара, откъде път тия пусти кучета са се наместили в главата ми, все примери с кучета давам тая сутрин. Може би е било защото през тази нощ кучетата в махалата се налаяха дона-сита, явно тази е причината да са ми влезли в главата, та да ги давам непрекъснато като пример в този мой текст. Та ми идва идеята в тия следпразнични, предпразнични и пак следпразнични дни да организирам нещо като семинар по въпросите, свързани с това ужасно нравствено израждане, което се наблюдава сред нас, и като индивиди, и като нация, който иска, да заповяда на него, да се включи, да каже какво мисли, а аз може и клипчета да направя, ще ми се по-сериозно да поговорим по тия проблеми. Разбира се, ще се наложи и да пиша повече по тия проблеми; щото преди време бях почнал да работя по тях, написах някои неща, пък после изоставих работата – щото се разболях. Но сега, да е живот и здраве, имам сили и понеже не мога да стоя така, напълно бездеен, ето, ще се захвана с този семинар: за няколко дена ще обсъдим тия въпроси, а, искате ли?

Аз ще направя каквото трябва, пък вие ако искате се включете. Ако не искате, сложете ми клеймо "Побъркан!" и идете да си легнете - или се отдайте на лапане на празничната трапеза! Блазе ви, че не ви терзаят никакви въпроси, вий сте същински щастливци! Наздраве! Хайде хубав ден на всички! Пък прощавайте ако обидих някого, то не е било умишлено, не е било и за да му навредя, а е било за да му помогна с не-щичко. Поне с каквото мога де. Дали обаче ще ме разбере? Или ще си помисли нещо съвсем друго? Ще видим, то ще се разбере. Чао засега...

УКРАИНСКИ ЖУРНАЛИСТ ОТ МЕДИЯ НА ЕВРОМАЙДАНА ПОИСКА ИНТЕРВЮ ОТ МЕН

декември 29, 2013

Украинският журналист Виктор Каспрук ме помоли да дам интервю за ситу-ацията в България и в Украйна; ето негово-то писмо:

Добрый день, уважаемый господин

Грънчаров! Если помните, Вы давали мне свои

комментарии о ситуации в Болгарии. Но тогда, по независящим от меня причинам, они не были опубликованы. Мне очень неловко, что тогда так получилось. И я бы

20 очень хотел, чтобы мы могли исправить ситуацию.

Я посылаю Вам комментарии в ви-де интервью. К ним я дописал еще три дополнительных вопроса. Очень буду Вам благодарен, если Вы найдете время и по-можете мне в этом.

Очень надеюсь на Вашу дружест-венную помощь. Мы напечатаем Ваше интервью в Интернет-издании «Третя Українська Республіка» – главном медиа-ресурсе нашего Эвромайдана.

С уважением, Виктор Каспрук Това ми пише г-н Каспрук. Речено-

сторено, ето, цялата тази сутрин отговарям писмено на въпросите му. Изпратих му своите отговори, ще чакам да излезе туй интервю, пък тогава ще го предложа и на вас, читателите на моя блог. Съжалявам, но преди това не е коректно, щото то е по поръчката на друга медия. Имайте търпе-ние, скоро и вие ще разберете какво съм казал и написал във въпросното интервю. Пиша това нещо за да обясня странното си мълчание в блога тази сутрин: причината е че бях зает да отговарям на въпросите на г-н Каспрук.

Хубав ден засега! П.П. Ето малък откъс от интервюто за да не останете все пак без нищо тази сутрин; ето моите пожелания към украинските своодо-любци, които протестират на Евромайдана в Киев: - Господин Гранчаров, чтобы вы хотели пожелать в канун Нового 2014 года укра-инскому народу и нашей Эврореволюции?

Хочу пожелать братскому украинс-кому народу и украинской Эврореволюции ПОБЕДЫ в вашей и нашей – и именно в нашей общей! – так благородной и вдохнов-ляющей борьбе за человеческой жизни и человеческого достойнства! Борьба за сво-боды – самая вдохновляющая борьба. Я уверен, что мы будем победить – потому что правда самой жизни подкрепляет нас. И потому и нельзя не победить.

Всущности, то, за что мы боримся, для него и единственно стоит жить. Так и подобает жить человеку, все остальное не заслуживает считать его жизнью. Истина, добро, свобода, разцвет личности – все это взаимосвязанное и именно оно одухотворя-ет нашей жизни, заслуживающей считать ее человеческой. Я уверен, что нет на земле силы, что может противостоят человечес-кому стремлению к свободе и достойной жизни, потому что сам Бог создал нас таки-ми – и сам Он хочет чтобы мы остались такими. Силы зла и мракобесия не имеют онтологическое превозходство над самим Богом, это и незыблемая гарантия, что ничего не может удержать наше стремление к свободе – даже ракеты господина Путина ничего в сравнений с непомерной мощи самого Бога, нашего Создателя!

У нас теперь праздник Рождество Христово, желаю Вам встретить того же праздника по вашем религиозном календа-ре с верой в своей правоте, в правильность того пути, по котором идете вы, дорогие украинские борьцы за свободы! Удачи, личного счастья, любви вам желаю наконец, потому что «если вы любви не имеете, ничего не имеете»…

АМЕРИКАНСКИЯТ ВОЙНИК УМИРА ЗА ТВОЯТА СВОБОДА

На снимката: Navy Seal, подраз-делението на US Army, което изпълнява най-тежките задачи (SEAL Of Honor's)

"Only two defining forces have ever

offered to die for you; Jesus Christ and the American Soldier. One died for your soul; the other for your freedom."

Само две защитни сили някога предлагат да умрат за теб: Исус Христос и американският войник.

Единият умря за твоята душа, а

другият – за твоята свобода. От коментар на Alexandar Iotzov

ОТ И ЗА КОЛЕДНИЯ ПРОТЕСТ ОТ ДНЕС, 26 ДЕКЕМВРИ 2013 Г.

26 декември 2013, четвъртък

Снимката е на Justine Toms

Снимката е на Спасов

Justine Toms: Чета за протеста и гледам снимки в градове из целия свят и съм бла-годарна и усмихната, истински празник! София – бяхме поне 10 000, Стара Загора, Лондон, Копенхаген, Будапеща, Силистра, Варна, Бургас, Хасково, Плевен, Русе, Шу-мен, Кюстендил, Сливен, Благоевград, Добрич, Велико Търново, Пловдив, Ямбол,

21 Смолян, Атина, Хамбург, Мюнхен, Монреал, Барселона... вероятно изпускам някои... грандиозно! Всички българи ЗАЕДНО за ОСТАВКА!!!

# оставка # избори # за1

Снимки: Константин Павлов-Комитата

Снимка: Асен Генов

СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО "ИЗОБИЛИЕ" ОТ ЕРАТА НА РАЗЦВЕТА НА "ЗРЕЛИЯ СО-ЦИАЛИЗЪМ"

Веселин Драков: Добре, че е имало хора, които са рискували живота си снимайки тези кадри, за да видят сега младите (и тези с

по-къса памет) какво "благоденствие" е било!

Dimitar Kolev: Това беше зрелия социали-зъм! Спомням си по това време в най-големия хранителен магазин Хасково, във витрините за месо имаше само пилешки крака, повтарям – ПИЛЕШКИ КРАКА!!!

СПЕЧЕЛИХ ДЕЛОТО ЗА ОТМЯНА НА НЕСПРАВЕДЛИВА ЗАПОВЕД ЗА НАКА-ЗАНИЕ И НА ВТОРА ИНСТАНЦИЯ!

26 декември 2013, четвъртък

Днес получих чудесна новина око-ло едното мое съдебно дяло, дялото, което аз заведох за отмяна от съда на заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", издадена от директорката на ПГЕЕ-Пловдив на 29 септ. 2012 г.; та аз спечелих туй дяло, Районният съд отмени заповедта на директорката. Това стана на 5 юли 2013 г. После, както е известно (аз съм писал за тази любопитна история в този блог) директорката обжалва това решение на Районния съд, заведе т.н. "въззивно дело" в Окръжния съд, искайки той да отме-ни решението на Районния съд. Та това второ дяло мина, от разглеждането му изте-че срок от повече от 1 месец, и ето, днес разсилният на съда ми донесе решението на Окръжния съд. И това дългочакано от мен решение на Окръжния съд е: Окръж-ният съд потвърждава изцяло решението на Районния съд, т.е. потвърждава отмя-ната на заповедта на директорката!

Сега ръководителката на ПГЕЕ-Пловдив има възможност да обжалва реше-нието на Окръжния съд във Върховния касационен съд, да видим дали ще се реши на един такъв ход, именно да занимава Върховния съд с подобен каприз, именно, да иска Върховния съд да удостовери не-погрешимостта й, но ще видим. Да се надя-ваме, че здравият смисъл ще възтържест-

вува и че на този казус ще бъде сложен най-сетне разумен край. Аз от доста време не смеех да отида в съда да проверя какво решение е взел, чаках да ми бъде доставе-но по надлежния ред и в писмен вид самото решение, ето, днес се случи най-сетне това, което от толкова време очаквах. Това за мен е един много хубав коледен подарък - ако мога да се изразя така. Но най-вече искам тук да благодаря на така справедли-вия и добър Бог, щото, да си призная, съв-сем и изобщо не вярвам, че в български условия истината и справедливостта могат да възтържествуват без намесата на "Най-Висшите Сили".

Дано това мое изявление не бъде възприето като обидно за българския съд, не, напротив, справедливостта изисква тук изрично да призная, че същевременно съм изключително много удовлетворен и дори възхитен от състава на Окръжния съд, който гледа въпросното "въззивно" дяло; този състав се състоеше от един съвсем млад съдия и от две госпожи или дами съдии; всичките бяха много внимателни, търпеливи и учтиви към мен. Вземете предвид и това, че аз и на двете инстанции се защищавах сам, без адвокат, това е доста необичайна практика; е, слава Богу, успях да доведа тия дела до така желания край, именно, до един справедлив край.

Сякаш камък ми падна днес от сърцето като разбрах за този толкова бла-гоприятен изход от едното мое съдебно дяло. Остава обаче другото съдебно дяло, заведено от помощник-директорката срещу мен, то е още по-интересен казус: става дума за наказателно дяло от частен харак-тер, именно за обида, имат се предвид някои "неправилни мисли" по мнението на въпросната администраторка (тя, между другото, е също така и моя синдикална лидерка, лидерка е на синдиката, в който моя милост членува, и то не от вчера, а от 1990 г.!), да, не се шегувам, става дума за "неправилни и обидни мисли", които тя откри по свой адрес в една моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХ-ЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование). Та туй дяло е насрочено за 16 януари 2014 г., до този момент съдията ни предложи още веднъж да опитаме да се споразумеем извънсъдебно; ще видим какво ще стане, времето тече, аз съм опитвал много пъти да давам свои предложения, ефект особен не постигнах, сега вече не ща повече да се унижавам и да моля; ще чакам да видя дали другата страна ще предложи нещо, ако те не проявят такава една добра воля за спо-разумение, ще се наложи да отиваме на съд, пък там каквото сабя покаже.

Там, за това дяло вече си имам назначен от съда служебен адвокат, той също ще опита да води такива едни прего-вори за споразумение; цялата работа е до размера на исканото от обидената страна

22 парично обезщетение. Но тепърва ще ви-дим как ще се развият събитията по туй дяло, което аз разглеждам като опит да ми бъде затворена устата, да бъде посегнато на моето конституционно право да казвам и да пиша свободно каквото мисля. В името на защитата на тия свещени за един фило-соф принципи съм готов да отида на съд, нещо повече, готов съм да поема всички други рискове.

Не крия, много ми е интересно да-ли българският съд ще има достойнството да защити конституционното право на една личност на свободно изразяване, именно правото да говори и да пише това, което мисли. Без това фундаментално човешко право един философ по-специално няма как да съществува, то е подобно на въздуха (или на водата), съдбовно необходими за всяко живо същество.

ОТКРОВЕНИЯТА-ИЗЛИЯНИЯТА НА ВЕЖ-ДИ В ЗВУК – СВИДЕТЕЛСТВО ЗА НАШИ-ТЕ ПОЛИТИЧЕСКО-МЕДИЙНИ "НРАВИ", С ИЗВИНЕНИЕ

Псува като хамалин… не сте из-пуснали много ако не сте чули как псува… тоя „пръв мултак на республиката ни…

ПО ПОВОД „ВАНДАЛИЗМА“, СВЪРЗВАН С БОЯДИСВАНЕТО НА ПАМЕТНИКА НА СЪЗДАТЕЛЯ НА БКП ДИМИТЪР БЛАГОЕВ

декември 26, 2013

Стига лицемерие!!! Димитър Бла-гоев – обявил се официално в българското Народно Събрание през 1917 година за НЕбългарин, а за „македонски славянин“, обявил българите за завоеватели на Бал-канския полуостров и работещ срещу обе-

динението на българската нация. За него милеят така наречените сега социалисти. Милеят още за Георги Димитров и за Вела Пеева, за съветската армия и за руския ботуш.

Докато не се обединим около един обективен прочит на близката ни история няма как да вървим напред. Нека да четем историческите документи и оставим всякак-ви интерпретации на историята от след 1944 година. Те са просто идеологически натоварени – най-меко казано.

В България има стотици паметници на идолите на комунистите, десетки наиме-нования, които ако не беше черната дата 9 септември, никога нямаше да ги има като имена на улици, градове и площади. Имаме Димитровград, Благоевград, Велинград??? И поради фалшификацията на историята от БКП, а сега и поддържането на тази фал-шификация и от БСП и незаинтересованост на много хора се оказва, че на никой не му прави впечатление това. Свикнали сме били. Много са си хубави имената им. На повечето жители на тези места даже и нищо не им говорят. Просто някакви имена. Ако някой нещо каже или направи го обругават като вандал и хулиган, не зачитащ история-та и твореца, който е създал паметника???

Аз призовавам за дебат и по тази тема. Колкото и да изглежда не актуална, ако се замислите е много важна. От тук идва идеологическата закалка на комунистите и цялата им пропаганда. Един пример: по-долу е позива на комунистите от 1941 годи-на, подписан от Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и Чочооглу!!! По време на т.н. „народен съд“ през 1945 годи-на същите съдят и осъждат на смърт голяма част от елита на Царството за присъединя-ването на България към Тристранния Пакт, присъединяване, за което те са работили и апелирали активно, по заповед от Москва, само няколко години по-рано.

С какви очи искаме обективен про-чит на историята от Македония, (нека си спомним днес на Коледа за Кървавия Божик от 1945 с десетки хиляди българи погубени в Титова Югославия, за тях никой не гово-ри…) с какви очи искаме от Сърбия да вър-не името на Цариброд от Димитровград, когато този дебат не можем или не искаме да водим тук в България?! Това даже не е дебат, а настояване за ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА, базирана САМО на автентични документи и на НИЩО друго. Никакви идео-логически интерпретации от ляво или от дясно.

Историята не е лява или дясна, тя е академична наука, базирана на обектив-ните факти. Стига манипулации и лицеме-рие!

Написа: Andrey Kovatchev

ЛЪЖЛИВИТЕ ПОЛИТИЦИ ВИРЕЯТ САМО СРЕД ДЕМОРАЛИЗИРАН, РАЗВРА-ТЕН НАРОД

26 декември 2013, четвъртък

Председателят на ДСБ Радан Къ-

нев – аз не го наричам "лидер", щото за да стане същински, не формален лидер един политик се иска много време! – е благово-лил да напише нещо като коледно обръще-ние във Фейсбук; ето какво пише той, а ето по-долу как аз реагирах на думите му; на-ложи се отново да си покажа "долния харак-тер", но няма как, някой все трябва да каже или да напише и това, което аз се наложи да кажа или да напиша:

Радан Кънев каза: Честито Рождество, приятели! От мен, по стара традиция, праз-нични SMS-и няма да получите. Този праз-ник е колкото весел, толкова личен. Аз не държа на ритуалите и съм по-скоро съмня-ващ се, отколкото вярващ. Затова и Коледа е ден за размисъл и ден, в който се съмня-вам в правотата си, която трябва яростно да защитавам останалите 364 дена... Честито на всички вярващи приятели, на всички именници, а на тези като мен, на които егото е често по-силно от вярата – смирение и доброта. Християнството е било преди нас и ще бъде след нас, неслучайно. Защото за всеки важи да обича ближните си и да не прави другиму, каквото не иска да бъде направено на него. Светли празници! Ангел Грънчаров каза: Много сложно е политик да говори или пише според истина-та – щото сред това съсловие манията да не "отблъснеш електорат" е изключително силна. Това е и предпоставка за лъжливост-та, която е така разпространена сред също-то въпросно съсловие. Затуй и такива като мен не могат да станат политици – щото сме привързани за истината, щото тя за нас е по-важна от всичко друго. От мен лицемер не става. Аз никога няма да говоря или да пиша "огладени отвсякъде" и така добре премерени приказки като тия, които ниже Р.Кънев по-долу. "Сбалансираните" изказ-вания са чужди на темперамента ми, в който страстта към истината е водещото...

Напоследък у нас често се говори и пише, че трябва морал в политиката – ами

23 ето, оттук почва туй нещо: когато се изказва даден политик да не се старае така внима-телно да мери приказките си, с оглед да се хареса на колкото се може повече хора. Понеже, видите ли, не било трябвало да засегнеш нито едните, нито другите, нито вярващите, нито безбожниците. А пък без-божниците в днешно време са толкова много, как да им угодим – без да наскърбим вярващите?! Сложен казус...

И Р.Кънев, виждате, балансира "по острието на бръснача", бравос! Ще стане политик от туй момче! Аз пък, да си призная, харесвам истинолюбивите политици, като Костов, които смело заявяват каквото мис-лят, без да се стараят с приказките си да угодят на колкото се може повече хора, в това число, разбира се, "и на едните, и на другите". На всички човек не може да угоди, колкото и да се старае. Политикът трябва да бъде себе си, да има смелостта и достойнс-твото да бъде себе си, без да е аморфен като пихтия. Така правят добрите политици, политиците с характер: те има дързостта да са себе си независимо от всичко. Никому не се мазнят. Такъв е бил Чърчил. Такъв беше Рейгън. Такава беше Тачър. Такъв беше Дьо Гол. Такъв беше Костов. Такъв е бил Стамболов...

С беззъби огладени и премерени изказвания може да си въобразяваш, че печелиш повече хора и хорски симпатии, но има нещо, което куца и което опорочава всичко, подобно на капката катран в кацата с меда: неискреността е туй нещо. Неиск-реността е предпоставка за лъженето, то пък е сърцевина на аморализма в политика-та. Десните политици, ама истинските, не ментетата, са длъжни да поведат битката за очовечаването на българската политика, т.е. за внасянето на човешка нравственост в нея. Или за спирането на политическата деморализация – то е все същото.

Аз съветвам нашите политици да почнат да залагат на най-солидното, на непоклатимо сигурното нещо: на истината. И така няма да си имат проблеми с морала. И така ще почнат да съдействат за намаля-ване на аморализма и сред целокупната народна природодопопулация.

Щото лъжливи политици виреят само сред деморализиран, развратен на-род. Това исках да кажа. Дано не съм оби-дил някого. За негово добро написах тия думи, ако ме разбере, хубаво, ако не, здра-ве да е. На мен съвестта ми е чиста, че казах каквото мисля. При това без да се старая никому да угаждам...

КАЗУС ЗА ТАНЦУВАЩИТЕ ЗВЕЗДИ ПО ФРИДРИХ НИЦШЕ

Любопитен психологически и фи-лософски (човешки) казус около "танцува-щите звезди" на Фридрих Ницше, възникнал във Фейсбук:

Pepi Petrova: "Имаш нужда от хаос в своята душа, за да дадеш живот на танцуваща звезда" (Фридрих Ницше) Весела Коледа!

Ангел Грънчаров: Абе мисля си аз следно-то: толкова много са сред нас ония, които имат такъв превъзходен хаос в главите си, ала що ли в България не се раждат в изоби-лие танцуващи звезди?! :-) Щяхме да сме рекордьори в света по танцуващи звезди на глава от природонаселението, ама ето, не сме... или сме все пак?! Те дали тия "танцу-ващи звезди" не са вътре, в полупразните им глави, а? :-) Дали пък това не е имал предвид Ницше?!

Не знам, в силно затруднение съм да проумея този нелек казус... помогнете ми!

НЕКА ВСИЧКИ ЗАГРИЖЕНИ ЗА ДОСТОЙ-НОТО БЪДЕЩЕ НА БЪЛГАРИЯ ДА БЪ-ДЕМ ДНЕС НА ПРОТЕСТИТЕ!

Всички, който обичат България и са загрижени за нейното бъдеще, за бъде-щия й просперитет – да излезем да протес-тираме по улиците и по площадите! Позор ще бъде в днешния ден да се излежаваш като идиот на дивана – когато български граждани, загрижени за България, протес-тират и се борят за нейното достойно бъ-деще!

Днес имаме прекрасна възможност да изброим колко са достойните и свободо-любиви българи сред нас – и колко са не-щастните, безволеви, примирени, малоумни и оригващи се на шкембе-чорба и на чесън ганювци...

Долу ченгесарско-кагебистката мафия, която изсмуква жизнените сили на нацията и на страната ни! Долу крадливото мафиотско правителство на Орешарски! Да

живей свободна България – европейска, демократична, просперираща, достойна! Виж ОСТАВКА по Коледа

РУСКИЯТ САМОДЪРЖЕЦ ПУТИН РЕШИ ДА ПОМИЛВА БЪЛГАРИТЕ И ДА ГИ ПРА-ТИ В… ГЕРМАНИЯ!

декември 26, 2013

Путин помилва и българите Във връзка с олимпийските игри в

Сочи руският президент Путин реши да помилва българите и да ги прати в Герма-ния. „Този път освобождението е истинско, а не като през 1878 и 1944 година” – се казва в декрета на самодържеца.

„Присъдата на България бе до пос-трояването на „Южен поток” и АЕЦ Белене, но малката държава изтърпя много и заслу-жава предсрочно освобождаване. Толкова послушни затворници не сме имали в цяла-та история на империята и те заслужават поощрение” – завършва документът.

Новината свари българите непод-готвени, а слухът, че на летищата в големи-те градове чакат немски самолети, готови да извозят всички желаещи за Германия, направо разгневи 80% от населението. „Бах го, тъкмо съм седнал да ям свински уши и някой ми разваля празника с това освобож-дение! Как ли пък не ще тръгна за Герма-ния. Аз такива чисти и подредени държави не харесвам” – обобщи народните тежнения пълен господин на средна възраст.

Все още не е ясно дали Путин ще закрие БТА, но усилено се говори, че Свет-лана Шаренкова е в шоково състояние, а Волен Сидеров е прекъснал почивката си на Карибите и е заминал спешно за Москва в опит „да спаси ситуацията”. Както е извест-но, г-н Сидеров има не само лош опит с немските авиолинии, но и онтологичен проблем с Германия като цяло.

Най-доволни от промяната са чле-новете на Светия синод, които наскоро получиха дипломатически паспорти от ми-нистър Вигенин. По наша вътрешна инфор-мация почти всички представители на вис-шия клир са готови веднага да приемат протестантството или католицизма, ако в замяна получат жилище в Германия и лук-созна немска кола.

Vasko Bog

24 БЕЗ АМЕРИКА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЕКСПАНЗИЯ ЩЕШЕ ДА ЗАВЛАДЕЕ ЦЕ-ЛИЯ СВЯТ

декември 26, 2013

Моята публикация под заглавие Истината и доброто винаги в крайна сметка тържествуват и постигат реванш над лъжата и злото!, в която казах няколко добри думи за американците (и няколко справедливи думи за руснаците и за богого-веенето пред тях от страна на комуноиди-те), във Фейсбук предизвика доста комента-ри; то това беше и моят цел де, да изслед-вам реакциите на дадена категория хора, която по моето разбиране принадлежи към човешкия тип на „имащите резерви“ спрямо свободата; заради тази категория хора и ний, българите, и руснаците си патим, щото те комай преобладават у нас и в Русия, поради което тия две нации са осъдени на вървене по най-странични и задънени пъ-тища в историята, осъдени са на застой и гниене в тресавището на комунизма и пост-комунизма от ченгесарско-кагебистки (пути-нистки) тип. Ето един фрагмент от въпрос-ната дискусия, който ми се вижда особено изразителен: Elka Tarasheva каза: Пропусна факта, че „добрите“ американци изтребиха една цяла човешка раса – за да завладеят земята й. Да не говорим, че във всеки военен конф-ликт са на първа линия. Пропусна и факта, че целия свят работи за тази преситена и изчерпана нация. Впрочем има ли такава нация? Не са ли сбирщина престъпници – измета на света? Иначе компютъра е бъл-гарско изобретение, дело на български мозък. Веселин Драков каза: Тарашева, ами то и руснаците… тарашеха у нас 45 г. ама ти за това мълчиш! Ангел Грънчаров каза: Антиамериканиз-мът от вида, който владее съзнанието на другарката Тарашева, е болест, чиято диаг-ноза според мен е една: неудържима нена-вист към свободата. Любовта към Русия пък се определя от безпределната любов към несвободата у същите тия индивиди,

щото Русия е нещо като въплъщение на несвободата, на тиранията, на деспотизма. Забелязал съм, че мразят Америка, амери-канците и всичко американско ония, чието съзнание за свобода или липсва, или е в зачатъчно състояние.

Безспорно е, че Америка е най-мощен, несъкрушим бастион на свободата, въплъщение на човешката идея за свобода, американците са най-свободолюбива нация, чиито велики постижения са именно плод на отдадеността на американците на свобода-та. Никой също така не може да отрече световно-историческата роля, която Амери-ка има за съкрушаването на комунизма; без Америка комунистическата експанзия щеше да завладее целия свят.

Америка счупи зъбките на кому-нистите. Ето това на Америка комуноидите и комунистите никога няма да й го простят: че унищожи най-голямото зло в историята, именно комунизма, тая страшна проказа. Ония пък, който са приятели на свободата, вечно ще бъдат благодарни на Америка заради това, че унищожи комунизма – най-злия враг на човешката свобода в историята на многострадалното човечество.

Точка. Това е моето разбиране, от което няма да отстъпя никога. Защото исти-ната ми е драга, защото обичам истината, защото няма да допусна комуноиди да се гаврят с историческата истина, ето заради това…

НИЦШЕ ЗА ЧОВЕКА

25 декември 2013, сряда

"The world is beautiful, but has a disease called man."

Friedrich Nietzsche

АУЛАТА НА УНИВЕРСИТЕТА СЕ ОБ-РЪЩА КЪМ ВСИЧКИ

декември 25, 2013

Публикувано в 24.12.2013 г.

Здравейте. Как сте? Благодаря, че Ви има. За нас това

е много важно. Спомняте ли си как преди време

окупирахме най-голямата аудитория в Уни-верситета?

Тогава започна освобождаването на узурпирана България.

Тогава изградихме независима те-ритория в университета, а оттам независи-ма територия вътре в самите нас.

В действията си търсихме възмож-ност, надежда не само за държавата ни, но и за човечеството.

А Вашите очаквания ни дадоха от-говорност. Тя изискваше от нас да кажем нещо повече от „оставка“. И затова дойде нашият ред, на нашето поколение.. да про-говори… да иска… да демонстрира.

Това са децата на прехода. Ви-дяхме много.

Учеха ни с примери от улицата и медиите. Налагаха ни за авторитети мутри и мутреси, тарикати и престъпници. За нас се говореше, че сме провалени. Че нямаме общи идеали, нямаме кауза. Че сме хипе-риндивидуалисти, че сме се атомизирали, самозатворили и че не умеем да усещаме другите. За нас, се говореше, в повечето случаи, отрицателно.

Но ние не се лъжем, защото знаем, че всички бяха прави за отделни неща.

Но и животът ни се променя. Оку-пацията създава общност.

Настояваме за човещина, соли-дарност, отговорност и морал. Не искаме лъжи, безпринципност, корупция, безотго-ворност, липса на прозрачност, нисшо гово-рене, празнословене, липса на мерки, на реакция.

Така не може. За всички ни. Това трябва да спре.

Аулата на Университета се обръ-ща към всички. Битката се води от векове и ще продължи да се води. Добро и зло – това е. Можещите, мислещите… срещу подстре-кателите, авантюристите, продажниците, абсурдните. Хората срещу мафията.

25 На Коледа ви казваме, че шансът

да победим не е малък.

Побеждаваме вътре в нас. Всеки ден, в който мислим за това. Всеки ден, в който сме заедно, в който се обичаме, в който се подкрепяме и в който мислим мал-ко по-позитивно.

Но не само на Коледа. А всеки… един… ден… от нашия живот.

Ние поехме щафетата. Защото… това е нашето време. Може би избързахме. Но сме наясно, че промяната изисква време и участие. Нямаме напразни илюзии. Вяр-ваме в нас, вярваме във вас. Имаме много кураж и много доза търпение. И няма да се предадем, и няма да спрем, и ще стискаме, и ще се борим, и… така.

Причината ни е, че настояваме за настоящето. Защото всички искаме бъдеще в България. Заедно.

Весела Коледа и Честита нова го-дина! Нека е Велика.

ЕДНА УЧУДВАЩО МЪДРА И ДЪЛБОКА ЗА ЕДИН КОМИК МИСЪЛ...

Никога не отмъщавайте на подлите хора. Просто станете щастливи. И това те няма да го преживеят...

ЕДНА ИМПРОВИЗИРАНА ФИЛОСОФСКА "ПРОПОВЕД" В ДЕНЯ НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

25 декември 2013, сряда Днес е ден, в който подобава да

мислим, да разговаряме и да пишем само за истински великото. За истински съществе-ното. За най-значимото. За най-важното. За

най-възвишеното. За най-прекрасното. Днес е празникът Рождество Христово! Дали ще мога да представя поне отчасти чувствата, които ме вълнуват в този ден? Едва ли – но какво ми пречи да опитам?

Родил се е на този ден нашият Спасител, Богочовекът Иисус Христос. Христос наистина е и Бог, и човек. Да, Оня Същият, когото човеци по-късно ще разпъ-нат на кръста. Но преди това той ще създа-де най-възвишеното Учение, което самият Бог ни е подарил, е подарил на нас, човеци-те. Дал ни е Истината, без която не си стру-ва да се живее. Без която животът ни става жалък и мизерен. Ако тая най-възвишена Истина не спазваме, няма как да изпълним своята човешка мисия в живота си. Да си човек не е проста работа - както някои си го представят. Човекът, за да е човек, трябва да е верен на Божията Истина, т.е. не тряб-ва да погасява Божията искра, която свети вътре в нас. Божията искрица у човека е неговата душа. А пък съвестта е Божият глас в душите ни. Тя е именно истински важното у нас - останалото са само мускули, сухожилия, плът. Останалото е така тленно, че не си струва да се залага на него. Това, че мнозина залагат тъкмо на него, нищо не означава. Означава само, че такива просто не знаят за какво живеят. И за какво си струва да живее човекът. Именно като чо-век. Да си човек означава да си нещо много повече от едно животно. Пък дори и силно, пък дори и хищно. Означава също, че мно-зинството винаги греши. Самонадеяното множество. Тълпата. "Вечно правите". Не-познаващите съмненията. Но това е друга тема. Да не се отклонявам.

Потънали били в заблуди и грехо-ве, в долни страсти били потънали човеците – и тоя път Бог не им праща потоп, за да ги унищожи, а им праща Своя Син, за да се пожертва за тях. За да умре за тях. И за да им покаже Пътят. Посоката на този спаси-телен за нас, човеците, път е една: истина-та, доброто, красотата. "Аз съм Истината, и Пътят, и Животът". Думи на Христос, нашият Учител. Ето за какво си струва да живее човекът. Стига да иска да бъде човек де, то не е задължително. Човек всичко може да направи със себе си и с живота си, Бог го е оставил да решава сам. Абсолютно сам, без никаква принуда. За всичко сам решавай – и имай добрината да поемеш пълната отговорност за това, което си сто-рил. Без никакво шикалкавене. Пълната

отговорност! Няма "Ама аз..." или "Някой друг ме подведе и излъга...". Тази е така простата и толкова възвишена истина, на която се покои нашият християнски свят. Нашата цивилизация на свободата, чиито основи постави Той, Божият Син, така чо-вечният Бог Иисус Христос. Европейската, западната, евро-атлантическата цивилиза-ция на свободата. Да, западният човек разбра Христос най-истински и пълноценно. Постигна в целия й блясък неговата истина. И затова постигна такива удивителни неща, направи толкова велики дела, постижения, творения. Казвам това, щото има краища на света, които още пребивават в тъмнина – и се противят на светлината на духа. И на свободата.

Върху тези прости, ала най-възвишени истини се крепят всички неверо-ятни постижения на Христовата цивилиза-ция на свободата. Тия истина разкрепостя-ват творческия дух на човека и му дават криле. Няма невъзможни неща за ония, които повярват в тия истини. И ги пазят като нещо най-скъпоценно и съкровено – в сър-цата си. И при това вървят по този спасите-лен път. Познайте Истината, защото Ис-тината ще ви направи свободни! – е мъл-вял нашият така човечен Бог. Колцина ли са го разбрали тогава? Да, но ето, върху тази истина израсна цяла една цивилизация. Една хуманна, човечна цивилизация. Циви-лизация на свободата. На Доброто. И на Истината.

Христос, знайно е, е наблягал на едно: да бъдем човеци. Това не значи, че сме съвършени, напротив, много слаби и несигурни сме. Изпълнени сме с безпокойс-тва от такъв ли не вид и род. Загрижени сме най-вече за своето бъдеще. Което е в наши-те ръце. И в наша власт. "Блажени иска-щите невъзможното..." Да правиш добро – нима е толкова трудно това? Да правиш добро – да бъдеш добродетелен. Да цениш някои добродетели, без които не може. Да ги спазваш. Да живееш според тях. Да зала-гаш на силата у себе си, в своя дух, не на слабостта си. Да ме прощава Ницше, но тук той бърка. Християнинът не е слаб човек, професоре! Да имаш много здраве от мен! Слабаците са други, те са антихристияни. Те са потънали в долни страсти. Те в нищо не вярват. Не знаят какво си заслужава да искаш. Те са маниаци на плътта. Духът обаче е истински значимото у човека, на което си струва да се заложи. Объркан човек си на моменти, професор Ницше, нищо че си доста талантлив човек. Да беше чел по-внимателно Новия Завет, може би щеше да си промениш оптиката. Както и да е. Христос го е казал великолепно: "По делата им ще ги познаете...". Не се отнася за Ницше, а важи по принцип.

Прави добро. Колко е просто това! Просто, но трудно. Или не е трудно? Когато ти ударят едната буза, обърни и другата. Като те ударят по едната страна, обърни

26 и другата. Това малцина го могат, но така трябва да бъде. Свърхчовешко е, но се налага така да постъпваме. Малцина го могат. Иска се колосална вътрешна сила за да го можеш. Оня, който се е обрекъл на доброто, е длъжен да го прави. Длъжен е да постъпва така. В някакъв смисъл да се откаже от законите на този низменен и пошъл материален свят – и с постъпката си да покаже, че има един друг, възвишен, нравствен, чист духовен свят, на когото християнинът е представител тук, на земя-та. Да, християнинът е представител на земята на този висш духовен, Божий свят. Щом има хора, способни на чисти нравстве-ни постъпки, да, на изцяло чисти, незапет-нени с нищо материално, с никакъв пошъл интерес добри дела, то това е най-категоричното доказателство, че има такъв висш духовен, Божий свят.

Също така ако са възможни актове на автентична свобода, то това пак доказва, че има един такъв свят, нищо че не се виж-да с очите. Защо ли доказва това наличието на такъв един духовен свят? Ами просто е: законите на материалния свят, ако той е единствен, не го позволяват. Да, по закони-те на този тукашния свят всичко следва да е пошло, според интереси, никак не безкорис-тно. Има ли чиста нраственост тук, в този свят, който е невъзможно да бъде нейно основание, значи има друг духовен свят, който е нейното основание. Толкова е прос-то това? Но това само малцина могат да го разберат. Тия, дето са причастни на този духовен свят. С духа си. За другите е труд-ничко. Те смятат, че този наш свят е единс-твеният. Затуй за тях свобода няма и не може да има. И автентично добро не може да има. И автентичен морал също. Вижте такива нравствени, антидуховни уроди като Станишев, Доган, Орешарски и вся осталь-ная сволочь. Те са доказателство, че човек неминуемо става нравствен урод когато повярва, че този наш тукашен свят е единс-твен.

Пълно е с такива хора. Те се надс-миват на ония, които вярват, че има нещо повече от това, което виждаме с очите си. И което може да бъде пипнато с пръсти. Те били, видите ли, "реалисти". Те били вярва-ли "само в реалното". На духовни "фантас-магории" тия роби на животинското и на външно-световото не вярвали. Те и в сво-бодата не вярват. За тях и морал не същес-твува. Те могат да си позволят всичко. Да убият човек за тях е най-лесното. Да убиеш човек може и дори само когато го обидиш. Или унизиш. Или не му повярваш. Или го наскърбиш. Това пак са убийства. От друг род само. Още по-жестоки са обаче...

Освен християните представители на един по-висш свят са и... философите. Аз поне така се схващам, а се старая да живея като философ. Като заслужаващ да се нарича с това име човек. Философът е човек, който иска да живее както подобава

за човека. Иска да бъде човек в истинския смисъл. Това е. Затуй най-дълбоките фило-софски истини и идеи се родеят с истините на християнството. По два различни пътя се стига до едни и същи по същество истини. Което и доказва, че са неоспорими истини. На това нещо аз се старая да уча учениците си. Такава ми е идеята. Заради това и жи-вея. Такава, дето се казва, ми била ориста. Участта. Съдбата. Глупости, аз този път съм си го избрал! Аз също можех да живея ина-че, по законите на този свят, и тогава всички щяха да ме прегръщат. А сега предимно ме ругаят.

Да, но аз този път съм си го изб-рал. С всичките неудобства. Знам това и си нося, дето се казва, кръста. На който чат-пат ме разпъват. Оплюват ме. Боцват ме с копия право в сърцето. Няма начин да е иначе. Така се постъпва с всеки представи-тел на оня, на истинския свят. Каквото са сторили с Христос, същото правят и на последователите му. Няма как да е иначе. А за философите работата е пък тази: каквото са сторили на Сократ, това ще сторят и с всички ония, за които Сократ е пример и вдъхновение. Той е нещо като "философски Христос". Сократ имам предвид. Както и да е, да спирам, че някой пак може да ме обяви за луд...

Прости им, Господи, те не знаят какво правят! Тия думи промълвил Христос към мъчителите си на Кръста. Миг преди да издъхне...

Искам да завърша по необичаен начин. Дано ми прости този млад човек, че публикувам писъмцето му до мен. Каза ми, че не е желателно да бъде публикувано, за да си бил нямал разправии, но ето, дръзвам да го публикувам, на моя отговорност, пък и той, налага се, ще трябва да приеме извес-тен риск. Прочее, запазвам пълна аноним-ност, но това е съвсем истинско писмо. Което много показва. И ще бъде много на място тук, в светлината на горните разсъж-дения. В името на истината и, дето се казва, на науката, правя тази малка жертва, публи-кувайки това писъмце:

Здравейте господин Грънчаров! Днес станах свидетел отново на "хвалби" и "приказки" по Ваш адрес. Реших да Ви го, споделя просто ей-така, защото може би ще Ви е интересно как ученици от моя клас реагират и възприемат нещата, които пишете в блога си и нещата, които говорите. Моите съученици първоначално доста силно се присмиваха, четейки пос-ледните неща, написани от Вас в блога Ви (за "бунта" на оня същия 11-ти клас). (Виж Истината ражда ненавист, а угодничест-вото – приятели и също Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II), бел. моя, А.Г.) Всеки се смееше и цитираше нещата, които бяхте написали относно Сократ и по повод на използва-ните от Вас изразни средства. Просто

беше такава веселба – сякаш най-големите комици им разказваха вицове!

Изкараха Ви луд, че харесвате Сократ и дори казаха, че се "филмирате" че сте самия него... при което си помислих да им кажа какво всъщност имате пред-вид, но то такива хора просто няма как да разберат - и се отказах. Както и да е, часът почна, влезна учителката по мате-матика и още при влизането съучениците ми се засилиха да й говорят за Вас и за-почнаха да й четат от текста в блога Ви. Тя, млада жена, беше толкова възмутена от начина, по който се изразявате и от нещата, които пишете и постоянно възк-лицаваше: "Ужас!", "Как може да се пишат такива работи?!" и т.н., сещате се сам. След което последва подигравателен смях и от нейна страна. Аз седях и искрено се забавлявах. Започна и другия час по така наречения предмет "Свят и личност", отново се цитираха неща от блога Ви и т.н., възрастната госпожа отново се подсмя малко, но нещо си личеше, че мисли другояче. Започна да говори, че нямаме право да съдим определен човек за него-вото слово, че всеки е такъв какъвто е, но на съучениците това мислене явно не им хареса и започнаха да Ви изкарват пред нея какъв ли не, дори ме е срам да напиша някои от думите, които използваха. Те фактически се смееха и подиграваха на себе си, на собственото си неразбиране, на ниския си интелект.

Аз съм запознат горе-долу с не-щата, които пишете, за свободата в образованието и т.н. и напълно Ви подк-репям и разбирам действията Ви. Спом-ням си когато ни оставяхте свободно да излизаме от класната стая без да Ви питаме и наистина същите тези ученици, които сега Ви се подиграват, моментално напускаха стаята, за което им бях дълбо-ко благодарен – защото се получаваха интересни дискусии.

Това ми е написал един млад чо-век; прочее, и други мои ученици ми писаха за подобни сценки в същия и в други класо-ве. Имам, дето се казва, пълна информация за това какво се върши по повод на тия мои провокации, които ги правя обаче неслучай-но. Моята идея е проста: да помогна с не-щичко за нравственото очистване на ония, които се нуждаят от подсилване на тяхната "душевна хигиена". А че има много хора около нас, които се нуждаят от такава про-цедура, има. Все пак ний не сме ангелчета, нали така?! И аз не съм ангел, нищо че името ми е такова. Нямам претенции да съм непогрешим. Христос в Учението си показва изключително човеколюбие; Той разбира, че човекът е слаб и винаги е склонен да прос-ти. Стига да осъзнаеш греха си.

Да си прощаваме недъзите, да обичаме ближния, дори и своя враг – ето това са други положения в тази така чове-колюбива християнска и Христова филосо-

27 фия на живота. И на човека. На живота за човека. Освен че е религия на свободата Христовата религия е и религия на любов-та. Това е истинското и най-възвишеното: да имаш силата да обикнеш дори оня, който те мрази. И с любовта си да съкрушиш неговата ненавист. Това също така малцина го могат. Опитайте обаче, при вас може да се получи. Докато не опитаме няма как да узнаем дали не го пък можем...

Завършвам с това. Честито Рож-дество Христово! Да се надявам, че с горните си думи съм помогнал на някои лутащи се да разберат нищичко, което може да им помогне да си подредят вътрешния свят. И да внесат известна чистота в него. Боклуците, душевните отпадъци трябва чат-пат да ги изхвърляме. Да почистваме и да подреждаме онова, което таят душите ни. Налага се. Те са нещо като наш дом. Кой търпи в дома си разни боклуци и гниещи, разлагащи се, смърдящи отпадъци? А в душите си търпим толкова много нечисто-тии. За онова, което е най-важното, за него най-напред следва да се погрижим. Това пак е една истина, в която би следвало да вярваме. И да се опитваме да живеем спо-ред нея. Между думи и дела трябва да постигаме пълен синхрон. Не трябва да лъжем – нито дори себе си, да не говорим за другите. И не бива да сме лицемерни.

С това завършвам своята фило-софска "проповед" в деня на Рождество Христово! Един свят ден. Един велик праз-ник. Ден, блестящ от белота! Тук, при мен, в Пловдив, също няма сняг, но всичко блести от скрежта, която гъстата студена мъгла оставя по дърветата. Всичко е като в при-казка! Бяла феерия! Бяло, бяло – до немай къде бяло! Това за нещо да ви намеква?

HAPPY HOLIDAYS! С РОЖДЕСТВОМ! ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО!

СОЛИДАРНОСТ И ПОДКРЕПА ОТ УКРА-ИНСКИ ФИЛОСОФИ

25 декември 2013, сряда 24 декабря 2013 года, г.Киев, Украина

Руководителям системы государствен-ного образования г.Пловдив, Болгария

Данное обращение продиктовано нашим глубоким беспокойством сложив-шейся ситуацией вокруг известного болгарс-кого философа, блоггера, автора индивиду-альных монографий и книг по философской и педагогической проблематике Ангела Иванова Грънчарова. Та информация, кото-рая доступна нам в Украине, вызывает у нас чувства крайнего недоумения и глубокого беспокойства, поскольку один из самых ярких и талантливых исследователей и преподавателей современности в самое последнее время подвергается в Пловдивс-кой гимназии по электротехнике и электро-нике тщательно спланированной обструк-ции, преследованиям и гонению за его научные оценки, прогнозирование и реко-мендации в отношении состояния и воз-можных перспектив развития системы обра-зования в современном мире, и в Вашей стране, в частности.

Ангел Иванов Грънчаров является уникальным человеком с богатым жиз-ненным и педагогическим опытом, гуманис-тическим мировоззрением и моралью. Его устремления сконцентрированы на пробле-мах улучшения и демократизации совре-менной жизни. Благодаря его усилиям в самое последнее время между Украиной и Болгарией возникла и такая форма между-народного научного сотрудничества как издание научно-теоретического «Приложе-ния» к известному и популярному журналу «ИДЕИ. Философско списание». Результа-том этого великолепного опыта научной деятельности является повсеместное уг-лубление научного общения между нашими странами, ознакомление широкого круга интеллектуалов, учителей и преподавате-лей наших стран с новейшими достижения-ми в области гуманитарных наук и филосо-фии.

Мы убеждены в том, что ситуация, сложившаяся в настоящее время вокруг профессора А.Грънчарова, является по своей сути недоразумением, которое, не-сомненно, следует разрешить возможными для руководства системой образования г. Пловдив методами.

В свою очередь, мы ни в коем слу-чае не предполагаем оставаться в даль-нейшем безучастными наблюдателями всех тех событий в целой цепи несуразиц и нес-праведливости, допущенной по отношению к нашему другу и коллеге. Но нам бы иск-

ренне не хотелось быть свидетелями и участниками международного судебного и иных возможных способов разрешения данного конфликта, тем более, что в этом случае он бы уже приобрел более острый, нежелательный характер и широкое осве-щение в европейской и мировой прессе. Поэтому мы надеемся на мудрость и спра-ведливость решений руководителей Ваших образовательных организаций и верим в возможность преодоления сложившейся ситуации без ущемления конституционных прав всех сторон, участвующих в данном конфликте.

По поручению группы авторов На-

учно-теоретического Приложения к журналу «ИДЕИ. Философско списание» и философ-ской общественности г. Киева,

доктор философских наук, профес-

сор К.Ю.Райда

ГОСПОДИ, ПОМОГНИ НИ И НИЕ ДА СЕ РОДИМ ДУХОВНО!

В този месец, в двадесет и петия ден празнуваме Рождеството по плът на Господа Бога и наш спасител Иисус Хрис-тос.

Господи, помогни ни и ние да се родим духовно!

Tihomir Yurukov

ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО НА ВСИЧКИ!

ИСТИНАТА И ДОБРОТО ВИНАГИ В КРАЙНА СМЕТКА ТЪРЖЕСТВУВАТ И

28 ПОСТИГАТ РЕВАНШ НАД ЛЪЖАТА И ЗЛОТО!

декември 25, 2013

Да кажа нещичко на тия, дето сега се така умиляват от нежни чувства щото, видите ли, бил умрял създателя на „най-великия автомат Калашников“:

„Добрите“ руснаци създадоха… ав-томат „Калашников“, който е най-популярното руско изобретение, донесло толкова много смърт и изпитания на съвре-менното човечество, а пък „лошите“ амери-канци изобретиха компютъра, дал толкова много и също така най-прекрасни възмож-ности на същото това съвременно човечес-тво!

„Добрите“ руснаци също така изоб-ретиха и наложиха на човечеството варвар-ския комунизъм, пролял толкова много човешка кръв, „лошите“ американци пък, използвайки цялата си икономическа мощ, успяха да съкрушат комунистическата бе-совщина и да спасят човечеството от кому-низма!

За което огромна част от малоум-ното човечество благоговее пред „добрите“ руснаци и респективно мрази „лошите“ американци! Дето се казва: прави добро, за да те мразят, прави зло, за да те обичат. На това аз му викам историческа неблагодар-ност, също така и неблагодарност на самия живот.

Но въпреки това, убеден съм, в крайна сметка всичко ще си отиде на своето място и всеки ще си получи заслуженото: истината може дълго време да бъде прес-ледвана, изкривявана, обезобразявана и крита, но тя винаги в крайна сметка тържес-твува и постига реванш!

В това аз вярвам така, както вяр-вам, че има абсолютно добро, а също че доброто и истината са за предпочитане пред злото и лъжата!

И накрая да поздравя всички с ед-на песен на „лошите американци“:

НАСТОЯВАМ ЗА ПРОМЕНИ В ИЗНЕМОГ-ВАЩАТА И ЗАТЪНАЛА В БЛАТОТО НА СТАТУКВОТО СИСТЕМА НА СЕГАШНОТО БЪЛГАРСКО ОБРАЗОВАНИЕ!

24 декември 2013, вторник

В блога на г-н Райчо Радев, под

публикацията със заглавие ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ г-жа Мария Василева, учителка, е написала свой комен-тар и отзив, който публикувам и тук, с оглед да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДА-НИНЪ; правя това, понеже то носи в себе си смисъл, който излиза извън тесните рамки на конкретния случай, т.е. касае в принци-пен план проблемите на българското обра-зование и училище изобщо:

Следя от една година преживяното от Ангел Грънчаров, споделено в неговия блог. Спонтанно и искрено той разказа в хронологичен ред събития в училището, в което работи. Става въпрос за системен безпричинен психически тормоз от страна на директорката г-жа Анастасова, подкрепя-на от заместник-директорката на техникума по електротехника и електроника в Пловдив.

Отношението към него е позорно, бих казала порочно. Те не се свенят да прилагат ежедневно всякакви начини да го унижават чрез многократно искане на пис-мени обяснения, изненадващи проверки, атаки, обиди, водене на дела и много други начини на злоупотреба с дадената им власт. Това че той отразява грозните им дела, интриги и компромати в блога си явно ги прави много уязвими пред обществото и оттам произтича една нечувана жестокост.

Едва ли някой би издържал при те-зи условия на работа. Всеки би напуснал. Но не и Грънчаров. Чувството му за спра-ведливост и лична свобода го крепят в тази ужасяваща драма на ХХI век. Крепи го ми-сълта че е нужен на своите ученици и доб-ронамерената вяра че ще може да убеди своите инквизиторки в правотата си. Те не желаят да се вслушат в критиките му по отношение на българското образование, които са така градивни и необходими точно в настоящия момент.

Г-н Грънчаров е на своето място в това училище. Той не прави нищо нередно, напротив, трябва да бъде награждаван за извънредния си принос, всеотдайността и новаторството в работата си. Той е сред най-рядко срещаните и ценни кадри в изне-могващата и затънала в блатото на статук-вото система на сегашното образование.

Всички виждат че пътят, по кой-то вървим с възпитанието и образованието не води там, където трябва.

Ето една от причините: недооце-няването, прогонването, унищожаването на тези, които милеят за нашите деца и могат да променят нещата.

Моля да спрем да убиваме кадър-ните си специалисти!

Умолявам да престанем да завиж-даме на хора с по-богат интелект и еруди-ция от нашия!

Настоявам за промени в управле-нието на училищата, мандатност за дирек-торските постове и наказания за директори, приели българското училище за своя бащи-ния!

Стоп на безчинствата над напред-ничави с неоспорим принос за цялото об-щество преподаватели!

Хора, изтрийте това срамно петно, тези нечистоплътни дела, тази гавра на провъзгласилите се за безгрешни и ненака-зуеми директори!

Историята на Грънчаров е история на всеки талантлив по призвание учител. Тези, които в момента се чувстват комфорт-но в едно българско училище, са само безг-ласни букви, слугинаж, учители, които не вярват в собствените си възможности. По-мислете! На какво ще научат те вашите деца?

Написа: Мария Василева

НА ТОЗИ ДЕН ПРЕЗ 1989 Г. Е ОТВОРЕНА БРАНДЕНБУРГСКАТА ВРАТА

23 декември 2013, понеделник

Да си спомним! На 22 декември 1989 г., в Берлин след почти 30 години е отворена Бранденбургската врата, което слага край на разделението на Източна и Западна Германия и носи надежда на целия Източен блок; която, за жалост, не се оп-равда у нас!

Здраво Кулев

НЕ СМЕ МАЛКО ТИЯ, ДЕТО ИСКРЕНО СТРАДАМЕ ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗО-ВАНИЕ И СЕ ОПИТВАМЕ НЕЩИЧКО ДА

29 НАПРАВИМ ЗА ТАКА ДЪЛГОЖЕЛАНАТА СЪЩНОСТНА ПРОМЯНА

23 декември 2013, понеделник

Картината "Тримата философи", худож-ник Giorgione (Джорджоне), намираща се в Kunsthistorisches Museum, Wien

По повод на публикацията в блога на г-н Райчо Радев в моя подкрепа – виж ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ – напи-сах нещо като "благодарствено писмо" до своя колега, което публикувах като комен-тар в блога му; ето текста на това мое пис-мо до колегата Радев:

Здравей, Райчо, Прочетох текста на твоето обръ-

щение. Изпитвам неудобство на места, че са употребени силни похвални думи по мой адрес – аз къде-къде повече съм свикнал предимно да ме ругаят! – да, наистина се чувствам чоглаво и необичайно, но моите чувства не са изобщо интересни. Знам, че го правиш най-вече заради ония идеи, за които ние с теб сме работили цял живот, затова съм готов да преглътна всичко. Сега остава текстът да бъде разпратен по институциите и евентуално до различни организации (НПО за образование и пр.), до някои ме-дии. С оглед да видим дали ще има някакъв ефект, отглас, жестове на подкрепа и на солидарност. Щото всъщност, както казах, в тази история не аз съм интересният, а нещо съвсем друго: става дума за една крайно тежка и направо катастрофална ситуация в образователната система на България, за която моята история е само един твърде показателен симптом, белег, знак. За това най-вече става дума, а не за това, че аз, видите ли, съм бил еди-какво си или еди-що си, както, страхувам се, много хора ще го разберат. И ще свият презрително устни. Нашият български манталитет, така много разпространен, ни е добре известен. Заради него обаче наникъде не вървим, той е не-щото, което така много ни пречи. По моя преценка де. Ама карай...

Та това дали ще има някаква реак-ция на написаното от теб както от страна на

институциите, така и на хората, за мен лично, не крия, е твърде интересно, щото моят изследователски рефлекс в случая е задействан в такава посока – по повод на твоята доста полезна инициатива. Но за мен лично жестът ти означава много – и искам тук да ти благодаря, да, благодаря ти, прия-телю, щото ти си един от немногото колеги у нас, които изцяло и напълно могат да ме разберат – защото си преживял съвсем същото в твоя нелек професионален път; ние с теб много си приличаме и неслучайно се знаем от толкова години (аз зная за твоя философски клуб СОКРАТ в Перник още отпреди 1989 г.!). Благодаря ти сърдечно за така благородния и така алтруистичен коле-гиален жест! Това, което направи, за мен лично много означава!

Щото в обстановката, в която се намирам, ако никой, съвсем никой не ми беше подал ръка като едното нищо за малко щях вече да си помисля, да речем, че "скверният ми характер" е единствената причина за всичките ми беди – както опо-нентите ми искат да го изкарат, крещейки това в един глас, съвсем хорово! А ето, ти ми показваш, че не е точно така, както те искат да го представят. И за което всеобщо-то хладно мълчание, в което съм обгърнат, ми намеква. В България живеем, как да е иначе у нас, та у нас е така приятно народът да гледа сеир и да се радва, че разкъсват "някаква си там личност"!

Даже само двамата с теб, Райчо, да мислим иначе, то това вече е много! То и един човек да мисли иначе, иначе да вижда нещата, е вече достатъчно, но двама вече е съвсем много – за нашите български усло-вия. Аз знам, че има и други, че не сме малко тия, дето искрено страдаме за бъл-гарското образование и се опитваме нещич-ко да направим за толкова дългожеланата същностна промяна. Това усещане, че не съм съвсем сам, ми дава кураж и увереност, че вървя по верния път. Това е нещото, което ме крепи – за да издържам все още. Благодаря ти и за това, че ми вдъхна още повече кураж и сила!

Това исках да ти кажа! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

АЛТРУИСТИЧЕН И КОЛЕГИАЛЕН ЖЕСТ НА СОЛИДАРНОСТ И ПОДКРЕПА

22 декември 2013, неделя

Препубликувам ОБРЪЩЕНИЕТО-

ПРИЗИВ на г-н Райчо Радев единствено с оглед да влезе в печатното издание на моя блог, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ, а също така и като факт на живота, който заслужава да бъде регистриран. Разбира се, това, което той пише, е свързано с ония истории от моето житие-битие в последните две

години, които най-внимателно съм опи-сал в своя дневник - на когото предстои издаването в хартиен вариант, като книга. И с които читателите на този блог са добре запознати. Затова текстът на г-н Радев заслужава да влезе и в тази бъдеща книга за реалните и така нелеки проблеми на българското образование и училище. С оглед на това читателите на моя блог зас-лужават да се запознаят и с реакцията на г-н Радев. Не крия, че ми се ще повече хора да прочетат неговия текст, полезно е; това е една допълнителна причина да го публику-вам и тук: ОБРЪЩЕНИЕ-ПРИЗИВ: ДА СПАСИМ УЧИ-ТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧА-РОВ ОТ ПЛОВДИВ, НЕОБХОДИМ НА ОБ-РАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ

Обръщам се към МОН и персонал-но към министъра на образованието и нау-ката, към НПО–та, свързани с образование-то и персонално към техните председатели, към Омбудсмана на Република България, към гражданите и медиите в страната ни и ги призовавам: 1. Предприемете действия за спасяването на учителя, човека, професионалиста, нова-тора, твореца Ангел Грънчаров от Пловдив; 2. Направете нужното, според пълномощия-та и влиянието си, да бъде преустановена кампанията на директора на ПГЕЕ-Пловдив за дискредитирането и уволнението на Ангел Грънчаров, да спре недостойния административен тормоз спрямо него, про-веждан в последните две години; 3. Узаконете творческата и иновативна работа на Ангел Грънчаров под формата на преподавателски експеримент.

Защо трябва да защитим Ангел Грънчаров и да го съхраним за образовани-ето в България? 1. Предан е до себеотрицание на работата си като преподавател по философия; 2. Подчинява работата си като учител и живота си на безкористни мотиви в полза на прогресивното, отговарящото на нуждите на съвременността образование и възпитание,

30 на духовния и личностния напредък на българската младеж - бъдещето на Бълга-рия; 3. Той е непреклонен борец за утвърждава-нето на нова философия и стратегия на образованието в България и на нова норма-тивна база на неговото функциониране, с оглед разгръщане на личностния потенциал на младежта; 4. Педагогическото му взаимодействие не е формализирано единствено в рамките на училищното образование, а се мотивира и осмисля от по-дълбоки ценностни, идейни и духовни предпоставки, с оглед да предиз-виква у учениците мотивация и осмисляне на живота и на процесите също така и извън училището; 5. Не само теоретично и идейно разработва и заявява необходимостта от нова филосо-фия на образованието, от нова стратегия и от нова организация и методика, както го правят много НПО-та и техни активисти, но подчинява конкретната си работа на дейст-вителното, на практическото налагане на основните и съществени принципи на тази философия, стратегия и методика; прила-гайки на практика тези нови методи, той обаче влиза в неизбежно противоречие със старата, ретроградна и несъвременна нор-мативна база на МОН, поради което е уяз-вим за тесногръдото и късогледо управлен-ско-административно и бюрократично войн-ство в България; 6. Изработва, прилага и теоретично обосно-вава нови, иновативни и перспективни ме-тоди на обучение, отговарящи на коренните образователни и личностно-духовни нужди на съвременните млади хора; 7. Изработва и творчески прилага свои учебни помагала по преподаваните в гимна-зиалната степен философски дисциплини, съобразени с ДОИ, създадени на основата на прекия му и дългогодишен преподава-телски опит, някои от тях одобрени, други неодобрени от МОН, но винаги влизащи в дълбоко противоречие с официално нала-ганите стереотипи и с господстващия анах-роничен манталитет в рамките на бюрокра-тично-административната, командна обра-зователна система, което именно и поражда конфликти; 8. Неговата борба съвпада с формално декларираните идеи и цели на образова-телните чиновници (вж. министерската Концепция за нов закон за образованието), но за разлика от тях той ги е приел и ги реализира като свое вътрешно верую, като своя практическа и действена кауза; 9. Осмисля социалните, политическите, икономическите, педагогическите, образо-

вателните и други подобни проблеми на България и опредметява своето мислене в поредица от книги за проблемите на обра-зованието, които остават неоценим източник за бъдещите изследователи на нашето съвремие, а именно книгите: Идеи за една нова философия и страте-гия на образованието в България (пълен вариант), съществува и съкратен, издаден на хартия вариант в две издания вече; Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВА-НЕТО Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИ-НАТА ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (виж и ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ - 2 (Прило-жения), издадени и в две хартиени издания VERITAS ODIUM PARIT...

Автор е и на много други учебни, методични, теоретични, практическо-приложни и прочие материали, книги, лек-ционни курсове, семинари, учебни помагала по философските предмети, монографии и т.н., съвсем свободно достъпни в интернет, в неговите образователни блогове, за полз-ване от ученици, студенти, млади хора и от всички интересуващи се. Всичкото това богатство може да се намери ЕТО ТУК. 10. Внася съществена дан като обем и като съдържание в критичното осмисляне в книгите си и най-вече в блога си и така стимулира активността на много граждани и млади хора както в страната, така и по света; 11. Готов е да приема аргументирана и неголословна критика и да коригира грешки-те си, стига да е убеден че греши; особено в случаите на прибързана и импулсивна емо-ционална реакция; 12. Той е един от малкото хора, които са готови да следват примера на Сократ, именно да изпива ежедневно по горчива глътка от чашата с антидуховна отрова на болния обществен организъм; 13. Вярва в Бога, в Неговата справедливост, Истина и Свобода и то с една дълбоко осмислена, проникновена до основанията, философска, човечна и разумна вяра; не са много духовните учители в посттоталитарна България, не са много и хората с такава искрена и чиста вяра, не бива да допускаме

точно те да бъдат мачкани, гонени, дори убивани; 14. Готов е да пожертва приятелството, любимата си работа, здравето си, а дори и живота си в името на истината, което опре-деля крайната му неотстъпчивост - когато е убеден в правотата си, в потребността от защита на ония свещени принципи, за разп-ространението на които в съзнанията на съвременниците философът е длъжен да работи неуморно; 15. Участва активно в осмислянето на соци-алните събития и процеси в страната ни, в осмислянето на националните, европейски-те и световните цивилизационни процеси, с което допринася за гражданското образова-ние и пробуждане – и то не само на младите хора, на учещите, но и на всички останали; 16. Доказано е личностното му присъствие в духовното пространство на образованието, политическия анализ и коментар, културата; той е един от най-активно пишещите блогъ-ри на страната – неговият блог HUMANUS е един от най-посещаваните в страната; 17. С присъствието си стимулира гражданс-ката активност на своите ученици и колеги, на блогърите, на граждански ангажираните българи, на критично мислещите българи в страната и по света;

Нека да подкрепим един човек, който милее, влага ум и сърце и работи всеотдайно за образованието и доброто бъдеще на страната ни – чрез активиране на нейния човешки, духовен и личностен потенциал!

Призовавам да подкрепят това мое обръщение за солидарност и подкрепа всички ония, които искрено вярват във въз-можностите за утвърждаване на ново обра-зование и перспективно бъдеще на младите в България! Моля, който споделя моята позиция и иска да се присъедини към моя призив, нека да подкрепи апела ми институ-циите да се намесят и да спрат администра-тивното преследване и психически тормоз спрямо този учител!

Нека всеки, ако желае и ако съ-вестта му го налага, да се подпише под този текст, под формата на коментар или по друг начин, като разпространи това обръщение сред своите съмишленици, приятели, позна-ти и колеги.

ДА СЪХРАНИМ ТВОРЧЕСКОТО НАЧАЛО В БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВА-НИЕ! 22 декември 2013 г. РАЙЧО РАДЕВ, учител по философия, пенсиониран директор на Спортно училище „Олимпиец“ в Перник

31 ПЪРВОТО ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ХО-ДОРКОВСКИЙ

От Интервью The New Times с Михаилом Ходорковским. Часть первая. Освобождение

Михаил Ходорковский встретился с роди-телями после интервью, 21 декабря 2013 года

ОПИСАНИЕ НА КОНСПИРАТИВИСТКОТО МАЛОУМИЕ

декември 23, 2013

Из Конспиративният българин и неговият свят

Автор: ИВО СИРОМАХОВ

КАТО всеки природно интелиген-тен и свръхначетен човек, конспиративният българин е особено мнителен. Животът го е научил да се пази от всичко и да подозира, че всички искат да го преебат. Девизът му е „Не ми ги пробутвайте на мен тия, аз не съм вчерашен.“ Той винаги разполага с инфор-мация, че нещата не са така, както изглеж-дат, и че всичко е плод на световен заговор, чиято зловеща цел е точно той да бъде унищожен.

Кои са основните аргументи на конспиративния българин?

1. Руснаците, американците и китайците

Конспиративният българин е убе-ден, че проблемите на България задължи-телно идват отвън. Според него правителс-твата на Русия, САЩ и Китай денонощно кроят планове как да прецакат KLETATA MAJKA BALGARIQ. Ако не бяха тия три злонамерени държави, България щеше да е земен рай. Мисли, читателю, мисли!

2. Филмът „Цайтгайст“

Концепцията на филма е, че хора-та по принцип са добрички и невинни и се стремят към щастие, обаче има шепа кор-поративни злодеи, които постоянно ги пре-цакват, като им повреждат колите, заразя-ват ги с птичи грип, сипват психотропни вещества на кучето им, изяждат им лютени-цата и спят с жените им. Филмът казва всичко, но само посветените могат да го разберат. Не е за простаци. Мисли, читате-лю, мисли!

3. Планът „Ран-Ът“

Една от любимите теми на конспи-ративния българин. Идеята е, че всички беди, които се случват сега на българите, не са плод на глупаците в парламента, а са методично провеждан зловещ план за съ-сипване на България. Автори на този план са американците Ричард Ран и Роналд Ът (вероятно са евреи, или поне масони, еба-си). Според „строго секретни“! документи, които се въртят в интернет, през 1990 г. тия двамата са измислили как да ликвидират селското стопанство, енергетиката и воен-нопромишления комплекс на България. Направили са го, подклаждани от митичния шеф на ЦРУ Дълес, който е покойник от 1969 г., но това не му пречи от гроба да съсипва родината ни мила.

Според конспиративните българи в доклада на Ран и Ът има една злокобна 117-а страница, на която пише, че българс-ката икономика не може да изхранва 8 ми-лиона души, колкото бяхме през 1990 г., а само 5 милиона. Какъв е изводът? Ран и Ът искат другите 3 милиона да бъдат избити.

Още повече настръхваме от ужас, когато става ясно, че точно тая 117-а стра-ница от доклада липсва. Няма я. Защо са я скрили, а? Мисли, читателю, мисли! (Проче-ти ДО КРАЯ >>>)

ПЪЛЗЯЩ КОМУНИЗЪМ ПОД ФОРМАТА НА ПУТИНИЗЪМ

декември 23, 2013

Из Путин възстанови паметната плоча на Брежнев и сравни Сталин с Кромуел

След проучване на общественото мнение в Русия, проведено от независимия институт по сициология Левада, бе възста-новена възпоменателната плоча за Бреж-нев, която бе махната миналата година. Въпреки че според политическите комента-тори Брежнев е управлявал СССР в период на политически репресии и икономическа стагнация, голяма част от анкетираните руснаци смятат тези години като времена на стабилност.

Припомняме, че Брежнев е бил на-чело на СССР от 1964 до 1982 година – повече от който и да било съветски лидер, с изключение на Сталин. Резултатите от проучването показват, че повече от полови-ната граждани на страната имат положи-телно мнение за Леонид Илич. Според проучването, Брежнев има по-висок рейтинг от който и да било друг лидер на страната, включително и от последния руски цар, Николай Втори.

Плочата бе възстановена с бла-гословията на руския президент Владимир Путин, който не крие стремежа си към възс-тановяване на руско-съветските символи, които според думите му насърчават патрио-тизма на руснаците.

По време на годишната си прес-конференция пред местни и чуждестранни журналисти, той бе попитан за отношението му към идеите за възстановяване на памет-ниците на Сталин. „Никой не е съборил до сега паметниците на водача на Английската революция от 17-и век – Оливър Кромуел в Англия. А какво прави Кромуел по-различен от Сталин? Той е същия тип кървав дикта-тор, който е изиграл много двусмислена роля в британската история. Неговите па-метници си стоят, никой не ги събаря“, отго-вори лаконично Путин.

32 НИЦШЕ ЗА БЛЮДОЛИЗЦИТЕ НА ДУХА – НЕВИННИ КАТО ВСИЧКИ ДРЕБНИ ГРЕШ-НИЦИ И МИКРОБИ

Фридрих Ницше – Идеологът на модер-ния път на Човека към Бога:

"Най-голямо отвращение до този момент у мен са предизвиквали блюдолиз-ците на духа; те вече могат да бъдат наме-рени навсякъде в нашата загубена Европа; и то с най-добрата съвест на света. Те може би са малко мрачни, имат малко air pessimisme (песимистичен вид (фр.) - бел. пр.), но в главното са лакоми, омърсяващи, прокрадващи се, шмекеруващи, крадливи и крастави - и невинни като всички дребни грешници и микроби. Те живеят за сметка на хората с дух, които раздават с пълни шепи; те знаят, че богатите духом безгрижно и пренебрегвайки дребнавата предпазливост, ден след ден разточително раздават себе си и своето. - Защото духът е лош стопанин и не забелязва, че всичко живее и се храни за негова сметка." Фридрих Ницше, из "Воля за власт", стр. 79/80

И още нещо, ненадминато също; Ницше наистина е ненадминат майстор на афоризмите:

"... защо само човекът се смее: са-

мо той страда толкова дълбоко, че е бил принуден да изобрети смеха..." Ф. Ницше, из "Воля за власт", стр. 86/87, ти. по Георги Хаджийски

УСМИВКАТА НА ТОЯ ПЛЪХ ОРЕШАРСКИ ВСЕ ПОВЕЧЕ НАПОДОБЯВА УСМИВКАТА НА... САТАНА! ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е СМЕШНО, НАПРОТИВ, СЕРИОЗНО Е!

Таваришч Орешарски все повече ми прилича на... Мефистотел, на оня с рог-цата и копитцата, по лице ми прилича, осо-бено пък когато се усмихне със своята не-винна, сякаш е на девица, усмивчица, не зная на вас дали ви е направило впечатле-ние. Ей, хора, това е сериозно, ако сме

допуснали Сатана да ни е премиер, това не са работи за подценяване!

Затуй – давайте да излизаме на протеста, че за смях даже на кокошките станахме – че не можем да свалим тоя нещастник, тоя презрян мафиотски слуга от поста, на който незаслужено стои. Опозо-рихме се – ако не успеем да го махнем оттам! ОСТАВКА!!! Венелин Андреев каза: Точно така усетих усмивката на този плъх, като на сатана! Наистина не е смешно!

КАКВО ДА ПРАВИМ В СИТУАЦИЯТА НА ПОГОЛОВНА СВИНЩИНА? – НИМА ТОВА НЕ Е ЕДИН НАЙ-АКТУАЛЕН БЪЛГАРСКИ ВЪПРОС?

23 декември 2013, понеделник

Моята публикация под заглавие

Истината ражда ненавист, а угодничест-вото – приятели (част II), както установя-вам едва сега, е предизвикала нещо като

международен отзвук: украинският фи-лософ Константин Райда е написал кратък, ала доста многозначителен отзив, както и подобава за един философ; той с тия думи поставя един изключително важен за ос-мисляне проблем; та ето какво той пише, а пък по-долу ето и някои мои думи в тази връзка:

Constantine Raida каза: По всей видимости усредненное свинство в стадии своей ак-тивности предполагает и восхваление свое-го состояния как вещи весьма достойной и общезначимой. И это делать намного легче, приятнее и безопаснее, чем завоевывать вершины общечеловеческой морали и ду-ховных ценностей. К моему великому сожа-лению наш век и наше время – еще один из вариантов доказательства тому, что техно-логический прогресс – это далеко не доста-точное и далеко не определяющие условие морального и духовного совершенства человеческой личности. Получается, что Центр развития Личности – для самой Лич-ности в реальной жизни – почти как передо-вая для солдата на фронте. И в вопросе что-же делать дальше в ситуации поголов-ного свинства – ответ может быть только один – либо самому превратиться в свинью, либо продолжать бороться за высокие иде-алы...

Това е написал г-н Райда. Да, чу-десно е! Ще трябва да го преведа и да го публикувам та да се прочете и проумее от повече хора! Г-н Райда е подел хубава тема за СВИНСТВОТО и в светлината на думите на Христос да не се хвърлят бисери на свине може да се проведе една хубава дискусия. При това свинете в тия предко-ледни дни присъстват така активно в общо-българския пантеон, в пантеона на най-светите български чувства. От тая тема може да стане едно чудесно есе. Ако имам време и настроение тия дни ще седна да попиша по така и така подхвърлената вече тема.

Голяма грешка е да опитваш да храниш свине с... бисери! Чупят си зъбите свинете от тях – и затова няма начин да не те мразят.

Да, въпросът е точно този: что-же делать дальше в ситуации поголовного свинства?! Какво да правим по-нататък в ситуацията на поголовно свинство (свинщи-

33 на)? – нима това не е един най-актуален български въпрос?

АНГЛИЙСКАТА КРАЛИЦА И ХЕРЦОГЪТ НА ЕДИНБУРГ ПЪТУВАТ С ОБЩЕСТВЕН ВЛАК!

Daily Express: The Queen and the Duke of Edinburgh surprise commuters as they travel on a public train to the Sandringham estate, where the Royal family plan to spend Prince George's first Christmas КРАТЪК КОМЕНТАР: Страшно симпатична е Нейно Величество, във възторг съм!

ВЪЛНУВА МЕ ТОВА ДАЛИ СМЕ СПОСОБ-НИ ПОНЕ МАЛКО ДА СЕ ПРОМЕНИМ. ПОНЕ МЪНИЧКО. ЩЕ ВИДИМ...

22 декември 2013, неделя

Мои приятели от Фейсбук ме ин-

формираха, че са попаднали на интересен документ, касаещ моята скромна персона, а именно: ОБРЪЩЕНИЕ-ПРИЗИВ: ДА СПАСИМ УЧИ-ТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧА-РОВ ОТ ПЛОВДИВ, НЕОБХОДИМ НА ОБ-РАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ

който са намерили в блога на коле-гата Райчо Радев от Перник. Да си призная, не съм очаквал, че може да има хора, спо-собни на такъв един алтруистичен жест... но ето, имало! Което, както и да го погледне

човек, е радващо – на фона на царящата общо взето пълна апатия и дезангажира-ност. И на фона на господстващия позорен сеирджилък.

Особено пък спрямо тежката ситу-ация и проблемите в българските училища. Спрямо проблемите, касаещи бъдещето на собствените си деца, да, дори и спрямо тия проблеми масовият българин стоически мълчи. Големи мълчаливци се извъдихме. Няма що! Но ето, че имало хора, способни на съпричастност – и на подкрепа.

Благодаря ти, Райчо – драги колега и приятелю! Цял живот сме работили все на една и съща нива – българското образова-ние – и сме се борили все за една и съща кауза, тъй че оценявам жеста ти!

Публикувам писмения израз на та-зи своя реакция по една причина: много ми е интересна най-вече реакцията на тия 5000 човека, дето се водят мои приятели във Фейсбук, а сред тях има много такива, с които наистина сме били и сме приятели дори в истинския смисъл на тази дума. И на читателите на моя блог ми е интересна реакцията.

Обикновено българинът стоически мълчи, когато гледа някакъв интригуващ сеир. Та ми е интересно, не крия, сега каква ще е реакцията. Вълнува ме това дали сме способни поне малко да се променим. Поне мъничко. Ще видим.

Щото ние, в своите реакции спрямо нещата от живота, просто показваме какви сме. Не за какви се мислим, а какви наисти-на сме. С оглед на това ми е интересна въпросната реакция.

НЯКОИ ИСТИНИ ЗА ЖЕНИТЕ, КОИТО НИ КАЗВА ВЕЛИКИЯТ ШОПЕНХАУЕР

22 декември 2013, неделя

За новата книжка на сп. ИДЕИ – която ще трябва да излезе от печат до края на тази година, сиреч, след няколко дена –

преведох от руски първата част на един чудесен автобиографичен очерк за един от моите най-любими философи, именно за Артур Шопенхауер, писан от философа от Санкт Петербург А.В.Перцев; в следващите книжки на нашето списание, живот и здраве да е, ще преведа и останалите части на този наистина превъзходен и много поучи-телен текст. За мен беше много вълнуващо да узная, че моят философски учител и наставник Шопенхауер (аз четох с огромна страст книгите му като студент в Санкт Петербург в далечните 1980-1983 г.) също като мен е бил съден от една жена за... обида, но при него обидата била не само с думи, а и дори с действие! Тази сутрин ми хрумва да публикувам тук един откъс от същия този текст, касаещ отношението на Шопенхауер към жените; знаете, че Шопен-хауер не прощава на никой, ето, дръзнал е да напише някои истини, които така често, по съвсем глупави съображения, биват премълчавани; моля, почетете, проумейте, премислете тази истина за жените, която ни дава този толкова знаменит философ:

... Тъжният юноша, на свой ред много скептично гледал на майчиния салон, не без основания виждайки в него начин начин да бъдат хвърлени на вятъра унасле-дените от баща му пари, а още по-скептично гледал на литературните опити на майка си. Биографите на Шопенхауер описват сблъ-сък на майката и сина по този повод. В 1813 година Шопенхауер издал на своя сметка своя първи философски труд „За четириз-начния корен на закона за достатъчното основание“. Него възторжено го оценили някои професори, но да бъде продаден не се удало – в тази военно-политическа ситу-ация, която се намирала тогава Германия, темата на книгата се сторила на публиката не най-актуална. Шопенхауер понесъл зна-чителни загуби, но толкова по-трепетно се

34 отнасял към своето първо философско „дете“. Когато той приподнесъл един екзем-пляр от книгата на своята майка, тя, прочи-тайки заглавието, имела несъобразител-ността да се пошегува: „О, да, но тук има нещо за корени! Изглежда, книгата е фар-мацевтична!“. Докаран да излезе извън себе си от тази насмешка Артур заявил, че него-вите съчинения ще бъдат изучавани и тога-ва, когато за белетристичните опити на Анна Шопенхауер светът отдавна ще е забравил.

Тази оценка съответствала на об-щата представа на Шопенхауер за жените. От времето, в което той несполучливо ухаж-вал известната актриса Ягеман, за която бил готов да се ожени, отношенията му със слабия пол при него принципно не се полу-чавали. Като всеки философ той леко наме-рил за това теоретично обосновка. Жената според него притежава умствено късогледс-тво. Тя е способна да различава само близ-ките предмети и цели, но да погледне в бъдещето и в миналото е неспособна. Ви-димостта на нещата тя приема за същина на цялата работа. Затова пък нейното къ-согледство й позволява повече от мъжете да се наслаждава на радостите на днешния ден, да бъде жизнерадостна и разточител-на.

За жената Шопенхауер пише така: „Тя инстинктивно е лукава, но за-

едно с това, поради неразбиране и малка съобразителност, е глупава, капризна, тщеславна, пада си по блясъка, пишността и фалша; в отношенията една към друга тя проявява по-голяма принуденост, потайност и враждебност отколкото мъжете в отноше-нията помежду си. На жените е чуждо ис-тинското призвание към музиката, поезията и въобще към изкуството; даже най-бляскавите представителки на женския пол никога не са създавали нещо действително велико и самобитно в художествената об-ласт; още по-малко са способни да удивят света с научно творение с непреходни дос-тойнства. Обяснява се туй нещо с това, че жената винаги и във всичко е обречена само на опосредствано господство чрез този мъж, когото с едно нещо тя владее непосредст-вено… Жените във всички отношения са втори, по-ниско от мъжете стоящ слаб пол… По самата си природа жените несъмнено са обречени на подчинение; видно е това даже от факта, че всяка от тях – стига да попадне в независимо положение – доброволно се отдава под опеката на любовника или на духовника, само и само поне някой мъж да властва над нея.”

Окончателен „мизогин”, както на-ричали в ония времена женоненавистници-те, Шопенхауер бил направен от някоя си Каролина Маркет, позната на неговата берлинска квартирна стопанка по времето на неговото кратковременно професорство. През август 1821 година тя призовала авто-ра на „Светът като воля и представа” на съд

за оскърбление с думи и действие. Писме-ният отговор на Шопенхауер на жалбата на жалбоподателката изглежда така:

„Издигнатото за мен обвинение представлява чудовищно преплитане на лъжа с истина… Аз вече шестнадесет месе-ца наемам у вдовицата Бекер мебелирана квартира, състояща се от кабинет и спалня; към спалнята е залепена малка стаичка, от която аз отначало използвах, но после, поради това, че не ми трябваше, отстъпих на стопанката. Последните пет месеца тази стаичка беше заемана от сегашната моя обвинителка. Холът пък в тази квартира беше изключително в мое и на другия квар-тирант ползване и освен нас двамата и нашите случайни гости в него никой друг не следваше да се показва… Но две седмици до 12 август аз, връщайки се у дома, зава-рих в хола три непознати; по много причини това на мен не ми хареса и аз, повиквайки стопанката, я попитах: позволила ли е тя на госпожа Маркет да стои в моя хол? Тя ми отговори, че не е позволила, че Маркет въобще от своята стаичка в други стаи не ходи и че въобще Маркет в моя хол няма какво да прави… На 12 август, идвайки в дома си, аз отново заварих в хола си три жени. Разбирайки, че стопанката не е в къщи, аз сам и заповядах да излязат от хола. Двете от жените се подчиниха безпре-кословно, обвинителката обаче това не направи, заявявайки, че тя била „прилична особа”. Потвърдих на госпожа Маркет запо-ведта си да се маха, аз си влязох в моите стаи. Като постоях там известно време, аз, приготвяйки се отново да излизам от къщи, отново влязох в хола с шапка на глава и с тояга в ръка. Виждайки, че г-жа Маркет все още се намира в хола, аз повторих поканата си да се маха; но тя упорито желаеше да остане в хола; тогава аз я заплаших да я изхвърля навън, и тъй като тя си стоеше на своето, то аз наистина изгоних зад вратата. Тя започна да крещи, почна да ме заплашва със съд и искаше своите вещи, които аз й ги изхвърлих; тогава, под предлог, че в хола е останал някакъв незабелязан от мен пар-цал, тя отново нахълта в моите стаи; аз отново я изхвърлих, независимо от това, че тя с всички сили се противеше на това и също така гръмко крещеше, опитвайки се да докара другите наематели. Когато аз вто-рично я избутвах, тя падна, най-вероятно умишлено; но нейните обвинения, че съм бил бутнал нейното боне (нощна шапчица) и че съм го тъпкал с крака е най-чиста лъжа: подобна дива разправа не се връзва нито с моя характер, нито с моето обществено положение и възпитание; изгонвайки Маркет зад вратата, аз повече не съм я докосвал, а само й изпратих пътьом една ругатня. За това аз, разбира се, се провиних и подлежа на наказание; във всичко останало аз само се възползвах от неоспоримото право на охрана на моето жилище от нахални посега-телства. Ако тя е получила натъртвания и

синини, то аз си позволявам да се усъм-ня, че те са получени при въпросното стъл-кновение, но даже и ако е станало така тя следва да вини за това самата себе си: на такива незначителни повреди рискува да се изложи всеки, който се опитва да бута чуж-ди врати…”

На първа инстанция делото спече-лил Шопенхауер. Но то се протакало още пет години и свършило с това, че Шопенха-уер бил осъден да изплаща на Маркет по-жизнена пенсия от 60 талера на година. Това продължило 20 години. В 1846 година философът получил свидетелство за смъртта, върху което написал на латински:

"Obit anus, abit onus" ("Отиде си старицата, отпадна бремето")

ВЪПРОС ЗА ДИСКУСИЯ: Е, ТРЯБВА ИЛИ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СЪПРОТИВЛЯВАМЕ НА ЗЛОТО – И ДА ВЪРВИМ СРЕЩУ НЕ-ГО?

22 декември 2013, неделя

Не сме нито ангели, нито дяволи, а човеци... – другояче си позволявам да изкажа тази сутрин прочутата мисъл мисъл на Блез Паскал: "Не ангел, и не дявол, а човек...".

А ето по-долу едно писмо от мой приятел, в което той поставя важен по моя преценка нравствен въпрос, твърде подхо-дящ за осмисляне в тия предпразнични дни; та затова решавам да публикувам в блога си както неговото писмо, така и моя отговор; ето какво всъщност си казахме:

Здравей, Ангеле, Видях от блога ти, че ИДЕИ е пред

издаване и затова ти изпращам 40 лв. Пиши като ги получиш, за да зная, че всичко е наред.

Преди доста време ми дойде една спонтанна мисъл, мисля, че я споделих с теб, но не съм сигурен дали съм го напра-вил. Мисълта е следната:

"Да се съпротивляваме на злото и да тръгнем срещу него е ненужно, даже вредно. Ако искаме да го обезсилим и да го преодолеем, по-добре е да вървим успоред-но с него. А какво е това "успоредно с него" – все още не зная. А вие знаете ли?"

На път съм да открия моят отговор на този въпрос, но все още не съм си изяс-нил подробностите. Ако имаш време и сметнеш за нужно, моля те напиши нещо по

35 тази моя така странна на пръв поглед, дори невъзможна мисъл.

Бъди здрав, ти и семейството ти! Пожелавам ти да посрещнеш празниците в хармония със себе си и с околния свят; и ако можеш – намали темпото, поне през празниците.

С приятелски поздрав: Томи Здравей, Томи, мой драги прияте-

лю, Благодаря ти за подкрепата за

списание ИДЕИ, благодарение най-вече на неколцина като теб скромни дарители спи-санието все още съществува – и няма на-мерение да се отказва от съществуването си. За отбелязване е също така, че нито един, повтарям, нито един по-състоятелен, заможен и с възможности човек (даже от кръга на моите някогашни познати и прия-тели, които после забогатяха и също така добре знаят, че се мъча да издавам едно списание за идейното, духовното и личност-ното въздигане на младежта) не благоволи да даде и едно левче за да подкрепи списа-нието, което все нещо говори. Явно е съв-сем вярно популярното библейско изказва-не, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат финансово човек – в Царството Божие. За жалост, така е. Както и да е.

Що се отнася до мисълта, която се била явила в съзнанието ти и по която си бил мислил така, че си на път да откриеш своя отговор, смятам, че мога да ти кажа следното:

Да не се противим, да не се съпро-тивляваме на злото е една доста мъдра мисъл: на злото да се отговоря със зло изобщо не води до прекратяването на зло-то, напротив, засилва общия баланс на зло и добро на тази земя – в полза на злото. В този смисъл, безспорно, дори е вредно да отвръщаме на злото със зло, аз също спо-делям такава една теза. Друг е въпросът, че да се прави така не е по силите на всеки, ний сме човеци, живеем в този тукашен свят, поради което обикновено, водейки се от неговите закони, сме склонни да отвръ-щаме на злото не с добро, а със зло. За хора, чиято душа съзнава, че принадлежи на един друг, по-добър свят, е възможно обаче да отвръщат на злото с добро, ето, например, така е постъпвал Учителят Хрис-тос. Който, както знаем, е съветвал: "Като те ударят по едната страна, обърни и друга-та!". И го е правил. Дал е пример, че може да се прави така дори и тук, на тази земя. Е, той е Бог, Свръхсвято, Свръхчовешко, Аб-солютно Съвършено Същество, ний обаче не сме нито светци, нито богове, нито дори ангелчета. И затова често се увличаме и правим обратното на това, което трябва. И затуй дори и да се борим за добро, но като използваме недотам добри средства, по-скоро вредим, отколкото да разчистваме пътя на доброто. Та значи никак не обез-

силваме експанзията на злото тук, на земя-та, напротив, засилваме я, допринасяме да се засили. Знам това, по пък има и нещо друго: има опасност човек да стане съвсем неадекватен (несъответстващ" на тукашни-те реалности и на законите, по които функ-ционира тукашният, земният материален свят, та затова, в някакъв смисъл, сме при-нудени да отвръщаме на ширещото се тука зло с недотам добри средства. Това обаче съвсем не ни оправдава. Злото в общия баланс нараства.

А що означава твоето допускане, че трябвало да не се изправяме срещу злото, а да вървим успоредно с него, това за мен е интересно допускане, по което си заслужава да помисля повече. Мога тук да разсъждавам импровизирано, мога нещичко да напиша, но ми се ще да помисля малко повечко. И искам да ти поставя е един до-пълнителен въпрос: като трябва да вървим успоредно на злото, а каква следва да е посоката на нашето вървене? В същата посока, в която върви злото ли следва да вървим? Или в противоположната? Щото самата успоредност не е достатъчна, важна е все пак посоката. Дай ми пояснение по този въпрос и тогава ще помисля още пове-че. Разбира се, налага се да се осмислят и двата варианта. Интересен проблем поста-вяш, ще ми се да предизвикаме повече хора да се изкажат, та затуй нека сега-засега аз да помълча, пък после, ако се изкажат други в една дискусия, ще взема думата пак, но тогава. Разбира се, много ми е любопитно ти как мислиш.

За мен поставеният от теб проб-лем е важен и в този смисъл, щото, както знаеш, напоследък, в последните две годи-ни, ми се наложи да водя една битка със сили на злото, която доведе дотам, че почти изчерпах силите си и бях на косъм даже от смъртта. Като оживях, като добрият Бог ми даде още малко живот, оказа се, че съм бил чакан с още по-голяма охота за разправа от своите, да ги наречем така, опоненти, не дори врагове. За жалост, така се оказа. Не мога да твърдя, че в тази битка съм отвръ-щал винаги с премерено добро, напротив, увличах се, най-вероятно съм постъпвал и зле, причинявал съм зло, нямам претенции че съм безгрешен или пък "перфектно до-бър", опази Боже! Та и в личен план за мен този въпрос е доста важен. Тъй че, бъди спокоен, ще помисля повече по него. Аз и така мисля де, и то всеки ден, по аналогич-ни въпроси, имам си своите съмнения, ето, ти ме подтикна да помисля повечко. За което ти благодаря! Постъпваш като добър и деликатен приятел!

Благодаря ти също за хубавите пожелания по повод на идещите празници! Нека и за теб и за твоите най-близки хора идещите празници да дадат така потребна-та на душите ни благодат и хармония! Бъ-дете живи и здрави!

С поздрави от сърце: Ангел Грънчаров П.П. Понеже стана дума, че е добре и други хора да се включат в обсъждания от нас проблем, се налага да публикувам писмата ни в блога. Надявам се нямаш нищо против, но ако имаш, кажи ми, ще сваля публикаци-ята. Примерно, ако и ти като мен криеш от жена си това, че даваш пари за списанието, и има опасност, ако жена ти разбере че си дал тия пари за такава една работа, т.е. ако има опасност да си имаш неприятности, кажи ми, ще махна публикацията. Всичко добро!

И АЗ НЕ ПАЗАРУВАМ ОТ МАФИЯТА: #OSTAFKA!

21 декември 2013, събота

Иво Божков: "Не пазарувам от мафията" #Ostafka

О, ВИЙ, ПРЕЗРЕНИ КОМУНИСТИЧЕСКИ ЧАДА НА ДЯВОЛА, ЗАЩО ПОНЕ СЕ МО-РИТЕ ДА ЛЪЖЕТЕ И ШИКАЛКАВИТЕ?!

декември 22, 2013

Публикувах в блога си призив за участие в протеста, обявен за 26 декември от 14.00 часа в София, пред Народното Събрание: виж На 26 декември от 14:00 часа на Орлов Мост! Заедно за страната ни! Нали по Коледа стават чудеса! И хоп, веднага един другар вижте какво благоволи да ми напише:

36 Анонимен рече: Поне Коледа не замесвай-те в политиката. Поне на този празник успо-койте бесовете си.

Отвърнах му ето как: Другарю Таваришч, много „религи-

озни“ сте били станали напоследък вий, комунисто-сатанистите? И дори за „бесо-ве“ сте почнали да говорите, бравос, бра-вос! На какви ли не салтоморталета сте готови, таваришчи, само и само да си опа-зите властчицата – и да продължите да цоцате благинки! Апропо, Достоевски като е писал романа „Бесове“ е имал предвид вас, комунисто-нихилистите. Думата „бесове“ във вашите усти е все едно дяволът да каже, че развенчава… дявола! Грешка нямате обаче, лъжци от висока класа сте!

Вий, дето до вчера забранявахте на хората да влизат в черквите, сега праз-нувайте Коледа, бийте метани и чела в църквите, ний пък ще стачкуваме и ще про-тестираме. Против вас ще протестираме, драги „религиозни“ разбойници! Даже ако щете устройвайте метани, даже скъпи даро-ве давайте Богу, белким ви остави на власт, драги безсрамни гниди! Няма гавра, на който Вий, безсрамници, не сте способни.

Иде обаче краят на вашето лъжли-во и крадливо царство. Нищо не може да ви спаси, и то по една простичка причина: обречени сте. Обречени сте, щото истината ви е обърнала гръб, драги безсрамни лъж-ци. Ето затова е свършено с вас. Да, нищо няма да ви спаси. Отивате скоро на боклука. На боклука на историята. Завинаги. Там ви е мястото.

Никакви усуквания, лъжи и увърта-ния няма да ви помогнат. Даже и флиртчета с Бога, дето си позволявате, няма да Ви спасят. Та такива номерца при Него не минават.

Те, видите ли, били много „религи-озни“ – до вчера бяха атеисти, сега, видите ли, били вече „православни“. Довчера кому-нистическият сатанизъм и беше идеология, сега светото православие, видите ли, им било „духовната опора“.

О, вий, чада на Дявола, защо поне се морите да лъжете?! Та нима си мислите, че можете да излъжете безкрайно мъдрия и всички виждащ Бог? Чието име още го пи-шете с малка буква, показвайки сатанизма си…

ЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗЯВА НА МЛА-ДИ ХОРА, КОИТО УМЕЯТ ДА МИСЛЯТ И ДА ПИШАТ

декември 22, 2013

НАЦИОНАЛЕН АЛИАНС ЗА РАБОТА С ДОБРОВОЛЦИ

КЛУБ „МЛАДИ ЛИДЕРИ“

ВИ КАНИ ДА СЕ ВКЛЮЧИТЕ В ЧЕСТВАНЕ-ТО НА СВЕТОВНИЯ ДЕН НА ДУМАТА „БЛАГОДАРЯ“

11 януари може да се нарече „най-учтивата“ дата в годината, защото е Свето-вен ден на думата „Благодаря“. Навярно няма човек, който да не познава стойността на добрата дума. Повечето благодарности обаче изразяваме сякаш случайно, без да мислим за тяхното значение. Все пак тези думи имат магически свойства – с тяхна помощ хората си доставят радост един на друг, изразяват своето внимание и разменят положителни емоции – неща, без които животът ни би бил скучен, мрачен и безс-мислен. Думите на благодарност са „сло-весни ласки“, които топлят душата – най-важното за тях е, че те трябва да са искре-ни!

За да се включите в нашата ини-циатива, трябва да напишете есе на тема: „Истинското и фалшивото благодаря” и да го изпратите на e-mail

след всяко изпратено есе от вас, ще ви връщаме отговор, за да сте сигурни че сме го получили. Написаното ще бъде проверено от специално жури – журналисти, писатели, учители по български език, редак-тори и други дейци на град Пловдив. Към всяко есе ще бъде включен коментар от всеки един член на журито.

Десетте най-добри творби ще бъ-дат публикувани в кратък сборник, придру-жени с коментарите от официалното жури, за първите трима сме подготвили допълни-телни награди, които ще бъдат раздадени в Народна Библиотека „Иван Вазов”. Регламент: Право на участие имат всички ученици от професионалните гимназии, които са заявили желание за участие. Всеки участник има право да се конкурира в кон-курса с едно есе. Важно е в email-a да при-състват освен есето, трите имена на участ-ника, телефон за връзка и имейл, името на професионалната гимназия, в която учи. Есетата трябва да бъдат написани на “Microsoft Word”, задължително на кирилица със шрифт „Times new roman”, 12. Максима-лен размер на есето до 3 печатни страници.

Есетата се предават до 10.00 часа на 10.01.2014г. Всички получени есета след

определените дата и час няма да бъдат приемани! С уважение: Клуб „Млади лидери” (на този адрес във Фейсбук можете да се информирате повече за Клуба и неговите идеи, дейност и инициативи)

КОРИЦАТА НА НОВАТА КНИЖКА НА СПИСАНИЕ ИДЕИ, КОЯТО ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ СЪВСЕМ СКОРО, ЩЕ БЪДЕ ТОЗИ ПЪТ С ПОРТРЕТ НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР

НЕЩО КАТО ПРЕДРОЖДЕСТВЕНСКА КАРТИЧКА С ПОЖЕЛАНИЯ КЪМ ПРИЯТЕ-ЛИТЕ НА МОЯ БЛОГ

На всички приятели на моя блог и също така на хората, с които сме в една и съща мислеща и търсеща истината човешка общност във Фейсбук – там в моя списък се числят 5 000 човека! – желая весело и щас-тливо посрещане на празника Рождество Христово!

37 ИДЕ, НАБЛИЖАВА ПРАЗНИКЪТ РОЖ-ДЕСТВО ХРИСТОВО...

19 декември 2013, четвъртък

НА 26 ДЕКЕМВРИ ОТ 14:00 ЧАСА НА ОР-ЛОВ МОСТ! ЗАЕДНО ЗА СТРАНАТА НИ! НАЛИ ПО КОЛЕДА СТАВАТ ЧУДЕСА!

Прочетох една покана за протест – виж страницата във Фейсбук ОСТАВКА ПО КОЛЕДА – и се присъединих към нея. Ще пътувам ДО София и ще бъда на протеста указаното място и час. Заповядайте и вие! Нека направим още нещо за по-доброто бъдеще на България! Длъжни сме! Бълга-рия на нас разчита. Ето какво пише във въпросната покана:

Където и да ходим, винаги се връ-щаме. Защото сме граждани на света, но сме родени в България. Само тази страна наричаме "Родина". Сега, по Коледа, се връщат нашите деца, родители, роднини, приятелите ни от чужбина. Прибират се у дома. Сега, по Коледа, празнуваме със семействата си. България е общия ни дом. Сънародниците ни са нашето голямо се-мейство.

През лятото площадът беше много малък за всички, които излязоха навън от любов към дома и семейството. Излязоха,

защото искат бъдеще, перспективи и добър живот в родината си. Каним ви отново, всички заедно. Млади, възрастни, студенти, работещи, пенсионери, всички ние и завър-налите се у дома емигранти, да се съберем на площада, на голяма "семейна" среща в името на общото ни бъдеще, в единствено-то място, което наричаме "Родина". Защото семействата трябва да бъдат заедно в добро и лошо, в битки и успехи. Защото обичаме България.

На 26 декември от 14:00 часа на Орлов Мост! Заедно за страната ни! Нали по Коледа стават чудеса?! :-)

Организирайте протест във вашия град или се присъедините към едно от съ-битията, ако вече има организиран такъв. Свържете се с нас за помощ при организа-цията и координирането. ОСТАВКА! ЗАБЕЛЕЖКА: А тук пък е страницата на протеста в Пловдив

МЕЧТАНАТА ПРОМЯНА КЪМ ПО-ДОБРО ЩЕ СЕ СЛУЧИ, БЪЛГАРИЯ Я ЧАКА ПО-ДОБРА СЪДБА ОТ ТАЗИ, КОЯТО В МО-МЕНТИ НА ОТЧАЯНИЕ НИ СЕ СТРУ-ВА НАЙ-ВЕРОЯТНА

декември 19, 2013

По публикацията от вчера със заг-лавие Истината ражда ненавист, а угод-ничеството – приятели (част II) получих интересен и важен за мен отзив от мой ученик, който публикувам отделно заедно с моя отговор до него и също така коментара на един друг човек, чието мнение много ценя, моя приятел Т.Томев; ето какво си казахме там: Анонимен каза: Добър вечер господин Грънчаров, прочетох за Вашите така да ги нарека „приключения“ с 11Д клас и искам да Ви изразя своето мнение по въпроса. Да спомена – аз също съм Ваш ученик от 11 клас, но ще запазя своята анонимност по-ради някои лични причини.

Първо искам да ви кажа, че не трябва да се напрягате толкова заради този клас и премеждията Ви с директорката ни, знам, че имате проблеми със здравето в частност сърцето, от малкия си житейски опит до сега разбрах, че по-важно от това да си здрав няма. Знам че съм малък и

изобщо не съм на Вашата интелигент-ност, но все пак приемете този съвет от мен: пазете си здравето, не го хабете за безс-мислени опити да вкарате малко мозък в празните глави на някои хора, разбира се, че няма да искат да учат философия, това е наука, изучаваща душата на човек, а как да бъде тя разбрана от хора без души? Не мисля, че е възможно, просто българите станахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби ако мога така да се изразя, хора без идеи, мечти и цели в този живот и колкото и да се опитва-те няма да промените това – ние вече сме безнадеждни.

Това е което исках да споделя с Вас, благодаря ви за отделеното време! Томи Томев каза: Не съм съгласен със следното изречение на „… българите ста-нахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби, ако мога така да се изразя, хора без идеи, мечти и цели в този живот и колкото и да се опитвате няма да промените това – ние вече сме безнадеждни.“

Не всички българи сме такива, да-же си мисля, че повечето сме от другата категория, но нали знаете приказката за кацата с меда и капката катран. Вие вероят-но сте млад човек и затова ще Ви помоля да не обобщавате така свободно. Общия зна-менател е валиден само в математиката. Но сте прав/а/ за това, че има ограничени хора, с които не си заслужава човек да си губи времето да ги ограмотява.

Томи Томев Ангел Грънчаров каза: Здравейте, млади човече,

Много Ви благодаря за това писмо, наистина в този момент Вашите думи и Вашата подкрепа за мен са изключително ценни! Дори са безценни, щото реакцията Ви показва, че има хора, които разбират смисъла на това, което се опитвам да пра-вя, а за мен това е свидетелство, че вървя по верния път. Е, не претендирам, че съм безгрешен, но всичко правя по идеални, по духовни, сиреч, по дълбоки вътрешни под-буди. Разбира се, повечето хора едва ли могат да осъзнаят това, а пък да го призна-еш се иска известен личностен и душевен потенциал.

Благодаря Ви и за съвета да се щадя, да пазя здравето си, напълно сте прав, споделям. Но искам да Ви кажа, че аз съм така устроен, че ако не реагирам, ако си премълча, то напрежението в мен се засил-ва, а когато излея „мъката“ си когато израз-ходвам емоцията си, тогава пък ми олеква, тогава пък съвестта ми е чиста – и се чувст-вам по-добре. А ако премълча пред някаква неправда, ако си затрая, тогава има опас-ност да се пръсна от напрежение. Това е въпрос на вид психика, тъй че аз се чувст-вам по-добре когато не си мълча, а тъкмо

38 когато кажа открито каквото мисля. И, да се надяваме, здравето ми се подобрява когато съм ангажиран с проблемите, когато към активен, когато не изневерявам на себе си.

А иначе как да Ви кажа, аз смятам, че това, което пишете, а именно „… просто българите станахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби ако мога така да се изразя, хора без идеи мечти и цели в този живот и колкото и да се опитвате няма да промените това, ние вече сме безнадеждни“, ще ми се да вярвам, че то не е все пак точно така, че надежда има, че ако повече хора бъдат на ниво, ако повече хора успеят да победят малодушието си, ако повече хора у нас почнат да се съзнават като свободни и достойни, то работите у нас няма как да не почнат да се променят към по-добро. Аз в това вярвам и за това се боря – доколкото ми стигат силите.

Последните събития у нас, именно историческите всекидневни протести на свободолюбивите хора у нас, на ранобудни-те студенти също, са нещото, което ме вдъхновява и ми дава увереност, че мечта-ната промяна към по-добро все пак може да се случи, че България я чака по-добра съд-ба от тази, която в моменти на отчаяние ни се струва най-вероятна. Ето, аз примерно на 26 ще ида на планирания протест в София, дано и повече други хора като мен отидат, та да се помръднат нещата от мъртвата точка, да се задвижат във вярната посока. Иска се да работим за това, иначе нищо добро не ни чака.

Това исках да Ви кажа. Благодаря Ви още веднъж за подкрепата! Желая Ви хубави празници!

С поздрав: Ангел Грънчаров

ПОЖЕЛАНИЕ ЗА ДЕНЯ С ПОКАНА ЗА УЧАСТИЕ В ЛЕКЦИЯ С ДИСКУСИЯ ПО ПРЕДРОЖДЕСТВЕНСКА ТЕМА

19 декември 2013, четвъртък

Хубав ден ти желая, простодушни ми читателю, дето има търпението на доче-теш тоя дълъг и предълъг текст – виж Време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем – ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! Писан от философ-графоман – Боже, има ли по-голяма извратеност на този свят?! Както и да е: нека да е хубав за теб денят!

Идат празници! Да ги посрещнем подоба-ващо: с радост в сърцата! И с чисти, сво-бодни от злоба сърца!

Помнете: истината ражда нена-вист, а угодничеството – приятели. Един философ, именно великият Аристотел пък е написал нещо също така не по-малко зна-менито: "Платон може да ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!".

За нас, философите, истината стои на най-високо място, ние сме нещо като служители в Храма, чийто бог е Истината. За нея и приятелството, както се вижда, сме способни да пожертваме. Какво може да значат за нас някакви "приятели" – щом истината за тях била, представете си, "неу-годна"!? А пък за истината нека да помним завета на Великия Учител Христос, дето е изрекъл: "Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!".

Да, Той, Същият, дето скоро ще празнуваме Светото Му Рождество, е изре-къл тия свети думи, един завет към нас, човеците. А ний така често пренебрегваме истината, нали? Затова и си страдаме. И затова сме така отчайващо несвободни, бедни и мизерни. Затова сме така унизител-но несвободни. Затова продължаваме да сме нещо като роби. Роби поне на своите страсти и капризи ако не на нещо друго. Роби на своите предразсъдъци и на своята ограниченост. На каквото си искате,у на каквото ви харесва сме роби, ала че сме роби, трябва да имаме добрината да го признае. За жалост, така е...

Да, време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем, ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешки-те?! Всички сме надменни и всички се мис-лим за непогрешими. Ето тук ни е пробле-мът.

Но това вече е тема за друг разго-вор. Днес, в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, от 13.40 часа, в каб. 1403, на 4-тия етаж в нашето училище, именно Професионална-та гимназия по електротехника и елект-роника в Пловдив, училището, което аз така редовно съм бил "очернял" в писанията си, ще изнеса лекция по тая теми, по тия въпроси.

Заповядайте в Клуба! Вашето мнение има значение!

ВРЕМЕ Е ДА ОСЪЗНАЕМ КАКВО ПРАВИМ И Е ВРЕМЕ ДА СЕ ПОКАЕМ – АЛА КОЙ ЛИ ПЪК ОТ НАС Е СКЛОНЕН ДА СИ ПРИЗНАЕ ГРЕШКИТЕ?!

19 декември 2013, четвъртък

Налага се и тази сутрин да про-дължа записките си по най-новите случки и преживелици в моето училище. Това, което сега ще напиша, е продължение на истории, които вчера се постарах да опиша ето къде: Истината ражда ненавист, а угодничест-

вото - приятели и също така Истината ражда ненавист, а угодничеството - при-ятели (част II). Много още има какво да се пише, но емпирията, конкретните събития, не са най-важното. Истински важното е смисълът. Тълкуването е важно. Стремежът да разберем на какво са симптоми тия съ-бития е истински важното. Те говорят за една невероятно интересна ситуация. И аз като изследовател съм, тъй да се рече, "прелъстен" от нея.

А не защото съм бил искал, предс-тавяте ли си, да "очерням" нашата девстве-но бяла, пресвета институция. А не защото искам да "плюя" по институцията. Институ-цията е нещо вечно, а ний, хората, дето сме в нея, сме временни. Тя обаче трудно може да бъде "омерзена", "очернена", "оплюта", щото е нещо в някакъв смисъл възвишено, нематериално, духовно. Тя, институцията, има духовен смисъл. Нея, по тази причина, "плюнки" не я ловят. Пък и аз не плюя де. Аз разсъждавам. Аз съм търсач на истината. Аз съм изследовател. Нищо повече. Пред истината всички други интереси трябва да погаснат. Тя е свята. Не ме вълнува това, че, видите ли, за някои хора истината била, тъй да се рече, "лично неудобна". Или "лич-но неизгодна". Проблемът си е изцяло те-хен. Та като употребих тази дума истина, ми се ще да поразсъждавам повечко в тази посока.

Аз неслучайно дадох такова общо заглавие на предишните две части на тия записки в моето дневниче. В случая, който описвам, аз съм ненавистният. Аз съм нена-вижданият. Аз съм, тъй да се рече, "грешни-ят". Аз съм, така да се каже, "сам срещу всички". Всичките били правите, аз - греш-ният. Аз съм, тъй да се рече, "проблемът". Мен да ме няма, всичко ще бъде бляскаво. Точно така си представят работите някои хора. Така явно на тях им е изгодно да си представят цялата тази работа. Или тази история. Идилията без мен щяла да бъде на висота. Но е факт, че аз съм обектът на ненавистта. Мразеният съм аз. "Виновният" съм аз. Бил съм не знам си какъв: лош преподавател, опак човек, "неумеещ да се спогоди с народа", "куцала ми била психо-логическата подготовка" ("А той, видите ли, нахалникът, се смята за психолог и дори за философ, каква наглост само, а?!"), бил съм дори "неетичен човек", който, по един пара-

39 докс на природата, дори преподава тъкмо етика, имал съм бил "изцяло сгрешени методики и подходи", мислел съм се бил за "иноватор" и "творец", ала това били само "голи претенции", едва ли не съм бил "ма-ниак", който, като капак на всичко, много пише, пише и издава книги, списания, вест-ник, какво ли не, той, горкият, се смята за "писател", а си е чисто и просто "суетен графоман"; абе много дразнещ човек съм аз, няма що. Е, разбира се, аз пък стоя на позицията, че ще си бъда какъвто искам, щото се смятам за свободен човек. Това, че съм учител, не ме задължава да бъда без-личен. Къде, моля ви се, е доказано, че "добрият учител" следва да е безличен. И сивичък. Аз пък не ща тогава да съм "добър учител". По ми харесва да съм лош. Да съм какъвто съм. Няма да стана друг за да угодя някому. На никому не ща да угаждам. Цял живот не съм го правил, та сега ли, когато съм вече на стари години, ще се опозоря? Тая няма да стане. Голям инат съм де, това поне трябва да ми се признае.

Да, но ето го капанът, който щрак-на вече, не го ли усетихте? Какъв капан ли? Как щракна ли? Защо щракна капанът ли? Ето защо, как, какво.

Ами според древните римляни ис-тината раждала била ненавист – усещате ли накъде бия? Усещате ли за какво намеква тази максима на мъдрия римски народ? Ами ненавистни са ония, с които е истината, не някои други. Сфащате ли? Тия, дето изпит-ват ненавистта, не са правите, поняли меня, таваришчи? Те може да се пенят колкото си искат, но истината им е обърнала гръб. Тя мене гледа право в очите, а към тях стои с гръб. Такава е жестоката ирония на живота, няма как да е иначе. От истината боли – пък казваме ний, българските дървени "фило-софи". Защо да боли, питам аз? Колко изв-ратен трябва да си че да те заболи от това, че някой ти бил казал истината право в очите? Ами че нормалното е истината да е балзам за душата ти. Ама не, ний се ина-тим, ето, от истината боляло. Ще боли, ама така истината лекува бе, тутманици недни?! То и хирургът като лекува и спасява със своето сечиво целия организъм, причинява болка, ала ето, иначе ще погине цялото. И циреят, като го изстискваме, боли, ама нищо, това е предпоставка за оздравяване на болното място. Какво има повече да се инатим и да не признаваме реалностите? Та сфанахте ли за какво става дума: ония, дето казват истината, са ненавистните. Тия, дето ни се умилкват, дето са така популистично настроени, дето флиртуват с нас, дето лицемерят, дето ни се подмазват, с тях истината е недружелюбна, тя на тях е обър-нала гръб. Такива живеят не с истината, а с така превъзходно сладката лъжа. Те от лъжата печелят съответните дивиденти. Печелят, да речем, "приятели". Радват се на овациите на тълпата. Приемат поздрави и подаръци. Те стават "народни кумири". Тях

за известно време ги носят на ръце. Тям се кланят. Тях ги благославят. Тях ги турят на властнически тронове. Е, като направят поразиите си, ги бутат от власт – и ги освир-кват, ама какво от това? Злото вече е нап-равено. Късно е, байно, за... какво беше? Да речем – за китка. Или за каквото и да е там.

Аз говоря дотук по принцип. Да не вземе някой да приеме прекалено лично тия мои мисли и да полудее от ненавист. И от обида. Та да ме даде под съд, примерно. Аз пиша това като философ. Принципно. По същество. Отделните персони, дето оли-цетворяват или персонифицират това или онова, да си призная, съвсем слабо ме интересуват и вълнуват. Нека да си бъдат каквито щат. Мен ме интересуват явления-та. И туй, дето стои зад тях. Смисълът ме вълнува. Аз затова съм философ. С просто-тии и глупости съвсем не ща да се занима-вам. Ама понякога се налага. И с човешки илюзии и заблуди ми се налага да се боря. Кажи-речи всеки ден. Такава пък е мисията на философа. Той е нещо като "осветител" на недъзите на човешката природа. И също така е лечител на душите. Ето затова фило-софите ни са съдбовно нужни. Иначе, без тях, рискуваме да загубим духа и душите си. Без дух душата е пълна мизерия. Запомнете поне това от мен. Но да спра дотук, щото мога да философствам така цял ден. Тема-та е благодатна. Ама трябва да пиша и за други неща. Към което пристъпвам ето сега.

Вчера по време на един мой "про-зорец" (така ний, учителите, наричаме праз-нината, луфта в програмата си, т.е. когато нямаме часове) аз кротко си пишех на лап-топа втората част на вчерашните ми запис-ки в дневничето си и хоп, дойде педагоги-ческият съветник да ме извика при... дирек-торката. загасих си лаптопчето и отивам. Вътре в директорския кабинет гледам ша-рена компания: двама шефа от инспектора-та, самата директорка, една нейна помощ-ничка, въпросният съветник, неколцина ученика, от оня същия клас, дето са разбун-тува срещу моята скромна милост, дето не ме ще за преподавател по философия де, после, след мен, дойде класната ръководи-телка на този клас, а накрая, като капак на всичко, някой, както си му редът, беше се погрижил да докара и две "възмутени роди-телки", няма майтап, всичко си беше както се полага да бъде според древните адми-нистративни пинизи. Които ний знаем чу-десно. И които не ни изненадват де. Но ни изненадва само ето какво: че не се постара-ха тия въпросните администратори да из-мислят нещо ново. Нещо по-свежичко. Все същия калъп ни поднасят. Все същите при-топлени, ала прокиснали административни буламачи. Както и да е де. Та началството от Инспектората тържествено обяви целта на таз сбирка и се даде думата, както се полага, на "онеправдания народ". Зер, ний сме демокрация, няма да се излагаме сега я?!

Учениците старателно, като добре подготвени, добре научили си урока, си повториха все ония същите "обвинения" спрямо мен. Биеше на очи, че доста стара-телно се бяха подготвили, имаха, да речем, принтирани мои текстове от блога, дори мернах и едно мое помагало по логика, нарича се ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА, явно го бяха донесли за да докажат наглед-но колко лоши са моите помагала. Аз, приз-навам си, много се надявах да кажат нещо подобно, щото щеше да се получи сюблим-на картинка: моето помагало всъщност е адаптация за ученици на учебник по логика на великия Кант! Та на учениците щеше да наложат да докажат колко "лошо" е разра-ботил логиката великият Кант. Е, те без замисляне, увличайки се - за младите е присъщо да се увличат, те затова са млади, в това няма нищо лошо! - без замисляне вчера пък обявиха филм на великия Фелини за "порнографски", за "неподходящ" за ученици, за "лош", та на Кант ли ще цепят басма?! Интересно е, че когато ученик, увличайки се, обяви филма на Фелини АМАРКОРД (който аз съм им прожектирал в час, и това е едно от моите най-страшни престъпления!) именно за "порнографски", забелязах, че никой от благочинно слуша-щата публика не прихна да се смее. Обяс-нявам си го с това, че министерските чинов-ници не са почитатели на Фелини. Нашата директорка пък, чини ми се, има зъб нещо на Фелини специално, но както и да е. Факт е, че никой не се изсмя. Това все нещо говори. И на други твърдения на тия увли-чащи се млади хора би следвало здраво-мислещата публика да се усмихне поне, но това не се случи. Аз, разбира се, се усмих-вах донасита. Ама бях доста очебийно самотен в емоцията си. Както и да е.

Опитвах се да встъпя на места в диалог и задавах кратки въпросчета. Висо-чайшето началство на няколко пъти ме прекъсна, зер, нарушавах дисциплината. Или сценарият, не зная точно. Даже в един момент, когато аз възнахалничко пак казах нещо, това началство ме прекъсна и рече, че "било трябвало да уважаваме мнението на болшинството". Аз, понеже съм наглец, не се стърпях да кажа: "налагането на мне-нието на болшинството се нарича болшеви-зъм, г-н Началник!". Другият експерт, исто-рик по образование, леко се усмихна в този миг. Много леко се усмихна. Тръпка на нервност обаче мина през останалата пуб-лика, щото, явно, аз демонстрирах "невъз-питаността" си да мисля така екстравагант-но-различно. Както и да е. Като учениците си изпяха урока – а те, повтарям, се бяха добре подготвили, нищичко не пропуснаха, трябва да им пиша, ако остана техен учи-тел, по една шестица за старанието та малко да им се подмажа! - думата биде дадена на уважаемите "възмутени родител-ки", които единодушно, няма как, деклари-раха, че "лошият г-н Грънчаров" немедлено

40 трябвало да бъде отстранен от преподава-телския си пост, тоест да бъде, тъй да се рече, уволнен от справедливата и милости-ва директорка. Било невъзможно толкова пропаднал човек като тоя Грънчаров да преподава на децата им, нещо такова каза-ха представителките на възмутеното роди-телско тяло. Забелязах, че многоуважаема-та г-жа директорка в този миг се разнежи така, че за малко ми се приплака от силната емоция. Ала се сдържах стоически. Удържах емоцията си. Другата родителка пък каза, че то, тази работа между мен и класа, била същата както в едно семейство: като не вървят работите – развод! Какво има повече да му мислим я? И да го усукваме?! Аз си позволих да вметна, че ний с учениците "бракосъчетание" не сме сключвали, за да има какво да разтрогваме. Забелязах обаче, или по-скоро усетих, че и учениците, и тех-ните родители, сякаш се опитваха да де-монстрират едно "приповдигнато възмуще-ние" от моя милост, но това сякаш не им се удаваше. Малка театралност аз усетих в цялата тази работа, което ме кара да си мисля, че има режисура, има постановка, има сценарий, ала актьорите, чини ми се, на моменти се издъниха. Просто споделям чувството си. Така аз усетих нещата. Честно си казвам какво усетих. Правдолюбец съм. Това нима е грях?

Понеже ми дойде време да влизам в час аз попитах какво да правя и ми се отвърна, че следва да си ида да си гледам часа. Какво се е говорило по мой адрес по-нататък аз не мога да кажа. То това да се карат ученици и родители да говорят разни неща зад гърба на един преподавател не е много нравствена работа, ама да не търсим сега кусури. Съвършени не можем да бъдем я?!

Като излязох от час пак ме повика-ха, ала този път учениците и родителките им бяха освободени. Биде дадена думата и на мен. Това, че моята гледна точка не биде чута от опонентите ми, разбира се, не смути никой. Никой. Абсолютно никой. На това ний му викаме "демократична равнопоставеност на страните". Нашата директорка е много демократична, в това спор няма. Проблемът е дето аз имам "по-извратена" представа за това що е демокрация. И що е уважение на личността. Стълб на автентичната демокра-ция по моите разбирания е тъкмо уважение-то и почитането на отделната личност, не на "колективите". Колективите ги почитат и им отдават приоритет тъкмо болшевиците. Комуно-болшевишкият манталитет обаче в нашите условия е неотстраним. И е доста разпространен. У нас вилнее също така и ето това, дето е стълб на комунизистическо-то презрение към личността: "Какво там значи някаква си личност?!". Мачкайте личностите, погубвайте ги, таваришчи, не им прощавайте, ще видят те една личност, ще им дадем да разберат те що е личност!

Какво казах на камерния състав на въпросното съвещание сега, признавам си, ме домързя да пиша. Безброй пъти съм го писал, та затова. Казах каквото аз мисля. И как аз виждам нещата. И сложилата се ситуация. Изказах дълбокото си желание, че ако администрацията беше на висотата на мисията си, конфликт никакъв нямаше да има. И сега, вече възникнал, конфликтът за миг може да бъде потушен и отстранен – стига администрацията да има доброто желание да се държи както подобава, имен-но да работи в интерес на институцията и на учениците, на техните коренни интереси. Но понеже нашата своеволна администрация не прояви добрата воля да си изпълни дълга, ето, конфликтът ескалира. И това е изцяло заслуга на самата администрация. Учениците нямат никаква вина и аз с тях мога да се споразумея за пет минути. Стига администрацията, потретвам, да си изпълни добронамерено функцията и ролята. Но докато администрацията се старае да подк-лажда конфликта, той, разбира се, не може да спре. Пък да изкара администрацията мен, жертвата на нейния произвол, винов-ник за всичко, както тя отчаяно се мъчи, е, дето се казва, мисия невъзможна. В мое лице същата тази администрация си наме-ри, тъй да се рече, "майстора". Щото, да повторя, съм, първо, стар боец, второ, съм правдолюбец, трето съм много ангажиран гражданин и дори блогър, трето, съм опак човек, дето не може да бъде сплашен, го-лям инат съм също, още, не знаем кое поред е, съм свободолюбец, също така съм философ, психолог, тъй че, дето се казва, трудно ще бъда прекършен. Всички опити в тази посока са напразни. Това отдавна някои хора трябваше да го разберат, ала, за жалост, не успяват. Или не искат. Пробле-мът си е изцяло техен. Аз каквото мога да им помогна го правя и то с най-добри под-буди. Но изборът, повтарям, е техен.

Когато се изказах, г-жа директорка-та все пак взе думата – тя благочинно мъл-ча до този момент и се наслаждаваше на целия спектакъл! – но почна да говори в смисъл, че "защо само срещу А.Грънчаров има жалби" и прочие, и ала-бала, и тъй нататък, и тра-ля-ля. Дори почна да чете избрани места от някаква нова поредна жалба срещу мен. Това прозвуча така гроз-но, че проверяващият от инспектората не издържа и закри съвещанието. Интересен момент е също, че в другите два от бунтов-ните класове (те бяха общо взето три, след връщането ми на работа в три класа имаше аналогични проблеми) си тече съвсем нор-мален учебен процес. Да не говорим за останалите повече от десет класа, на които водя разни предмети. Всичко си тече нор-мално. Да, знам, че дърпам сега "дявола за опашката", но умишлено го правя. За да изследвам по-нататъшния ход на нещата. И особено много ме интересува реакцията и по-нататъшното поведение на администра-

цията. Ще ви информирам непременно за случилото се, няма как, вече знаете случая и вероятно, предполагам, искате да знаете и развръзката. Всичко е в ръцете на многоуважаемата и така милосърдна наша г-жа директорка.

Чао засега! Хубав ден ти желая, простодушни ми читателю, дето има търпе-нието на дочетеш тоя дълъг и предълъг текст. Писан от философ-графоман - Боже, има ли по-голяма извратеност на този свят?! Както и да е: нека да е хубав за теб денят! Идат празници! Да ги посрещнем подобаващо: с радост в сърцата! И с чисти, свободни от злоба сърца! Помнете: исти-ната ражда ненавист, а угодничеството – приятели. Един философ, именно великият Аристотел пък е написал нещо също така знаменито: "Платон може да ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!". За нас, фило-софите, истината стои на най-високо място, ние сме нещо като служители в Храма, чийто бог е Истината. За нея и приятелство-то, както се вижда, сме способни да жерт-ваме. Какво може да значат за нас някакви "приятели", щом истината за тях е неугод-на? А пък за истината нека да помним заве-та на Великия Учител Христос, дето е изре-къл: "Познайте Истината, защото Исти-ната ще ви направи свободни!". Да, Той, Същият, дето скоро ще празнуваме Светото Му Рождество, е изрекъл тия свети думи, един завет към нас, човеците. А ний така често пренебрегваме истината, нали? Зато-ва и си страдаме. И затова сме така отчай-ващо несвободни, бедни и мизерни.

Да, време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем, ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешки-те?! Всички сме надменни и всички се мис-лим за непогрешими. Ето тук ни е пробле-мът. Но това вече е тема за друг разговор. Днес, в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, от 13.40 часа, в каб. 1403, на 4-тия етаж в нашето училище, което аз така редовно "очерням" в писанията си, ще изнеса лекция по тая теми, по тия въпроси. Заповядайте в Клу-ба! Вашето мнение има значение! НЕВЕРОЯТНО ОБЪРКАНОТО И ТЕЖКО СТАТУКВО В БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗО-ВАНИЕ Е СПОСОБНО ДА РАЖДА КАКВИ ЛИ НЕ ЕКСЦЕСИИ, КАКВИ ЛИ НЕ АНОМА-ЛИИ, КАКВИ ЛИ НЕ ЧУДОВИЩА

19 декември 2013, четвъртък

Попадам тази сутрин на публикация със заглавие Преподавател от СУ почина пред студен-ти, в която чета:

Преподавател от Софийския уни-верситет почина внезапно пред първокур-сници от ВТУ "Св.Св. Кирил и Методий". Теодор Пиперков изнасял лекция по римско

41 частно право в старата столица. Докато асистентът говорел пред пълна с над 50 студенти аудитория, ненадейно се хванал за сърдечната област, превил се и след секунди се строполил на земята. Присъс-тващите в залата се обадили на тел.112. Пристигнала линейка, но лекарите успели единствено да констатират смъртта му, предаде "Труд".

"По принцип Пиперков е препода-вател от Софийски университет, но води дисциплината римско частно право като титуляр и във ВТУ. Получил е масиран инфаркт и издъхнал на място", потвърди ректорът на висшето учебно заведение проф. Пламен Легкоступ.

Искам и аз да кажа, да напиша не-щичко по този повод. Във Фейсбук най-напред написах ето тази кратка реплика: "Бог да прости починалия, а ето, оказва се, как тъжно умират някои преподавате-ли...". Че се е случила тази трагедия – това все нещо показва. Все нещо говори. При-мерно показва, че работата на преподава-телите изобщо не е лесна, както някои си мислят, напротив, доста тежка и стресира-ща е. Дваж и триж по-тежка и стресираща е обаче работата на учителите, щото, да признаем, студентите са многократно по-лесна и благодатна за преподаване и за въздействия от страна на преподавателя аудитория. Да го кажа другояче, та да бъда разбран: значително по-кротка публика (да употребя една такава не съвсем уместна дума) са студентите, докато при учениците е съвсем друго. Много добре зная това, тъй като съм работил и със студенти, и с учени-ци. И ето, покосен от инфаркт по време на своя лекция е преподавател в СУ. Давате ли си сметка колко по-тежко е на учителите, дето работят с какви ли не ученици, сред тях пък има какви ли не, има и някои напра-во "неуправляеми"?! И значи работата на учителите е многократно по-тежка и инфар-ктна от тази на професорите и на асистент-професорите; правете си сметка колко по-голяма е вероятността те да се изхабяват повече, в крайна сметка също така да бъдат покосявани от инфаркти, инсулти и пр. За пет-шест да са седем години в училището, в което работя, към 6-7 учители починаха скоропостижно, преди да са достигнали до

пенсионна възраст (или малко, година след като я достигнаха). Аз самият наскоро бях на косъм от смъртта, добрият Бог обаче ми даде още малко време и живот.

Пиша това не за друго, а защото имам чувството, че тези неща не се дооце-няват изобщо. И то от много хора. Разбира се, особена благодарност от страна на неблагодарното общество ний, учителите, дето си даваме живота в своята толкова тежка "професия", не чакаме. И не за това става дума. Ние апелираме поне за извест-но разбиране – и дори за малко съчувствие. А постоянно, за жалост, отвсякъде срещаме само тъпо бездушие, безразличие и дори презрение. И много, прекалено много без-сърдечност и дори жестокост срещаме. Учителите по начало и по презумпция са духовни, интелигентни хора – а точно този човешки тип в нашите условия изобщо и съвсем не се цени и уважава. Вярно, и сред учителите има всякакви, и те са живи хора, но щом един човек в тежките съвременни условия си е посветил живота на тази рабо-та (да не я наричам "мисия" и пр.), то отс-реща би следвало да получава поне малко и то съвсем човешко разбиране. И поне малко, много малко уважение. Да не гово-рим за признание. Само известно разбиране е достатъчно. Ала и него го няма. А учите-лите на нашите деца са така презирани, подценявани и обиждани от всички. Да, от всички. Най-напред от държавата и нейните чиновници – заради хилавите, заради ми-зерните заплати. И заради обидното недо-верие: съвременния учител го разглеждат като сляп и прост изпълнител на държавна-та чиновническа воля.

Той, днешният учител, няма право на никаква инициатива, на никакво творчес-тво, на никаква свобода, на никакви инова-ции – той просто бива принуждаван да бъде "типов", сиреч, първом самият да бъде натикан в калъпа, а пък след това сам ста-рателно да тика душите на учениците си в подобаващите калъпи. "В унификацията е спасението на нацията!" – това бих казал ако ми разрешите да използвам думите на Ст.Цанев. Тази е същината на нашето без-човечно образование, на нашата така без-човечна образователна система. Която толкова години след "промяната" все още е крещящо недемократична, авторитарна, командно-директивна, дори тоталитарна. В която директорският произвол е центърът, около който всичко се върти. Тази система е устроена на казармен принцип. Е, така нещата изобщо не вървят. Това поне вече го разбират всички. Системата агонизира не от вчера, а жертвите са нашите ученици. Нашите деца. На карта е поставено тяхното бъдеще, а оттук – и бъдещето на страната. Всички обаче нехаят. На никого не му пука.

Тия, дето се притесняваме, тия, дето роптаем, тия, дето се борим за промя-на, дето искаме реформи, дори нещо пове-че, дето искаме революция, се броим на

пръсти. Имам предвид сред дейците на образованието. Останалите сякаш се при-мириха. Особено след провала на истори-ческата учителска стачка от 2007-ма година. Когато същият този човек, дето сега е пре-миер, се подигра и погаври така грозно с учителите, наричайки ги "седенкаджии". За това, че успя така ехидно да прекърши устрема на учителството към едно по-добро бъдеще на българското образование и на българската духовност, той беше възнагра-ден – ето, направиха го премиер. За да дозакопае държавата. И той така усърдно, виждаме, го прави. Народът тъпо мълчи.

Аз отидох надалеч от "частния случай" на една смърт на преподавател, но нарочно го сторих. Нещата изобщо не са прости, не са и за подценяваме. Трябва да се мисли и да се постига цялостния кон-текст, в който те се намират. Освен това моята "частна ситуация", в която се нами-рам - и за която така старателно пиша всеки ден: виж поне Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели и също така Истината ражда ненавист, а угодничест-вото – приятели (част II) – та значи освен това моята "частна ситуация" е интересна с това, че показва точните, реалните, дейст-вителните, но също така изцяло абсурдните процеси, които текат в сферата на българс-кото училище и образование. След малко пак ще пиша по тия въпроси, щото мен лично казусът ме интересува не толкова като участник, като "жертва" или като стра-на, а най-вече като изследовател , като търсач на истината, а също така и на изхода от така и така сложилото се невероятно объркано и тежко статукво. Което е способ-но да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Ето затова аз така активно пиша - за науката, за истината, дето се казва, се искат известни жертви! – с оглед да изследвам реалната ситуация и начините за нейното преодоля-ване, за промяната към по-добро. С ясното съзнание, че все някой трябва да се "само-пожертва" с оглед постигането на истината аз успях да предизвикам срещу себе си най-могъщи сили – защитници на презряното статукво. Дето се казва, направих нужното за да разбера чрез собствената си кожа дали Сатана има зъби – по думите на един приятел на блога ми, живеещ в Америка. Е, усетих зъбите му, има зъби, и са при това доста острички...

Та това е. Едно разсъждение във връзка с една смърт. Смърт на преподава-тел. Аз също съм такъв. Никой нас обаче не ни жали – и не ни съчувства. Напротив, всички са безжалостни. И имат претенции. И клеймят, и негодуват. Оказва се, че аз са-мият съм бил "единствената пречка" пред пълното процъфтяване на институцията! И трябвало, видите ли, да бъда елиминиран. Е оглед да настъпи пълният рахат. Да нас-тъпи презряната идилия. Аз, оказва се, съм бил "най-злият враг" на "народното добру-

42 ване". Такива басни чуват напоследък уши-те ми. Както и да е.

Да спирам, че ме чака писането на моето дневниче, където като съвестен ар-хивар описвам преживелиците си. Чао засе-га и доскоро! А иначе: Бог да прости горкия г-н Теодор Пиперков, дето си е отишъл така скоропостижно! Тъжно е, че така умират преподаватели и учители, а пък нам сякаш съвсем не ни пука. Да мрат като се налага! Майната им. Пука ни: ний нали сме живи?! А не е, а изобщо не бива да бъде така...

ПРЕДСТАВАТА ЗА ПРЕДКОЛЕДНО ЩАС-ТИЕ НА БЪЛГАРИНА...

18 декември 2013, сряда

На сбогуване Та значи тъй: реши и си отиваш!... На добър час! Аз няма да те спра! Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво, ала от скръб едва ли ще умра! Инж. Здравко Зафиров

ОТ ТАЗВЕЧЕРНИЯ ПРОТЕСТ

Снимки: Константин Павлов-Комитата

ПО КНИЖАРНИЦИТЕ ВЕЧЕ Е II-РОТО РАЗШИРЕНО И АКТУАЛИЗИРАНО ИЗДА-НИЕ НА "АТОН. ПЪТЕВОДИТЕЛ"

ЗАПОВЯДАЙТЕ И ВИЕ НА ЕДНО КУЛТУР-НО СЪБИТИЕ, СВЪРЗАНО С НАШАТА ИСТОРИЯ!

ИСТИНАТА РАЖДА НЕНАВИСТ, А УГОД-НИЧЕСТВОТО – ПРИЯТЕЛИ (ЧАСТ II)

18 декември 2013, сряда

Тази сутрин, преди работа, успях да попиша в дневничето си, публикувах написаното под заглавието Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели; защо съм турил такова заглавие е отделна работа, не е случайно, това да кажа поне. Сега съм на работа, ала имам два свободни часа, ний, учителите, наричаме такова вре-ме "прозорец", ето, сега в тоя мой "прозо-рец" ми се ще да попиша още малко, щото държа написаното да е под най-пресните, под най-свежите ми впечатления. Разбира се, има такъв един момент: може да бъда повикан от някое началство, по някакъв въпрос, мен често ме викат, така че напълно възможно изобщо да не довърша започна-тото; но ще видим, това ще се разбере. Между нас казано, в училището има прове-ряващи от инспектората, доста е напрегна-то, нищо че идат светли празници, нищо че обстановката също така е и предпразнична. Аз пък, като "виновник", предполагам, за тия проверки, все пак се чувствам доста чогла-во; но това са лични, субективни преживя-вания, то не касае други хора и затова нека да замълча по тоя пункт. Ще опитам да се съсредоточа по истински важното, по "об-ществено-значимото".

Та вчера, писах вече, се получи крайно интересен случай: един клас протес-тира срещу своя преподавател по филосо-фия и заяви категорично, че не ме иска за такъв; трябвало било да бъда сменен; писах също, че се получи чудесен диспут, в който участваха някои по-активни и изявили се ученици, подкрепяни горещо от своите съученици. Аз пък, тъй да се рече, се почув-ствах отново като обект на всеобща нена-

43 вист. Като написах думата "ненавист", пог-леднете заглавието на този и на предишния коментар, което всъщност е повторение на една древно-римска поговорка или максима: Истината ражда ненавист, а угодничест-вото (подлизурството) – приятели. Veritas odium parit obsequim amicos. Аз много ха-ресвам тази поговорка, ето, имам случай да я използвам и тук. Апропо, аз нарекох и една своя нова книга по този начин, но само половината от горното изречение, в латинс-кия й вариант, именно, книгата ми носи заглавието Veritas odium parit.

Та значи в тази връзка дължа да река, че пак се почувствах сякаш над мен се провежда някакъв извънреден "съдебен трибунал", нещо като "народен съд" или, ако щете, "другарски съд". Държа да уточня, че три, да, цели три (!) помощник-директорки присъстваха на туй мероприятие. Аз почнах да го описвам, ала понеже нямам таланта на Шекспир, Данте или поне нашия Алеко не мога да представя случилото се в цялата му живост; но моля да ми простите, че по своя несръчен начин все пак ще се опитам да намекна за грандиозността на събитието. Да, сериозно говоря, това беше едно съби-тие в нашия иначе така съдържателен об-щоучилищен живот, напълно сериозно определям случилото се така. Дори няма да е пресилено да се каже, че това беше нещо като историческо събитие, което е за при-ветстване. Аз лично досега в своя 30-годишен професионален път не съм имал щастието да присъствам на нещо подобно. А знаем, че в живата история остават само ония истински, действителни, при това съвсем уникални събития, които нямат аналог. Затуй с пълно право така аз схва-щам и определям значимостта на събитие-то.

Та ето някои епизоди от получилия се твърде съдържателен дебат. Аз бях, според обичая си, доста активен, аз твърде много обичам дебатите, дискусиите, споро-вете, чувствам се в тях, дето се казва, като "риба във вода", е, за да има патос в един хубав спор, трябва чат-пат да се налива масълце в неговия огън, това засилва пла-мъка и топлината му. Аз това и правих де, постарах се огънят на спора да пламти както и подобава. Каквото можах, тъй да се рече, го направих, и то от сърце. В тази връзка държа да отбележа, че макар в този час да не говорихме за философия, то той може да се приеме и оцени като един доста ползотворен час, в никакъв случай не е загубен час, както някой може да си помис-ли. Напротив, спечелен час беше според мен: философията не бяга от реалните проблеми на толкова причудливия понякога живот. Поне в моето разбиране е така. И тъй, най-напред възниква въпросът: а защо учениците се бяха така силно развълнува-ли, дотам, че чак да се разбунтуват срещу преподавателя си по философия? Законо-

мерен и логичен въпрос. Ето за какво се било случило според техните думи.

Причината, според думите на изка-залите се ученици, били моите "репортажи", били моите писания по казуса, които си позволих да напиша и също така да публи-кувам в блога си. Учениците, дето се изка-заха, бяха наистина силно развълнувани, дори обидени заради това, което съм напи-сал; както разбрах, имало много "неверни" и "неправилни" според тях мои думи и мисли в тия мои текстове, истината била съвсем друга, аз съм бил изопачил нещата, бил съм ги представил в невярна светлина и пр. Бил съм ги силно възмутил и, тъй да се рече, съм се бил "компрометирал" в техните очи, което именно и ги накарало да стигнат до убеждението, че моя милост повече не заслужавал да бъде техен преподавател по философия. Искали администрацията да ме махне от тоя тъй престижен пост. Аз в общи линии така възприех всичко, разбира се, опитах се да заявя, че аз като личност имам пълното право да кажа как аз съм възприел нещата, изразил съм своето възприятие, своята гледна точка, описал и представил съм как аз мисля и пр. Питах ги: имам ли право като човек и личност да заявя гласно какво мисля, това престъпление ли е? Да, ама не съм бил виждал нещата "правилно", ми възразиха. Не съм бил виждал нещата като тях и затова следвало да бъда наказан, именно като бъда лишен от правото да им преподавам и пр. "Самодискретидирал" съм се бил в техните очи, щото, предполагам, един достоен учител по философия било трябвало да не смее да казва как той вижда нещата щом усети, че те няма да се харесат на учениците му; вероятно, предполагам, по тази логика, учителите по философия тряб-ва да говорят и да пишат само неща, дето ще срещат всеобщото одобрение и аплау-зите на ученическите "народни маси" и пр. Аз в тази връзка силно се озадачих в какво, собствено, е проблемът, щото, първо, е съвсем естествено хората да не мислят еднакво, второ, след като неизбежно мис-лим по различен начин, то какво пречи ония, които не са съгласни с нечий начин на виж-дане на нещата (и на мислене) също да изразят своята позиция по подобаващия начин, а аз пък, като собственик на блог, непременно ще им дам възможност също да публикуват своята трактовка на събитията.

Да, но ми биде отвърнато, че за разлика от мен учениците били уважавали своето училище и никога нямало да си позволят да пишат "лоши неща" за нашето училище, щото читателите, бидейки всякак-ви хора, като прочетат какво се било случ-вало в нашето училище, щели да си разва-лят мнението за него; затуй правилната позиция била всички ний дружно да мълчим и да не съобщаваме нищичко за това какво реално се случва в училището ни, да не би, не дай Боже, да се стане така, че народът да разбере истината; аз така възприех тази

теза, но тя изобщо не ме задоволи и поисках разяснения. Стана ми просто чудно следното: не е ли правилно по-напред ние да внимаваме да не се случват такива "ло-ши неща" или позорящи ни събития, а не, когато те вече са се случили, да ги крием и да се преструваме, сякаш те изобщо не са се случили; да се държат в "строго пазена държавна тайна" реално случващите се и действителни процеси и събития не е чак толкова умна стратегия според мен. А ис-тинското е: да внимаваме какво правим, да внимаваме да не се излагаме и пр. Такива странни тези се опитах да развия, ала пуб-ликата много-много не пожела да вниква в тях, щото си знаеше своето. Виждате обаче, че темата на дебата и тук, както на онуй историческо и епохално заседание на педа-гогическия съвет – какво чудно съвпаде-ние?! – беше изместена и акцентът биде турен върху моите "неправилни изяви" като пишещ човек, който при това има достойнс-твото открито да защищава някаква граж-данска или обществена позиция по тия процеси, дето реално текат в нашето учи-лище, което при това, знайно е, се издържа от парите на данъкоплатеца, имащ пълното право да бъде осведомен какво реално става в училищата, издържани от парите му. Както и да е. Този въпрос, така да се каже, си остана висящ, но аз ето и сега заявявам своята готовност да публикувам становище-то на почувствалите се уязвени, обидени и пр. ученици; те обаче твърдо възразиха, че не биха "паднали на такова ниско ниво", на каквото бил паднал преподавателят по философия.

Едно момиче беше особено актив-но да изразява своето силно негодувание срещу преподавателя по философия, при това куриозното беше, че същото това мо-миче до преди два-три часа изобщо не го било познавало, то било новопридошла ученичка, на която никога досега не съм бил преподавал; да, но тя, по думите й, била ужасно разочарована от мен, което ми стана чудно, щото човек за да може да се разоча-рова първо би следвало да е бил очарован и пр. Казах й също, че тъй като не ме позна-ва изобщо, би следвало да си помълчи, да почака да види какво ще кажат другите, което обаче силно възмути, кой знае защо, туй момиче; тя просто едва се сдържаше от нещо като ненавист спрямо моята скромна персона и дори се изчерви от гняв. И други ученици се отличиха, примерно един, който заяви, че най-възмутителното било, че съм бил нарекъл класа с обидната дума... "ци-реи"; тази дума аз я чух, както вече писах, от една благовъзпитана учителка, която има добрината пред целия Педагогически съвет да съобщи, че съм бил употребил подобна дума по адрес на учениците си; аз тогава казах, че това са глупости, такива дума не бих употребил в такъв един контекст. Също-то казах и сега, учениците обаче скочиха и казаха, че било истина, че съм я бил упот-

44 ребил, ето, веднага взеха едно устройство и почнаха да дирят текста ми в блога; наме-риха го бързо, същият ученик прочете въп-росния откъс, аз го помолих да прочете повечко, за да схванем именно контекста; оказа се, че думата "цирей" действително е употребена, но не по адрес на самия клас, а в смисъла, че когато се появи някакъв ци-рей, той, както е обичайно, трябва да бъде изстискан, и то до корен, до кръв, иначе е възможно да се влошат работите; става дума за това как се лекуват циреи, но това е съвсем друга работа, никой не е употребил думата в такъв един грозен и обиден сми-съл.

Когато се разбра това, ученикът сконфузено млъкна, ала после се сети друго, а именно, че аз съм бил излъгал, като съм бил писал, че по мой спомен изобщо не съм бил слагал двойки в този клас; това не било истина, той бил проверил в старите дневници, класната му била съдействала за това, най-вероятно с още по-усърдното съдействие на г-жа помощник-директорката, която пък съхранява старите дневници, а в случая става дума за дневник от преди близо три години; та справката показала, че десетина ученици били имали двойки. Аз признах, че в случая, понеже не съм правил такива справки, явно съм казал една неис-тина, но пък добавих, че работата съвсем не се свежда до това дали изобщо съм писал или не двойки, а за това дали съм бил писал двойки само на ония ученици, които не били гласували за това патрон на училището да бъде Стив Джобс; аз бях обвинен в такъв един грях, отхвърлих, че това изобщо е възможно, щото не съм чак такъв дребнав, тесногръд и зъл човек; ний, философите, сме доста благородни и великодушни хора, а пък оценките, както е известно, се пишат за съвсем други неща, за знания, за изяви, за постижения в полето на познанието и пр. При това в онуй паметно време в този клас действаше измислената от мен "точкова система", според която всеки ученик сам решаваше кога да бъде изпитан и каква оценка иска да защити; тъй че е невъзмож-но някой да е бил ощетен от мен и то по такива глупави съображения.

Така. Имаше още доста други ин-тересни моменти от диспута ни, които сега не мога да си спомня. Интересно беше поведението и на трите помощник-директорки през цялото време, в което течеше така вълнуващия дебат; едната помощник-директорка на няколко пъти "по-моли" учениците все пак да започнат учебен процес по философия с мен, което предиз-вика дружен отпор на възмутените ученици. Другата помощник-директорка в един мо-мент се опита да говори срещу мен, в сми-съл, че съм щял бил да опиша в блога си какво се е случило в този час, което предиз-вика от моя страна възражението, че не бива все пак дори и в мое присъствие да се опитва да насажда негативни настроения по

адрес на един колега, на един друг препо-давател. Тя силно се изненада от реакцията ми, но сякаш се усети какво все пак е опита-ла да стори. Общо взето от тях, и от трите помощник-директорки, струеше нескривана неприязън към преподавателя, това си личеше не само по израженията на лицата им, но и по някои подхвърлени реплики, които те все пак не се удържаха да изрекат. За отбелязване е, че никоя от тях даже не направи опит да се изкаже в един по-позитивен смисъл, понеже ние с тях, така или иначе, сме представители на едната страна, на преподавателския състав - и да си подливаме взаимно вода не е съвсем в реда на нещата, напротив, може да се из-тълкува като опит за злепоставяне, за воде-не на негативна кампания срещу даден преподавател, който по някакви причини е бил възприет за неудобен, за "враг" на "общото корпоративно благо" и т.н. Аз лично смятам, че едно училище не може да е някаква корпорация, имаща интерес, разли-чен от интереса на училището, на ученици-те, на обществото, щото училището не е нечия собственост или бащиния, а е общес-твено, сиреч, общо учреждение. И така нататък. Спирам дотук, щото времето ми пак изтича.

Та цялата история дотук е, че все пак дойде решаващия момент администра-цията, в лицето на властващата директорка, да изпълни все пак своя дълг. Какъв е ней-ния дълг е въпрос, който аз тук няма да коментирам, ще ми се администрацията сама да отговори разумно и задоволително на същия този неизбежен въпрос. От нея се иска да направи нужното за да ми осигури потребните условия за пълноценно изпъл-няване на моите служебни задължения на преподавател. До този момент администра-цията не направи нищо за да изпълни свои-те задължения по закон, а ако пък нещичко е правила все пак, то обаче имаше ефект, обратен на очаквания, на желания. Имаше бумерангов ефект, което показва, че тя не пожелала най-отговорно да застане на висотата на мисията си, на висотата на своята толкова трудна задача на арбитър, на помирител, не обаче на подстрекател, на сеяч на негативизми и на подобни коварни настроения. Сиреч, не съумя да използва властовия ресурс, с който разполага, в посока, отговаряща както на коренните интереси на самите ученици, така и на самата институция.

Употребиха обаче ресурса на властта в посока, обратна на изискванията на закона, т.е. направиха нужното за разга-рянето на настроения, които са несъвмес-тими с интереса на една такава образова-телно-възпитаваща и личностно формира-ща институция – каквато е едно училище. Използваха властта си, дадена им от дър-жавата, за да проведат една доста ефикас-на кампания по дискредитирането на една личност, на един преподавател, който в

един момент възприеха като опасна заплаха за статуквото. Статукво, което, както изглежда, им е толкова изгодно. Така обаче не стават тия работи. Поне така не стават тия работи в демократичните, в съществуващите според принципите на демокрацията и на правовия ред общности. На мен съвестта ми е чиста че успях да направя всичко, което е по силите ми да въздействам на това ръководство да кори-гира действията си във вярната посока. Не успях да постигна кой знае какво, но е факт, че направих всичко, което ми е по силите – и то все в тази същата посока.

Спирам дотук, щото в този момент ме викат в директорския кабинет; зарязвам писането; а какво ще стане там, ще ми се наложи да пиша отново и отделно. Животът, както виждате, при нас е все по-интересен и вълнуващ...

ИСТИНАТА РАЖДА НЕНАВИСТ, А УГОД-НИЧЕСТВОТО – ПРИЯТЕЛИ

18 декември 2013, сряда

Станах тази сутрин твърде рано, по причина на това, че се наспах: вчера при мен, както става обикновено, беше интензи-вен, изпълнен с динамика и преживелици ден, снощи към 8 часа вечерта аз изцяло грохнах и... заспах на топлия диван – както обичат да правят повечето мои толкова любезни сънародници; е, спах този път дълбоко, към 3-3.30 сутринта се събудих напълно наспан и отпочинал. И, както става обикновено, станах и пуснах компютъра, да видя какво е станало в страната и по света докато аз съм спал. Понаписах няколко "матр`ьяла" в блога си, реагирах по най-острите граждански и политически въпроси, дето терзаят нацията в този исторически момент, а сега вече имам, дето се казва, моралното право да обърна известно вни-мание и на личното, на моите преживелици, дето ги описвам стриктно всеки ден, щото, както е известно, с най-благородна изсле-дователска цел пиша от доста време книга с работно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, в която ми се ще да дам една напълно достоверна картина на процесите, които текат в моето училище, а на тази основа – и в българското образование

45 изобщо. Ето какво ми се ще да впиша в изследователското си дневниче тази сутрин.

Вчера се случиха знаменателни, без преувеличение казано исторически за бъдещето на нашето училище събития! Да, не преувеличавам, напротив, мисля, че тия думи даже са слаби, ето, ще ги подкрепя с още нещичко в тази посока: вчера се очер-таха първите признаци на очаквания от дълго време душевен поврат, който вещае дългочаканата промяна към по-добро. Ще опиша като добросъвестен хроникьор или репортер всички събития, а пък защо така тълкувам техния смисъл, вярвам, в крайна сметка всеки ще разбере и ще се убеди. Та ето какво стана.

Вчера секретарката на многоува-жаваната наша директорка ме извика и ми предложи да подпиша... новата си длъжнос-тна характеристика. Понеже моя милост привикна да не е доверчив и наивен човек, поисках копие от тази своя променена ха-рактеристика – за да се консултирам с адво-ката си преди да реша да я подпиша. Щото имам опасение, че е напълно възможно администрацията да се опитва по този банален начин, дето се казва, "да ми скрои шапката". Щото имаме прецедент: през лятото по такава една процедура многоува-жаемата г-жа директорка уволни инж. Калин Христов, заедно с още неколцина други учители (!). Е, разбира се, г-н Христов об-жалва нейната заповед за уволнение по съдебен път, предстои да научим какво е станало на делото; аз пък, като добросъвес-тен служител, искам да предпазя своята многоуважаема директорка от повторение на все същата грешка. Имам чувството, че когато бях назначен на работа от предиш-ния директор, обявената длъжност беше "учител по психология", щото тогава длъж-ността "учител по философия" се заемаше от друг човек; как съм бил преназначаван по-късно, през годините, не зная и не мога да помня. Но ето, сега някой се е разровил, предполагам, и е намерил "вратичка" за дълголелеяното ми уволнение; нищо чудно и моята специалност – аз имам квалифика-ция на преподавател по философия и граж-данско образование – да я изкарат "непод-ходяща" за преподаваните предмети, или пък за длъжността, която заемам както това сториха с инж. Калин Христов. Но това, тъй да се рече, е нещо несъществено (засега). Да кажа обаче най-важното, най-вълнуващото, най-интересното; пристъпвам към описанието, о, богове, подкрепете не-мощното ми перо!

Вчера оня същият бунтовен XI Д клас наистина направи същински бунт и нещо като стачка! Представяте ли си ра-достта, която аз, старият бунтар, имах удо-волствието да преживея: тези ученици наистина се разбунтуваха, няма никакво значение срещу кого, в тяхната представа, се разбунтуваха, важното е, че излязоха да протестират, да се бунтуват срещу нещо, а

срещу какво всъщност се бунтуват, то те-първа предстои да се уточни и проумее. Оказа се, че развитието на случая придоби една дългочакана от мен екстремна форма: същински бунт, нещо, наподобяващо рево-люция! Това само по себе си е похвално, аз направо съм очарован от тия ученици! Бях вчера в необичайно вдъхновено настрое-ние, щото, дето се казва, развитието на нещата придоби една чудесна и чиста фор-ма. Малка, несъществена подробност е тази, че сега-засега учениците си мислят, че са се разбунтували... срещу мен! Да, оказа се, че причината за бунта съм бил, няма как, аз, техният преподавател по философия! Представяте ли си каква голяма чест пък е това за мен?! Дали и аз няма да се увекове-ча заради този случай подобно на самия Сократ? Дали, представяте ли си какво чест е това, аз да стане нещо като "втори Сок-рат" в аналите на световната духовна исто-рия, в аналите на световната история на философията?! Майчице, каква чест само, питам се: дали съм заслужил такава една чест?! Е, имам навярно някакви заслуги, няма как съвсем да нямам никакви заслуги! Но да се върна на описанието на самите случки, пък тълкуването ще оставя за по-после.

Или да кажа все пак нещичко за този същия Сократ, понеже аз на тия учени-ци, така или иначе, съм все още техен зако-нен преподавател по философия, та ми се ще да научат от мен поне един урок. Да, нека да си изпълня дълга. Ще кажа нещо за Сократ, което в светлината на гореказаното съм длъжен да кажа. Става дума за същия онзи Сократ, за когото моят (и на голяма част от учениците в този същия клас, а пък и в цялата гимназия) любимец Стив Джобс е казал така знаменателните думи: "Бих из-търгувал цялата си технология за един следобед със Сократ". Прочее, тези са думите на Стив Джобс, които така впечатли-ха преди няколко години мен, почитателя на Сократ, че аз тогава без замисляне предло-жих нашето училище да бъде "кръстено" на името на Стив Джобс, щото той хем, види се, е почитал така много Сократ, хем пък, знайно е, има безспорни заслуги за разви-тието на технологията, по която нашето училище е специализирано, имам предвид компютърните технологии. Предложих аз тази идея, тогава медиите доста пошумяха по нея, но в крайна сметка станах пишман заради иновацията си: навлякох си гнева на нашата тъй напредничава директорка. Както и да е. Та ето какво ми се ще да кажа за Сократ; радващо е, че вчера същите тия бунтуващи се ученици ми признаха, че четели всичко, що пишело в моя блог, явно и това ще прочетат, е, нека тогава да проче-тат и нещичко за Сократ, щото историята на Сократ така дълбоко се родее с нашата, течаща пред очите ни история, ще ще е голям грях да не спомена нищичко за "слу-чая Сократ". Ето какво станало със Сократ.

Той бил знаменит философ в Атина, бил нещо подобно на това каквото съм аз сега в Пловдив! :-) И каквото, безс-порно, съм ако не в цял Пловдив, то поне в нашата гимназия де! :-) Шегувам се де, нека да не припадат от възмущение заради наг-лостта ми някои госпожи с по-чувствителни души, които добре знам също са редовни читателки на "гнусотиите", които Ангел Грънчаров пише в своя блог. Както и да е, Сократ в Атина бил знаменитост, не по-малка от мен самия :-) - пак се базикам де, не се ядосвайте толкова, дръжте се здраво за стола и продължавайте да четете! Ето какво бил Сократ, драги ученици, учителки, директорки.

Сократ бил истински философ. И живял както подобава за истински философ. При Сократ нямало разминаване между думи и дела, той живял според нравствени-те повели на своята велика философия, на своите безсмъртни философски идеи. Девиз на Сократ, знайно е, било изречението "Аз знам, че нищо не знам!" (следва продъл-жение: "... а вие даже и това не знаете!"), също така той много се покланял на изрече-нието, което било изсечено в камъка на фронтона на Делфийския храм, именно изречението "Познай самия себе си!". Сократ също така смятал, че не друго, а именно човекът е главната тема на фило-софията. Ето защо не само философията на Сократ е безкрайно човечна, но дори и самият Сократ е не по-малко човечен от философията си, от идеите си. Човечност – ето това е попрището на истинските фило-софи и на философията като такава. Имам честта да принадлежа към тази велика гилдия. Затуй смея да се нарека, да се самоопределя като ученик на Сократ, като негов последовател, нищо че е живял преди толкова много векове. Това, което обаче е безспорно, то е: Сократ ме е вдъхновявал винаги! Няма да спре да ме вдъхновява докато съм жив. Безкрайно вдъхновяваща е съдбата на Сократ. Знаете ли каква е съд-бата на Сократ, драги ученици? Едва ли. Или ако знаете, не сте я доосмислили. Ето, ще ви помогна да вникнете поне отчасти в нейния смисъл.

Сократ, както подобава за фило-софите, си имал свои ученици. Те вървели като свита след него и се вслушвали в раз-говорите му – а какви невероятно вдъхновя-ващи разговори водел Сократ! Да, не мога да опиша с думи колко вдъхновяващи раз-говори водел Сократ! Ученикът на Сократ, великият Платон, описал и представил в своите книги разговорите на Сократ, който иска, нека да се зачете, нека да почувства омаята на сократовата мисъл, нека сам да почувства онова, което всички ние, занима-ващите се усърдно с философия, сме изпи-тали когато сме се захванали да бродим из така вдъхновяващите дебри на сократовата философия. Аз тук нищичко няма да ви кажа за учението на Сократ, щото това е голяма

46 тема. Пък и всеки сам може много да пос-тигне, ако се зачете в "Диалозите" на Пла-тон. За Сократ е толкова много писано, че повече за някой друг едва ли е писано. Ако не броим един друг велик учител – Учителят Христос. Да, само Христос заслужава да бъде писан като "Учител", сиреч, с главна буква. Сократ също е учител, ала с по-малка буква "у". Би трябвало да се пише Сократ със средна по големина буква "у" – стига да имаше такава буква. Ала няма. Най-интересното и вдъхновящото е че тия двама най-велики духовни учители на за-падното човечество, именно Сократ и Хрис-тос, имали една и съща съдба. Били, предс-тавяте ли си, осъдени на смърт. И смъртна-та им присъда била изпълнена. При това Сократ бил осъден на заведено от част от неговите ученици... съдебно дело! (Усещате ли вече накъде бия?! Щото и срещу мен има вече заведено съдебно дяло, е, сега-засега не от част от моите ученици, аз все пак не съм обезумял да се меря със самия Сократ, срещу мен сега-засега има заведено съдеб-но дяло от една от моите шефки, но и това е нещо все пак, нали така? Не е без нищо де, това ми е мисълта!).

Както и да е. Да кажа две думи за делото на част от учениците на Сократ, заведено срещу техния велик учител. Раз-бира се, след като тия същите ученици получили исканото, именно смъртта на учителя си Сократ, да, Сократ умрял, изпи-вайки онази всеизвестна чаша с отрова, с отвара от билката бучиниш, както тогава били изпълнявани смъртните присъди, та значи след като Сократ умрял, минало известно време, и дори най-заклетите вра-гове на Сократ осъзнали каква голяма греш-ка, каква голяма глупост, нещо повече, какво голямо престъпление били сторили. Атина, да, демократичната, толкова издиг-ната в културно и философско отношение Атина се опозорила за вечни времена: убила най-знаменития си философ, "най-мъдрият от всички гърци", по думите на самия оракул, убила великия Сократ. Е, аз също, така да се рече, от известно време съм смъртник, имам тежки здравословни проблеми, ето, 8 месеца бях в отпуск по болест, здравето ми рухна в последните две години, тъй че нищо чудно и аз да бъда убит, това винаги с един жив все още човек може да се случи. Да бъде убит един човек, особено ако е по-кадърен, в нашите, в род-ните български условия не е безпрецедент-но нещо, то, за жалост, у нас се случва всеки ден. Ний, българите много обичаме да убиваме личностите сред нас, по-изявените, най-малкото – не можем да ги търпим, не можем да ги гледаме. Те са изключително дразнещи за мнозинството, непоносими даже! Но да не се отклонявам, а да карам по същината на въпроса, че както съм я подка-рал, едва ли някога ще мога да свърша този текст. Но ми се ще да го напиша така, както душа ми иска, пък ако ще да го пиша с про-

дължения, какво пък ми пречи да го пиша с продължения? Важното е да успея да кажа всичко онова, което заслужава да бъде казано. Вярно, пришпорва ме времето, имам първи час, след около 40 минути ми се налага да ставам и да почвам да се пригот-вям за училище. Но нищо де, да карам както съм я подкарал, пък да видим докъде ще стигна.

Та ученици на Сократ дали учите-ля си под съд, завели съдебно дяло срещу него. (Думата "дяло" неслучайно я пиша така, не е поради неграмотност, има смисъл да я пиша така, обяснил съм го това на друго място!) Завели дяло срещу учителя си, щото, видите ли, преценили, че общува-нето им със Сократ, разговорите им със Сократ, им били донесли, видите ли, някак-ви "вреди". Две обвинения издигнали обви-нителите на Сократ: че не почитал същест-вуващите богове и си измислял нови, това е първото, и, второ, че бил "развращавал" младежта! Да, развращавал бил младежта "нравствено", пък и "умствено", щото, веро-ятно, измъчвал учениците си да мислят по-усърдно, а това, особено в нашите родни условия, е доста голямо престъпление, е твърде вредно нещо: да не се мисли изоб-що е къде-къде по-добро нещо. То и аз правя същото де, т.е. и аз съм заслужил да бъда даден под съд. Защо тия умници, обвинителите на Сократ, измислили тия така очебийно тъпи обвинения аз тук, раз-бира се, няма да обяснявам, и го правя, щото именно съм лош и също така съм подъл: предизвиквам по този начин учени-ците си сами да се поровят, да се зачетат, а да се четат философски книги и статии за философията, в нашите, в родните българс-ки условия също е нещо като престъпление: то е ужасен, нетърпим тормоз, на който аз подлагам учениците си. Да подтикваш уче-ници да четат философски книги е крайно осъдително своеволие, за което и аз трябва да бъда наказан справедливо. Щото то води до ужасни щети: може да почнеш да се замисляш, а тогава, кажете ми, тогава какво ще правиш? И тъй, Сократ бил осъден на смърт, независимо че пред съда се "оправ-дал" бляскаво – стига изобщо е имало за какво да се оправдава! И изпил отварата от бучиниш. И умрял. Най-добрите му ученици, да, Сократ също така имал и добри ученици, които много го обичали и уважавали, сред тях и Платон (той тогава бил съвсем млад), били до последната му минута с учителя си, също така и плакали за него. А пък Сократ много се радвал, че ще умре, сиреч, щото съдбата му приготвила такъв подарък – да може по-скоро да види дали теорията му за безсмъртието на душа, сиреч, че душата не може да умре, е истина, дали отговаря на истината; затова Сократ не се дърпал като магаре на мост пред смъртта, ами отишъл съвсем спокойно в нея. Какво е видял там, в смъртта, аз лично още не мога да ви кажа, по причина, че сам още не съм умрял. Но

това и мен предстои, това всички все някога ще го разберем.

Както и да е: който иска да научи нещо повече за живота, учението и многоз-начителната съдба на Сократ нека да наме-ри игралния, художествения филм за него, това може да стане като напише в търсачка-та Socrat и се порови, пък и в моя блог, чини ме се, аз слагах навремето плейърче за него, не помня вече. Та това е в общи ли-нии. А пък вчера на мен част от моите уче-ници, именно от този клас, ми устроиха... бунт, да, и твърдо заявиха, че не ме щат, че не щат аз да им преподавам философия, щото, предполагам, се опасяват и аз като Сократ да не им нанеса някакви вреди. Или аз съм им вече нанесъл тия вреди, непрос-тими при това, това засега не го знам точно. Та ето вчера как се развиха тия знамена-телни събития.

Аз имах вчера час при тия същите ученици. Като се връщах с дневника от предходния час, видях група шумни ученици пред директорския кабинет, но да ви кажа правичката не обърнах много внимание на това, пък и не осъзнах, че това са именно ученици от този същия клас; после разбрах, че били те. Като би звънеца, аз си се запъ-тих към кабинета, пак без да обръщам вни-мание на шумната група ученици пред ди-ректорския кабинет. Нали знаете сега какво е, идат празници, учениците се вълнуват, имат радостно настроение, аз, признавам си, го отдадох на предпразничното настрое-ние, което е на път да обхване всички. Като отидох пред кабинета установих, че вратата е заключена. Реших, че класът може да закъснее, може да и избягал, всичко се случва в тия предпразнични дни. Реших да почакам, да видя какво ще стане, ний, учи-телите, като ги няма учениците, сме длъжни да почакаме малко, поне 15 минутки. Мина-ха не минаха пет минути и ето, класът се зададе, воден от една от помощник-директорките. Отключиха, влязоха, понечих да вляза и аз, приветливо канен от, както ми се стори, зарадваната от нещо, кой знае от какво, помощник-шефка, същата, дето ме съди заради "направилни мисли" в една моя философска книга. Както и да. И като вля-зох, се почна една, която... не е за описване, ех, защо нямах перото на Шекспир или поне на Данте, та да мога да ви приобщя към това, дето се случи?!

Да, ама нямам такова перо и ще се наложи да се мъча с нескопосаните си думи да описвам тази фиеста, този празник за духа, който после се разрази. Великолепни изпълнения имах щастието да чуя! Неверо-ятен дебат! Аз ви казвам, че този клас е на ниво, вие не ме слушахте, ето сега излиза, че съм прав. Аз наистина, не иронизирам, имам чудесни впечатления от този клас, от времето преди близо 2 години, когато им преподавах. Пък после те се пожалваха от мен, а пък народолюбивата ни директорка, без да разговаря изобщо с мен, отне тоя

47 клас от мен и го даде на някакъв външен лектор. Тя направи тогава една грешка, аз направих нужното за да й покажа, че това нейно решение е било грешка, ето, оказа се, минаха две години, и дойде момента адми-нистрацията да обере обилните плодове от тази своя грешка. Или, както се казва, да изпие докрай чашата. Аз дори вчера си позволих да заявя, че тия, дето са имали добрината да надробят тази превъзходна попара (или супа), сега трябва да имат добрината и да я изсърбат. Тъй че като учениците сега роптаят уж срещу мен, то всъщност те срещу нещо съвсем друго роптаят, но още не е дошъл момента да осъзнаят това. Ще дойде този момент. Той вече наближи. Ето затова толкова много се радвах вчера. Тия ученици оправдават изцяло доверието ми. Във възторг съм от тях! Искрено заявявам това. А ето сега няколко думи за дебата, който имахме въз-можността да проведем, това беше един наистина чудесен и много полезен дебат.

Първо една ученичка или ученик, не помня точно, категорично заяви, че пове-че класът не искал "г-н Грънчаров" да бъде техен учител по философия. Затова протес-тирали и нямало да се примирят той да им преподава философия. Причината: ами защото той бил "охулил" в блога си доброто име на класа, позволявайки си да даде гласност на случилото се в предишния час. И защото бил написал доста "неправилни" неща в своя репортаж, а също и в докумен-тите до Педагогическия съвет, които напи-сал. Таман казаха това учениците и нетър-пеливата г-жа Стоянова взе думата и доб-родушно рече:

- Ученици, а сега ако обичате ка-жете, някой от администрацията подбуждал ли ви е да протестирате, да се държите така в часовете на г-н Грънчаров, а, кажете де?!

Учениците, разбира се, на този подсказващ, бих казал дори риторичен въпрос в един глас, в хор отвърнаха:

- Не, разбира се, не, ний сами си решихме да се държим така, никой не ни е подтиквал, г-н Грънчаров не е прав да мис-ли така!!!

И тук аз вече се включих в толкова милия дебат, но какво казах и как протече дебата трябва да отложа да друг път, щото ако продължа да пиша още, ще закъснея за работа, и ще видя тогава едни дебати. Както и да е, ще продължа скоро. Приятен ден сега-засега! Бъдете здрави и се радвайте на толкова интересния живот, който бълбука около нас във всеки един момент. Идат празници, отпуснете сърцата си, почувст-вайте духовна лекота: скоро ще дойде вели-кият празник Рождество Христово! Е, съжа-лявам, че в тия предпразнични дни се нала-га да описвам подобни събития, но няма начин, щом са се случили, ще трябва да им отдадем подобаващото, длъжното внима-ние. Да мълчим малодушно, да се престор-

ваме, че нищо не е станало, е унизително. Така аз мисля. Чао засега!

(Следва продължение)

ЦЯЛАТА РАБОТА Е ОБАЧЕ ДОКОЛКОТО ИМАМЕ СИЛА И ЕНЕРГИЯ, ДА НЕ ГИ РАЗПИЛЯВАМЕ, ДА НЕ СЕ ДЕЛИМ, А ДА СЕ ОБЕДИНЯВАМЕ – С ОГЛЕД ДОБРОТО НА СТРАНАТА, НА НАЦИЯТА!

Току-що публикувах в блога си „матр`ьял“ под заглавие Браво на всички уморени, но не спиращи да излизат всеки ден на протест! Респект! и един ранобуден като мен гражданин – сега е 4.36 минути в ранната утрин, а защо съм станал токова рано след малко ще обясня писмено – на-писа нещо, което ми даде повод да изразя една своя позиция; държа тя да стигне до повече хора, ето, публикувам нашата обмя-на на реплики по важен по моя преценка въпрос в съвсем отделен постинг: Мартин Сечков каза: Г-н Грънчаров, отново сме на кръстопът. Кого да подкрепим? Дви-жение 22 септември, където са личности като д-р Канов, Евгений Михайлов, Теодора Димова, Методи Андреев, Александър Кип-ров, Едвин Сугарев и прочие – все хора, които нито имат комунистически произход, нито някога са колаборирали с БКП/БСП или реформатоския блок, където е бившият заместник на Станишев в първата Тройна коалиция, Даниел Вълчев, снахата на Пръ-мов, синът на Величко Минеков, казионен скулптор и народен представител в послед-ните два комунистически парламента? Ангел Грънчаров каза: Г-н Сечков, моля обаче да не се спекулира: и повечето от тия, дето си ги представяте съвършени и непо-рочни като ангелчета или като девици, не са цветя за мирисане, изпълняваха доста мръсни поръчки навремето, но да не си дирим кусури – щото безгрешни хора на тази земя няма. Или Вие смятате, че има, че трябва да ни управляват светци – или непо-рочни девици?! Е, няма да стане, няма как да стане, такива свръхизисквания са непри-ложими. Цялата работа е обаче ние, граж-даните, дясномислещите хора, да сме си на мястото и да си изпълняваме ролята: да не позволяваме на властващите, които и да са те, да правят зулуми и злоупотреби с власт, в ущърб на народния и човешкия интерес. А това, че на някого било „вината“, че бил носил фамилията „Пръмова“, че еди кой си

бил „виновен“ за това, че баща му бил знаменит скулптор, поради което бил вклю-чен в театралния „парламент“ преди 1989 г., или трети, че бил човек на Царя, и затова бил преди време част от едно небезгрешно правителство, това да са „греховете“ на тия хора. Повтарям, няма как да ни управляват непорочни ангелчета, „девици“ и „безгреш-ници“ като Сугарев, мисля, че и Вие ще се съгласите с това, нали все пак не бива да разправяте приказки за деца, нека да се държим сериозно.

Цялата работа е обаче доколкото имаме сила и енергия, да не ги разпилява-ме, да не се делим, а да се обединяваме. С оглед доброто на страната, на нацията! Всичко, що е проевропейско в този момент, следва да се обедини! Всичко, що е антипу-тинско, антиимперско, имам предвид що е против попълзновенията на кагебистката Империя, намираща се на североизток от нас, следва да се обедини!

Даже ще кажа още нещо, аз, без-пощадният критик на недъзите на управле-нието и грешките на Бойко Борисов: даже и Б.Борисов следва да бъде подкрепен, стига да се окаже, че е проевропейски настроен, стига да сме сигурни, че е готов тепърва да работи за дългосрочните интереси на стра-ната и на нацията! Всички, що сме проевро-пейски и антикагебистки настроени, следва да си подадем ръка, разбирате ли ме? Сти-га да се делим, щото доникъде няма да стигнем!

И тия, дето ни делят, дето се мъ-чат да ни противопоставят, без да искат правят услуга на ония сили, що са за ново поробване на страната, за превръщането й в протекторат на имперска Русия. В това аз виждам смисъла и потребния ни начин на мислене, отговарящ на духа на времето, в което живеем. Дано ме разбрахте!

Пардон, че се наложи да се изкажа по-дългичко! Мартин Сечков каза: Чудесен отговор на моя провокативен въпрос. Показахте висока класа! Наистина. Да бъдем заедно – това е! Ангел Грънчаров каза: Споделям, че трябва да сме заедно, без да се взираме в кусурите си, щото имат и добри черти ония хора и политици, които споделят с нас общи ценности, нищо че били не знам си какви си някога; това, което е истински съществено-то, са ценностите, които ни обединяват в една мислеща и търсеща благотворен изход за страната дясна общност, а всичко друго са подробности. Да не зацикляме на дребо-лиите и подробностите, а де се обединява-ме на основа на главното – това иска от нас настоящия исторически момент. Да бъдем на висотата на ония исторически повели, които времето ни поставя – за да не се издъним в този решаващ бъдещето на страната и нацията момент – ето това се

48 иска според мен. Радвам се, че и Вие го разбирате и споделяте!

БРАВО НА ВСИЧКИ УМОРЕНИ, НО НЕ СПИРАЩИ ДА ИЗЛИЗАТ ВСЕКИ ДЕН НА ПРОТЕСТ! РЕСПЕКТ!

Snezhana Milanova-Gurov: Браво на всички уморени, но не спиращи да излизат всеки ден на протест!!! Респект! Изображение: Протестна мрежа, Ден 186 КРАТЪК КОМЕНТАР: И от мен – респект и дълбок поклон!

НЕЗАБАВНА И БЕЗУСЛОВНА ОСТАВКА! ЧЕСТНИ ИЗБОРИ! ЧЕСТНО УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАНАТА!

декември 18, 2013

По публикацията Пак питаме: хей, управляващите, хей, мафиоти – нима съвсем не ви е срам?!, в която всъщност моя милост публикува дума по дума т.н. Отворено писмо от Ранобудните студен-ти до управляващата клика, се е получил през тази нощ коментар от редовния чита-тел на моя блог г-н Петков-Трашов, с когото изцяло съм съгласен – подобно на това както съм съгласен изцяло с всички до едно твърдения във въпросното писмо на рано-будните студенти; ето какво пише г-н Пет-ков-Трашов:

Браво, колеги! С цялата си душа,

със сърцето и с разума си – съм при вас!

Съм с вас. Подкрепям ви, гордея се, че ви има. Съгласен съм с всяка ваша оценка и дума!

Що за морал, съвест и що за не-нормални разуми имат Цветлин Йовчев, Чобанов и останалите министри, щом игно-рират и не се съобразяват с мнението, оценките, исканията на най-светлите, на най-съвестните и на най-силните умове на страната – и настояват тяхното лично, тяс-но-партийно И ЛИЧНО ЗАИНТЕРЕСУВАНО мнение да е меродавното и законното, подкрепяно от най-слабоумните и от най-ретроградните интелекти на същата ни страна, да не споменавам името, културата и умственото ниво на онези хорица, докара-ни като добичета в София да правят контра-протеста под строй.

Позор за такива наемници на бита-та и пребита социалистическа кауза! Наем-ници на небитата, непребита и недоубита ченгесарско-комунна, родово-общинна и свинско-чревна олигархия у нас.

Незабавна и безусловна ОСТАВ-КА! Честни избори! Честно управление на страната!

2013.12.17г. Владимир Петков-Трашов

ЗАБЕЛЕЖКА: Изображението е на Протестна мрежа

ПО РЕАКЦИИТЕ НА ЧЕНГЕТАТА И НА ТЕХНИТЕ МЕДИЙНИ МЕРЗАВЦИ АЗ СИ СВЕРЯВАМ „ЧАСОВНИКА“, ТОВА ЗА МЕН Е НАЙ-ТОЧНИЯТ И БЕЗПОГРЕШЕН ОРИ-ЕНТИР

17 декември 2013, вторник

От доста време сред щатните оп-

лювачи на Костов един пасквил обикаля и се препоръчва да се чете с особена настой-

чивост; той има заглавието „Голямата тайна на Костов! Командира баш шеф на агентите от ДС!“ и е публикуван в милици-онерския сайт razkritia.com. Няма няма и хоп, ето ти, ти навират в очите тая публика-ция. Дори и сега, когато Костов се оттегли от активната политика и се захвана с научни изследвания върху ситуацията в България, той пак е трън в очите на ченгетата и на техните платени медийни и интернетни пачаври. Та по повод на това тия дни реших да хвърля едно камъче в блатото, та да изследвам какви ще бъдат реакциите на вечно бодрата, будно стояща на поста си и винаги дежурна, готова да прави какви ли не мерзости ченгесарско-оплюваческа антикос-товистка гнус. Написах ето какво, написах нещо непоносимо по предизвикателността си, а пък после го допълних ето как, с оглед спектакълът да е на висота:

Ченгесариатът не се умори да плюе по Костов… явно има за какво! Да живей Костов, нашият нов Стамболов! Vladimir Dulov каза: Нещо пак Костов ги уплаши и всички дружно започнаха да лаят. От името му се будят в студена пот. 12 години не е на власт, но всява ужас сред цялата червена сган! Ангел Грънчаров каза: Явно има за какво да ги тресе таваришчите! Което е най-чудесния атестат за Костов, по-добър от този – сполай му кажи!

Апропо, за мен критерият е този: кого мразят и плюят ченгетата от ДС и тех-ните медийни пачаври. Ако някой е много плют от тях, а Костов е най-плютият, той мигновено ми се издига в очите. Ако тия същите почнат да хвалят някого, да го лан-сират, мило да му гледат в очите когато го разпитват, примерно както агент Димитър (Кеворкян) гледа събеседниците си когато ги е докарал със задача да оплюят Костов, то същия този на мен мигом ми става отвра-тителен. Послушайте ме, този е най-точният и сигурен критерий, по реакциите на ченге-тата и на техните медийни мерзавци аз си сверявам, както се казва, „часовника“, това за мен е най-точният и безпогрешен ориен-тир.

По тази именно скала Костов, кой-то е най-плютият от медийните мерзавци и от техните ченгесарски господари, дето им дърпат каишката и верижката, Костов заема най-високо място в класацията ми на добри-те български политици и държавници. Щото е издържал проверката на самия живот: него именно го разкостиха именно тия ме-дийно-ченгесарски мерзавци, които, разбира се, изпълняваха платени от Москва поръчки, щото Костов, подобно на друг велик българ-ски държавник, именно Стамболов, беше и още е трън в очите на североизточната Империя, от която той ни освободи за сетен път.

49 И това, разбира се, е неговият най-

голям „грях“, който кагебисто-ченгесарите никога няма да му го простят. Това е поло-жението, този е критерият, тази е истината. Така виждам нещата аз…

ПАЗЕТЕ СЕ ОТ "МАЛКИТЕ ХОРА", ОТ ХОРАТА С ДРЕБНИ ДУШИ – И ОТ ХОРАТА С МИЗЕРНИ СТРЕМЕЖИ

"Пазете се от хора, които се опит-ват да омаловажат вашите стремежи. Мал-ките хора винаги правят това, а истинските великите хора ви карат да се чувствате така, сякаш вие също можете да станете велики."

Марк Твен КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Пазете се от "малките хора", от хората с дребни души. Човекът е такъв, каквато е душата му. Мал-ки са душите на хората, които имат нищож-ни и мизерни стремежи. По това какво ис-каш може да се измери "големината" на един човек. Истински великите хора искат онова, което си заслужава да искаме...

ЕДНА МИСЪЛ НА САРТР, ПОДБУЖДАЩА НИ КЪМ ДИСКУСИЯ

16 декември 2013, понеделник

"Нещата са изцяло такива каквито изглеждат и отвъд тях… не съществува нищо."

Жан-Пол Сартр ДОБАВКА С ОГЛЕД ЕВЕНТУАЛНО НАЧАЛО НА ДИСКУСИЯ ПО ВИЗИРАНИЯ ПРОБЛЕМ:

Семейство Иванови: Не си въобразявайте нищо повече от това, което виждате...

ЗА ТРЪНИТЕ, ЗАБИТИ В КЪРВЯЩИТЕ НИ СЪРЦА...

„Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме и това е. Като в стара-та келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе – нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпя-ваме, че си заслужава.“ Колин Маккълоу, „Птиците умират сами“

Цитат от страницата УЧИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ И ОЩЕ:

“Той е просто мъж. Ти си същият – огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го и забелязват. А когато най-сетне налуч-кате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това врене в нощната прохлада е имало и храна, и лю-бов, и нежни пеперуди за вас. Но виждате ли ги вие, искате ли ги? Не! Все за този огън – втурнали сте се като обезумели, докато изгорите в него!” Колин Маккълоу, „Птиците умират сами“

„Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувст-ва не може да бъде наранен.“

„Птичката с тръна в гърдите след-

ва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние заби-ваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.“ Колин Маккълоу, „Птиците умират сами“

„Защото само онзи, който се е под-хлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.“ Колин Маккълоу, „Птиците умират сами“

ПАК ПИТАМЕ: ХЕЙ, УПРАВЛЯВАЩИТЕ, ХЕЙ, МАФИОТИ – НИМА СЪВСЕМ НЕ ВИ Е СРАМ?!

декември 18, 2013

Отворено писмо от Ранобудните студен-ти до управляващата клика

Шест месеца протести и два месе-ца окупация. Може ли някой да каже, че не сме пробвали по демократичния път?

Ние ритахме и дърпахме заграж-денията. Не носим маски и не бягаме от отговорност. На НАС ни писна от вашето безобразие. От снощния сблъсък с полици-ята направихме един извод – нейните дейс-твия стават все по-неадекватни и по-неадекватни. Имаше удряни, имаше задър-жани. Няма да се изкарваме жертви, а ще бъдем обективни. Освен тези, които си позволиха да посегнат с палки имаше и полицаи, които проявяваха разум. При сблъсъците се позадържаха и казваха „из-вадете момичетата назад”. Но до там. По-лицията била толерантна с протестиращи-те? Бихме искали да напомним, гледайки събития преди тези протести, че ние сме толерантите в случая. Неадекватно беше да ни избутват в тясна уличка, пълна с парки-рани по тротоара коли. Улицата крещеше „коли по тротоара може, хора по пътя не може”. Показателно. Неадекватно беше да ни правят на кайма, за да може Цветлин да

50 си допие виното. И там имаше бити, бяхме смазани, но не бяхме пребити.

Там, в тясната уличка, се случи нещо далеч по-страшно. Бяха нарушени всичките ни граждански права (по българс-кото и европейското право) от хората, които трябва да ги защитават и осигуряват. Тол-кова за снощи. Обръщаме се към т.нар. политици.

Пак питаме: Не ви ли е срам?!

Не ви ли е срам, че превърнахте държавата в една болезнено тъжна паро-дия? Излязохте ли веднъж да видите на какво е заприличала фасадата на Парла-мента? Домати, яйца, зеле, маруля, боя – салата. Давате ли си сметка, че за шест месеца, пред българския Парламент: се пи кафе, стоя летяща чиния на извънземни, чакаща да си ви отведе; имаше картонени танкове, бели автобуси и линейки; имаше болен „Волен“; Мая беше пусната да се поразходи от кашон; човек си донесе тоа-летната чиния; имаше плаж, на който хората бяха по бански, чехли и хавлии, а децата се къпеха и какво ли още не. Пред БЪЛГАРС-КИЯ ПАРЛАМЕНТ. Погребахме „Свободата“, погребахме „Парламента“, върнахме ви „Прехода“, Некрошарски подаде оставка и изгоря пред новоизградената „Берлинска стена“.

Шест месеца на задни входове и задни изходи, на бели автобуси и черни коли, на полицейски кордони и железни ограждения, на лъжи по медиите и нелепи обяснения. За шест месеца станахте за смях пред целия свят. България стана за смях пред целия свят – заради вас.

НЕ ВИ ЛИ Е СРАМ?!

И за какво? За какво работите вие? Имате ли обединяваща национална кауза, която да защитавате и която да легитимира упоритото стискане на властта? Чувствате ли „подкрепата на народа”, изнизвайки се всеки път отзад и то благодарение на дебе-ли полицейски кордони? Дойде ли някой по свое желание да ви покаже подкрепа? Въ-обще – има ли някой, който би излязъл във ваша подкрепа, ако не е запла-шен/извикан/платен? За кого продължавате да стоите там, когато никой не ви иска?

Докога ще използвате българската полиция за лична охрана? Не ви ли е срам, че тези хора от шест месеца не могат да се приберат, не са карали нормална смяна? Не ви ли е срам, че както нас и тези хора няма да карат празници, единствено и само за-щото вие сте решили да стискате властта на всяка цена? Или извинението ви е „това им е работата”? Не, не е! Работата им е да пазят обществения ред. Питаме – кой е обществото? Ние или вие? Давате ли си сметка, че пратихте България в дъното на

дъната и единственото, което правите е да дълбаете още по-надълбоко?

Цветлине, Чобанов – всеки път ще е така! Няма да имате мира. За всички се отнася това. Пацо, ОСТАВКА!

Писна ни. Писна ни да ни игнори-рате, защото сме мирни. Писна ни да гово-рите глупости по медиите. Писна ни да ви слушаме идиотиите в пленарната зала. Писна ни да гледаме как едната клика се кара с другата кой да вземе залъка на наро-да. Вие не сте политици. Вие нямате език на политици. Нямате държание и съзнание на политици. Вие сте просто елементарни селски бейове. Нищо друго. Мястото ви не е там и ние НЕ ВИ ИСКАМЕ.

Махайте се! Оставете ни да диша-ме! Махайте се! Пречите на светлината в края на тунела!

Долната лъжа, че българската държава ще се разпадне ако си дадете оставката замазва единствено и само ваши-те и без това окаляни очи. Тази държава я е имало и ще я има далеч преди и след вас! И тя няма нужда от вас.

Ходете си!

Ранобудните студенти

РАДВАЩО Е, ЧЕ РАЗУМНО МИСЛЕЩИТЕ БЪЛГАРИ В ТОЗИ ИСТОРИЧЕСКИ МО-МЕНТ ВСЕ ПАК СА МНОЗИНСТВО, И ТО НЕМАЛКО!

41% от българите желаят бърза, незабавна оставка на правителството, а още 39% искат оставката му най-късно до март (евроизборите са през май). Общо това прави 80% които желаят оставката на правителството. Само 19% желаят прави-телството да изкара мандата си. Източник: "Алфа рисърч". Кирил Кирилов КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Радващо е, че разумно мислещите българи в този истори-чески момент все пак са мнозинство, и то немалко! Само като мислеха разумно ако и да действаха разумно, т.е. всички да изли-заха на протеста, цена нямаше да имат! :-) Щото досега отдавна правителството на Орешарски-Олигарски щеше да бъде заб-равено, ала не би...

ПРОТЕСТИТЕ ЗА ИСКАНЕ НА ОСТАВ-КАТА НА НАЙ-АМОРАЛНОТО И БЕЗС-РАМНО БЪЛГАРСКО ПРАВИТЕЛСТВО ПРОДЪЛЖАВАТ

Точно шест месеца: ден 184-ти!!! КРАТЪК КОМЕНТАР: Браво, юнаци! Бра-во, свободолюбиви българи-европейци! Поклон! Истината е с вас, а тя винаги

51 тържествува! Ще победим! България ще я има! А мерзавците, дето сега ни управ-ляват, ще си отидат опозорени! Снимка: Stoyan Pavlov с Бебо Халваджиян

НЕКА В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПРАЗНИКА ДА ПОМИСЛИМ И ПОГОВОРИМ ЗА НАЙ-ВАЖНОТО И ЗНАЧИМОТО: ЗА ОНОВА, КОЕТО УКРЕПВА И ДАВА ЗДРАВИНАТА НА НАШИЯ ДУХ!

Заповядайте и вие, пловдивчани, на съби-тието!

Брой 24 на в-к ГРАЖДАНИНЪ, последен за 2013 година, излезе от печат и утре ще бъде в ръцете на абонатите си

15 декември 2013, неделя

Познай самия себе си!

Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествия-та са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически оди-сеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величес-

твен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предиз-викваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия.

От живия човек се иска най-вече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Нап-ротив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многооб-разието, растежа, цъфтежа, плодо-носността и въобще живота на ефирната духовна субстанция, как-вато представлява човешката душа. И особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, ду-шата на здравата и богата личност. Изкуството на живота, което единс-твено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психоло-гия, пронизана изцяло от философс-ки дух. Моята съзнателно избрана задача е да помагам на опитващия се да разбере себе си човек...

Подкрепа:

Ако по някакви свои подбуди желаете да подпомогнете този блог и издаването на новото списание ИДЕИ можете да изпратите дарение на следната банкова сметка.

Инвестиция от този род в културата и образованието на младото поколение e не само бла-

городен жест, но и РЕАЛЕН, действен принос за бъдещето на България.

Книги с отстъпка и с АВТОГРАФ

Можете да придобиете всяка от моите книги, излезли през последните години, с автограф от автора и с отс-тъпка 20% ако дадете заявка за това на имейла angeligdb от abv.bg Ще полу-чите поръчаната книга с наложен пла-теж по пощата. Разходите по доставката са за моя сметка. Вашите пари ще оти-дат за издаването на следващата книж-ка на списание ИДЕИ.

По този начин ще станете те-

хен спомоществувател – и ще подпо-могнете духовната култура и образо-ванието на българската младеж.

52

Персоналната телеви-зия на бъдещето:

Сво-бодното избиране на клипчета, музи-кални или авторски, съдържащи комен-тари или лекции, включени в програма-та, може да става ТУК. Гледай също и

моя Channel в YouTube. Каналът HUMANUS в blip.tv Линк за онлайн гледане на Пловдивска обществена телевизия

Посетете според интересите си и другите ми блогове:

●Angel.G-TV – видеоблогът на Ангел Грънчаров (първият бъл-гарски видеоблог) ●HUMANUS, дневникът на фило-софа Ангел Грънчаров (основен текстови блог) ●СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКА-ДЕМИЯ (учебен блог за студенти и ученици)

●ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТ HUMANUS (консултации, психотренинг, психоанализа, курсо-ве) ●Дневникът на един ГРАЖДАНИ-НЪ (онлайн-изданието на в-к ГРАЖДАНИНЪ) ●ГРАЖДАНСКА TV СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ (моят резервен виде-облог) ●ДНЕВНИК ФИЛОСОФА (моят рускоезичен блог) ●Учебният блог на философа Ан-гел Грънчаров (първи вариант) ●АКАДЕМИЯТА (първи вариант)

Център за развитие на лич-ността:

Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник

Издава: Център за развитие

на личността HUMANUS, основан през 1994 г.

Главен редактор: Ангел

ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg

Телефон: 0878269488