ЛИТЕРАТУРА

ТЕМА 1

Човешката словесност - същност, възникване, развитие и роля за

социокултурното формиране на човешката общност. Устното и

писменото слово в Античността. Митологична и фолклорна устна

словесност. Особености. Мит и митология. 1. Човешката словесност - същност, възникване, развитие и роля за социокултурното

формиране на човешката общност. Човешката словесност е явление на културата, което

възниква като потребност от общуването на човека с Другия и предаването на информация.

Основният инструмент на човешката комуникация е езикът. Да изразиш самия себе си чрез езика,

това значи да направиш от себе си обект за Другия и за самия себе си. "Езикът, думата – това е

почти всичко в човешкия живот" (Бахтин).

2. Устното и писменото слово в Античността. Двете основни действия, отнасящи се до

контекста на комуникацията – говорене и писане – формират два различни типа култури – устната

и писмената. Първичната и естествената комуникация е устната. Контекстът при нейното

провеждане естествено спомага за адекватното разбиране между участниците. Устното слово е

свързано преди всичко с гласа. Устната и писмената култура са свързани с разделението на т.н.

"затворени" и "отворени" общества. Затвореното общество е общество на устната култура.

Ограничена в сравнително малък периметър, лесно се прекъсва от исторически обстоятелства.

В писмената комуникация отправителят отсъства физически (вместо говорител имаме автор

на текста), т.е. разкъсана е връзката между отправител и получател; няма го предметът, за който се

говори, не е ясно и за кого е предназначено изказването. Тогава текстът започва да означава много

повече, независимо от авторовото намерение. Ето защо писменият текст използва определени

правила, нямащи нищо общо с непринуденото и естественото говорене. Затова и литературата е

споена с писменото слово.

3. Митологична и фолклорна устна словесност. Особености. Мит и митология.

3 1 Митологична устна словесност. Митологичната култура е култура на родово-племенната

общност. Територията и центърът на племето са територия и център на света. Всичко извън него е

чуждо. Индивидът (особено в земеделските племенни общини) се отъждествява не със

собствените си интереси, интуиция или опит, а с начина на поведение и системите от чувства,

развити и поддържани от затвореното общество. Ритуалните практики се опитват да подредят този

"среден" (между "горния"- небесния и "долния"- демоничния) човешки свят и да възвестят

небесния ред на земята.

3.1.1.Митологичен модел на света – модел за идейно осмисляне на действителността ( природна

и социална)

3.1.2.Митичното пространство – един от най- важните елементи на митологичния модел на

света. Светът се представя пространствено благодарение на границите, които митичният човек

полага. Основно митичното пространство се дели на свято и профанно (обичайно, банално,

общодостъпно). То действа като схема, която ориентира целия свят по нея. Митологичната

представа за пространството възниква от нуждата за ориентиране на хората сред света, в който

живеят. Това изисква те да ―намерят‖ стабилна неподвижна точка и по нея да ―огледат‖

Света, да го направят ―свой‖. Така се появява идеята за ―свещения център‖ и чрез ориентацията на

целия свят около центъра се конструира мито-ритуалният образ на пространството. Така в

първичния мит и в практиката на архаичния ритуал светът се свежда до комплекс от

противоположни посоки. Тези посоки са натоварени с положителен и отрицателен характер:

непосредствена ориентация - ляво и дясно, отпред и отзад и особено горе и долу; също и

световните посоки - юг и север, изток и запад. Своята обитаема територия традиционното

общество определя като Космос (от стгр. cosmos, ―ред‖, ―подреденост‖, ―устроеност‖, ―световен

ред‖, ―мироздание‖, ―свят‖, ―украса‖, ―красота‖), а ―другия свят‖ - като Хаос (от стгр. khaos,

―раззинала се уста на звяр‖, ―зев‖, ―зейнала бездна‖, ―пусто, празно пространство‖), населен със

зли духове, демони, ―чужденци‖. Смята се, че хаосът е първичен и че първоначално той е бил

целият свят, после по една или друга причина се появява космосът, който отнема ―територии‖ от

хаоса. Следователно непознатата, чужда и плашеща територия на Хаоса може да бъде отвоювана

за Космоса. А овладяването на нови земи е вечен човешки стремеж. Така се раждат митичните

сюжети за борбата на светлото божество със злия демон на хаоса

Хоризонтален пространствен модел . Митичните представи за пространство се

структурират в два модела в зависимост от това дали въображаемата пространствена конструкция

е ориентирана в хоризонтална или вертикална посока. Съответно се формират хоризонтален и

вертикален пространствени модели. Хоризонталната ориентация се осъществява въз основа на

опозицията “център-периферия”. Центърът в митовете е опорната точка на света. Той

концентрира в себе си всички високи стойности на света и човешкото съществуване, той

потвърждава сигурността на космоса, той олицетворява светостта на света като божествено

творение. Периферията е зона на несигурността, там светът е изпълнен с елементи на хаос,

място, което е населено със злонамерени свръхестествени същества - дракони, великани и други.

Вертикален модел на света. Обикновено се състои от три пространствени зони: горна,

средна и долна. Горната зона е територията на боговете, средната е светът на хората, долната е

царството на смъртта. Човекът на митологичното мислене използва различни конкретни образи, за

да означи различните нива на този космичен модел - планина, дърво, храм, дом или надгробна

могила. Тези образи същевременно символизират сакралният ―център на света‖, обобщен с

понятието ―световна ос‖. Особено е характерен образът на т. нар. Световно дърво: светът се

представя като огромно космично дърво, неговата корона е горният небесен свят, стволът пък е

илюстрация на средният свят на хората, а корените са ―подземното царство‖. Знаковата белязаност

на тези три зони се подсилва и от съпътстващи символни образи. На върха на короната на

Световното дърво са разположени небесните светила (Слънцето и Луната) или там е кацнал орел,

стволът (―средната зона‖) символично е обвързан с образите на елена, коня, кравата и, разбира

се, с човека, а ―долната зона‖ - със змията, жабата, мишката, мечката.

3.1.3.Митичното време. Времето за човека с митологично съзнание не е еднородно, нито

непрекъснато. Съществуват интервали: свещено (сакрално) време - най-вече времето на

празниците. Съществува обаче и профанно време - обикновеното всекидиевие, лишено от

високите стойности на мита и ритуала.

3.1.4. Митичното мислене. Първобитният човек има сензорни (сетивни, чувствени) представи за

реалната действителност, но им придава, превеждайки ги във възприятия, съвсем друго, нереално

значение. Затова системата от образи са митотворчески по съдържание и примитивно-реалистични

по структура. Митологичното мислене е конкретно и образно. Мисленето с образи обаче също

може да изрази обективната действителност. Друга негова характеристика е неспособността

отчетливо да раздели обект от субект (Аз и света), материално и идеално (предмета и думата),

вещта и нейните атрибути, единично и множествено, статично и динамично. Митичното мислене

не протича по логиката на причината и следствието, по която протича мисленето на съвременния

човек. То може да свърже предмети и явления само защото са близки, съседни, а не защото имат

някаква същностна връзка. И пространството, и времето в митичното мислене са овеществени:

пространството се мисли като вещ, а времето се "отброява" на пространствени отрязъци.

4. Мит и митология.

4.1. Мит - означава слово-разказ. Митът е свещен разказ с богато символично значение. Той е

свещена история, но не история в

обикновения смисъл на думата. Да се разкаже една свещена история, означава да се разкрие

някакво тайнство, защото действащите лица в мита не са обикновени човешки същества - те са

богове и герои. Митът е разказ за подвизите на тези свръхестествени същества, които са се

случили в изначалните времена - тогава, когато се е създавал светът. Свързван е с религиозните

ритуали и други подобни суеверни практики във всички исторически епохи. Персонажите на

мита са свръхестествени същества - богове или легендарни герои, които извършват своите

деяния в легендарните времена. Митът разкрива тяхната творческа активност и извежда на показ

жизнено значимия свещен характер на техните подвизи. Тотемизмът като специфична форма на

човешкото мислене се свързва с вярата в кръвното родство на някое животно (по-рядко растение,

предмет) с членовете на племето.

4.2.Видове митове: 4.2.1Космогонични митове - разказват по какъв начин е възникнала вселената. Митичното

обяснение на устройството на света и на съставящите го обекти и характеризиращите го явления

се извършва чрез разказ или ритуална игра за тяхното последователно и взаимно мотивирано

пораждане. Така например ритуалният празник за отбелязването на новата година символично

възпроизвежда първоначалната кризисна ситуация, когато от хаоса се поражда космосът.

4.2.2.Теогонични митове- разказват за последователното раждане на няколко поколения

божества. Тези божества съграждат и подреждат света.

4.2.3.Антропогонични митове – разказват какъв е произходът на човека, как се е появил на този

свят. Това са сюжети за създаването на човека и човешкия род.

4.Митология. Понятието „митология― има две основни употреби. В най-явния си аспект под

митология се разбира системата от митове на даден колектив (родови, племенни, културни,

религиозни общности). С други думи може да се говори за отделни митологии - старогръцка

митология, индийска митология, келтска митология, християнска митология. Във втората си

употреба понятието вече се разбира като „митология изобщо― - като всеобщо културно

достижение на цялото човечество, на световната цивилизация – един от основните начини, по

които се проявява традиционната култура.

5. Фолклорна устна словесност- Терминът фолклор е създаден от У. Дж. Томс през 1846 г. от

словосъчетанието folk – "народ" и lore – стара дума, означаваща "знание". С него той именува

съвкупност от простонародни стари обичаи. Другото терминологично словесно съчетание, което

широко се употребява и е свързано пряко с развитието на словесната култура, е "народно

словесно творчество". Появата на необходимостта от обособяване на отделно понятие, което да

назове словесната култура на по-ниските социални слоеве е свързана с отделянето на два полюса,

които пораждат напрежение между доминиращата официална, "висока", култура и културата на

колективното съзнание, която няма претенциите за елитарност. Фолклорът е самото знание на

народа, а фолклористиката е науката, която го изследва.Фолклорни жанрове :лирика

(обредни, митически, исторически фолклорни песни); епос: юнашки песни, жанрово гравитиращи

ту към лириката, ту към лироепоса; лироепос: балади; проза: приказки; предания и легенди;

пословици, поговорки, гатанки.

ТЕМА 2

Старогръцка митология - особености и еволюция. Основни

митологични цикли. Митологията според Омир и Хезиод.

Героичният свят според старогръцката митология.

1.Старогръцка митология - особености и еволюция. Понятието "мит" в старогръцката

култура. Понятието "мит" е наследство от античната култура и на старогръцки означава "слово".

Затова гръцките митове може да се назоват "слово" за боговете и героите. Мит е свързаното слово

в неговата първична неразчлененост, смислова обобщеност и пълнота на езиково изразяваните

представи.

2.Първичен и вторичен етап на старогръцката митология За митологията на Древна Гърция

днес може да се съди само от традиционните сказания, образи и мотиви в литературата и

изкуството (живопис, скулптура, керамика и др.). С други думи днес ние познаваме само

вторичния етап от развитието на старогръцката митология. Системата от първични митове е

безвъзвратно загубена и само отделни сюжети и образи може да се възстановяват с повече или по-

малко приблизителна точност. Така, че популярните днес "старогръцки митове и легенди" са по-

късни вариации на архаични сюжети, извършени от първите носители на художественото

съзнание. Сюжетите на митовете и образите на митологичните персонажи вече са повече

литературни факти. Старогръцката митология от времето след Омир няма онези свещени

функции, които притежава архаичният мит, от гледната позиция на архаичния човек от

"затворена" общност. Mитовете са само вече част от художествената специфика на литературата и

изкуството, защото за елина след времето на Омир (от VІІ в. пр. Хр.) митът вече не е слово,

изказващо абсолютни и неоспорими истини.

3. Класификация на старогръцката митология. Основни митологични цикли. Старогръцката

митология може да се представи като завършена система с отделни митологични цикли. Оформят

се следните големи групи от митове:

3.1. Космотеогонични – митове за произхода на света и боговете, за сложната и драматична

еволюция от божества на космичните и природни стихии към хармонични божества с

човекоподобен облик и поведение;

3.2. Олимпийска митология - митове за олимпийското поколение богове начело със Зевс и Хера,

за хармонично подредения от тези богове свят и за взаимоотношенията помежду си и с хората;

3.3. Героическа митология - митове за подвизите и паденията на човешкото поколение от

избрани за велики дела герои; тези митове на свой ред са разпределени в т.нар. героични цикли.

В това деление се забелязват двете основни теми на старогръцката митология: грандиозният

преход от "хаос" към "космос"; драматичните отношения между богове и хора.

4.Основни сюжети в старогръцката митология : Произходът на света и боговете; Митът за

Прометей; Митът за Атридите; Тивански митологичен цикъл; Митологичен цикъл за Троянската

война и др .

5.Митологията според Омир и Хезиод. Омир следва индоевропейския вертикален модел. Трима

главни богове, Зевс, Посейдон и Хадес, поделят властта и отговорността за три отделни

пространствени зони. Зевс е бог на небесната вис, Посейдон на морските глъбини и стихии, Хадес

царува в подземния свят на мъртвите. Земята е средищна зона на активността на всички богове.

Наблюдава се свръхсвят на олимпийските богове, свят на обикновените смъртни хора, отвъден

свят на душите на умрелите.В съчинението си « Теогония» Хезиод ( VІІІ в. пр. Хр.) излага

историята на трите поколения на боговете – първото на Уран и Гея, второто на Титаните начело с

Кронос и третото на олимпийските богове начело със Зевс. Идеята му е чрез свещената история

да се представи многообразието на света. Той класифицира божествата и чрез тях описва

природата и човека.

6.Героичният свят според старогръцката митология.

Понятието „герой“. Боговете в старогръцката митология влизат във взаимоотношения със

смъртните, т.е. с хората, и така създават поколението на героите. Герой е характерна персонажна

категория в старогръцката митология, той е син или потомък на божество и смъртен човек. В

Омировите поеми герои се наричат смелите воини и благородните хора, които имат славни

предци. Героят е митологичен персонаж с висока мисия – призван е да изпълнява волята на

боговете в своя земен свят, сред хората и природата. Той трябва да поддържа порядъка в живота,

да прокарва и утвърждава справедливостта, мярата и божествените закони в установения от

боговете свят на хората и категорично да се противопоставя на проявите на ужас и безредие (най-

често въплътени във вид на чудовища и свръхестествени зли сили). Героите всъщност действат в

своя свят вместо боговете, те един вид са пълномощниците на боговете сред хората, затова в тези

митове героите са по правило доста по-активни от боговете. Затова героят е надарен с

изключителни физически качества и свръхчовешки възможности. Героизмът в старогръцката

митология се развива в два етапа. Ранният героизъм представя сцени на двубои на герои с

неимоверна физическа сила с хтонични чудовища. Такива са повечето подвизи на Херакъл,

двубоят на Персей с горгоната Медуза и много други. Късният героизъм е представен от герои,

които са повече интелектуализирани, т.е. те в своите деяния разчитат не само на физическата сила,

но и на силата на ума, хитростта и уменията. Героите вече имат определени културни функции.

Дедал е митичният изобретател, Орфей укротява стихиите с магията на музиката, Калхас и

Тирезий са впечатляващи прорицатели, Едип успява да реши загадката на Сфинкс, Одисей е преди

всичко ―хитроумен‖ и ―любознателен‖, а Тезей е законодател и съдник при спорове. Независимо

от характера на героя, той винаги е покровителстван от някое божество (често то е неговият

родител). Религиозното съзнание на древните гърци осмисля следсмъртната слава на героя с това,

че душата на загиналия герой всъщност става благосклонен дух, който покровителства и

защищава своята общност и след физическата си смърт. Така се формира един специфичен гръцки

култ – култът към героите.

ТЕМА 3

Старогръцка литература - историческо развитие. Основни

литературни родове и жанрове /епос, лирика, драма/. Старогръцки

епос- възникване и развитие. Епосът като преход от фолклор към

литература

1. Старогръцка литература - историческо развитие.

1.1.Старогръцката литература има устен характер и истинското и битие е във вид на устен

изпълнителски ритуал - рецитаторското скандиране на аеда и рапсода, пеенето на лирическия

поет и певец, театралното представление, ораторската реч и дори четенето на глас пред слушатели

в дома винаги имат ритуален характер. Тук не става дума за ритуални действия, свързани с

религиозния култ (въпреки че често по време на празници има и литературни изпълнения, дори

под формата на състезания), а за специфична ритуалност на изричането и слушането на

литературните творби през Античността. Произведенията на старогръцката литература са

създадени за публично изпълнение, не за четене в уединение. Четенето наум е непознато почти

през цялата античност. Художествената словесност през тази епоха не се създава за наслада и

съзерцание само от един читател. И най-интимните лирически творби предполагат присъствието

на събеседник.

1.2. Литературата тогава има предимно колективно битие: нейното възприемане винаги е

свързано с общностно съпреживяване - на площада, в двореца, по време на военен поход, в

затворено култово общество или при пир. Колективното общуване е базово условие за

възприемането на литературната словесност. Литературната творба, разбира се, е плод на

авторовата индивидуалност. Тя обаче битува в култура, където индивидуалната ценност е

немислима извън колективната ценност. Устният характер и колективността са

характеристики и на фолклорния тип култура. Специфична черта на старогръцката литература

е нейната обвързаност с митологията като сюжетика, тематика и образност. Причината за

здравата връзката между тези две различни прояви на словесността е може би фактът, че разказите

от старогръцката митология третират човешки съдби, а и самите божества са представени като

човеци със свръхкачества. Така древната митология се оказва отлична помощна база за сюжети,

мотиви и образи на по-късната литературна словесност.

1.3.Старогръцката литература е насочена към миналото, а не към съвремието. Със заемането

на готови и познати за аудиторията сюжети се внушават универсални, ―вечни‖ идеи.

Старогръцката литература дължи на митологията своя художествен поглед към света и човека.

1.4.Синкретизъм на древната поезия изразява неразчленимата цялост и единство на слово,

мелодия и телодвижение (телодвижението включва танц, жестикулации и мимики). Това

единство се проявява в различните обредни действия, характерни за родовата община. В него още

в зародиш съществуват все още необособените литературни родове - епос, лирика и драма.

2. Периодизация на старогръцката литература

Културноисторическ

и епохи

Жанрова динамика Представителни автори

Омирова епоха (ХI–

VIII в.пр.Хр.)

Епос (героически,

дидактически) – доминиращ

литературен род

Омир

Хезиод

Гръцка архаика (VII–

VI в.пр.Хр.)

Лирика (декламационна,

песенна) – доминиращ

литературен род.

Епос, драма, проза

Тиртей, Солон, Архилох, Алкей, Сафо

Теспид, Хераклит

Гръцка класика (V–

IV в.пр.Хр.)

Драма (трагедия, комедия) –

доминиращ литературен род

Лирика

Проза (историческа, ораторска,

философска)

Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан

Пиндар

Херодот, Тукидид, Ксенофонт, Горгий,

Изократ, Демостен, Сократ, Платон,

Аристотел

Елинизъм (краят на

IV–I в.пр.Хр.)

Жанрово многообразие и

плурализъм

Епос

Лирика (идилия, епиграма)

Драма (комедия, мим)

Проза (историческа, ораторска,

философска)

Аполоний Родоски

Калимах, Теокрит

Менандър, Полибий, Менип

Елинско-римски

период (I в.пр.Хр. - IV

в.сл.Хр.

Проза (историческа, ораторска,

философска)

Роман

Плутарх, Лукиан, Марк Аврелий

Ахил Таций, Хелиодор, Лонг

Късна Античност

(IV–VI в.пр.Хр.)

3. Основни литературни родове и жанрове /епос, лирика, драма/. От VIII в. пр. Хр. нататък

започва процесът на последователно формиране на отделните литературни родове на

старогръцката литература чрез отделяне от първичната и единна форма на митичното слово и

тяхното по-нататъшно развитие. Епосът възниква и се оформя около VIII в. пр. Хр. Негов

доминиращ елемент е разказването. Епосът повествува за величави минали времена и внушителни

герои. Лириката възниква и се оформя през VII в. пр. Хр. Тя се основава върху мелодията и

ритъма в словесното изпълнение. В лириката се представят проблеми, свързани с актуалното

битие на елинското общество и индивида, в нея се проявява склонността към обобщения.

Драмата възниква и се оформя в края на VI в. пр. Хр. Основава се върху единството между

слово (монолози, диалози, музикални картини) и телодвижение (действия на сцената, танц,

жестове). В нея се реализират остроконфликтни сюжети с категоричната проблематичност на т.

нар. ―високи въпроси‖.

4. Старогръцки епос- възникване и развитие. Епосът като преход от фолклор към

литература

4.1.Същност на епоса - епосът е най-рано възникналият литературен род в Европа. Древните

епопеи са големи по обем повествователни творби, съчинени в стихове и предназначени за устно

изпълнение пред голям колектив - публика от слушатели. Епическата творба е светогледно

цялостна и универсална - тя е словесно организирано въплъщение на определен образ на света и

обхваща много страни от живота на колектива чрез разказ за деянията на образци-идеали. Във

времената на епоса изкуството е синкретично. Текстът на поемите е неотделим от музиката, а с

нея е свързан и танцът. Изпълнението на епическите поеми е представлявало нещо като

речитативно припяване (рецитация) с музикален съпровод на най-стария струнен инструмент -

форминкс. Легендата приписва създаването на този инструмент на Хермес, който го подарява на

Аполон. Форминксът представлява коруба на костенурка, върху която са опънати кожени струни.

4.2.Особености на епическото слово .Принципи на изображение в Омировия епос .

Обективност - предлага безпристрастна картина за цялостен свят, без да навлиза дълбоко в

психологията на действащите лица в епическия сюжет. Външно изображение - обръща се

внимание върху външната страна на събитията, липсва изображение на вътрешния свят на

героите. Традиционност – с епическото слово се демонстрира ритуално преклонение пред

старината, пред героичното минало. Монументалност - стремеж за всеобхватност на миналото и

настоящето; подробно се описват и най-дребните детайли. Героизъм - героят задължително е

представен в единство със своята общност, той е негов безстрашен водач в битките.

4.3.Видове епос. Митологически епос. Най-ранният епически вид, възникнал и оформил се в

дълбока древност. Той се развива върху основата на митологичната словесност. Негова основна

тема са разказите за създаването и изначалното подреждане на света – т.е. космогонията. В

старогръцката култура няма запазени цялостни образци на митологически епос, отделни негови

моменти са съхранени от Хезиод в неговия епос „Теогония―. Възникването на космоса се

представя като свещен брак между небето и земята (Уран и Гея), а по-късното му развитие - като

резултат от смяната на поколенията в божествения род. Втората голяма тема на митологическия

епос - възникването на човечеството - е слабо развита в стара Гърция. Гърците в по-голяма

степен се интересуват от темата за възникването на културата (материална и духовна) сред хората

и свързаната с нея тема за културния герой (какъвто е Прометей). Друга тема е развитието на

света, което при гърците се представя като деградация от идеал към реалност (това е митът за

четирите века). Тя е разгърната в епическата творба на Хезиод ―Дела и дни‖. Към митологическия

епос условно може да бъдат отнесени и някои от така наречените Омирови химни - тридесет и три

анонимни и приписвани на Омир епически текста, посветени на различни божества от елинския

пантеон.

Героически епос - възниква по-късно от митологическия. Той е свързан с оформения още в

лоното на митологията култ към героя. Героическият епос изпълнява важната социална функция

да бъде културна спойка за племенните групи, като използва богатата повествователна база на

митологията. Затова в него винаги се разказва за събития от миналото. Тук се разбира не толкова

миналото в конкретноисторическия смисъл на думата, а предимно едно образцово, високо,

тържествено героично време, което се разкрива пред потомците, слушащи епоса в празнична

обстановка, за да ги укрепи като общност. За елините от IХ-VIII век пр.Хр. това образцово минало

се помества в миналите векове на микенската култура - по времето, когато са се състояли

събитията от Троянската война. В героическия епос се срещат човешкият и божественият свят,

реалното и митологическото обяснение за нещата. Героят е от божествен произход, но има

човешки черти.

Дидактически епос - представя човешкия живот битово-принизено и служи за ръководство в

обикновения всекидневен живот на земеделеца. Разсъжденията за същността на човешкия живот,

за доброто и злото в него, са представени под формата на практически съвети. Етическите,

религиозните и битовите проблеми си съседстват. Образец е Хезиодовото съчинение ―Дела и дни‖.

ТЕМА 4

Омир. Омиров епос. „ Илиада”- тема, сюжет и композиция на

поемата. Принципи на художествено изображение на хора и богове

1.Омир. Омиров епос. Омир е най-ранният старогръцки поет, който днес е известен с името си.

Епическите му поеми ―Илиада” и “Одисея” полагат началото на старогръцката словесност; те

бележат края на устната епика и началото на личното писано творчество в античната цивилизация

– началото на европейската литература изобщо. За епохата, в която е живял, се спори много. Най-

вероятно той е творил през втората половина на VIII век пр.Хр. Това, че Омир действително е

съществувал, се смята за доказано. Но за живота му се знае малко. Легендата го представя дори

като син на нимфа и речно божество. Съхранените до днес антични биографии на поета нямат

стойността на достоверни извори, а са по-скоро интересно четиво без претенции за

документалност. Както се казва в една епиграма, седем елински градове си оспорват честта да

бъдат негово родно място. Изглежда негова родина е Йония. Бил е аед, рецитирал е съчиненията

си в малоазийските гръцки градове и на големите религиозни празници на остров Делос.

Слепотата му по всяка вероятност е по-скоро типична черта на образа на певец и мъдрец,

отколкото индивидуална съдба на Омир.

2.Омировите поеми .Две епически творби безусловно принадлежат на Омир -―Илиада” и

“Одисея‖. Най-сигурното доказателство за съществуването на Омир е тъкмо художественото и

композиционното единство на тези две поеми. Онова, което го отличава от народния певец, е

последователният авторов замисъл, много по-голямата цялостност и относителна

непротиворечивост на творбите му в сравнение с фолклора. И двете Омирови поеми са основани

върху сюжети от митологичния цикъл за Троянската война. “Илиада” разказва един кратък

епизод от последната година на десетгодишната обсада на Троя, без да стига до победата на

ахейците и превземането на града. “Одисея” е историята на завръщането на един от най-славните

ахейски герои Одисей, приключенията му по пътя към родния остров Итака и отвоюването на

властта там.

3.«Илиада»- тема, сюжет и композиция на поемата. Принципи на художествено изображение на

хора и богове.

3.1 Основни теми в «Илиада». Наименованието на поемата „Илиада― идва от другото име на град

Троя - Илион. Разказва един кратък епизод от последната година на десетгодишната обсада на

Троя, без да стига до победата на ахейците и превземането на града. Темата за войната в

„Илиада“ е разгърната двояко :―войната‖ вътре в лагера на ахейците; войната между ахейци и

троянци. И двете конфликтни линии са породени от спор за жена (Бризеида и Елена). Гневът

като тема и като мотив. Епическият разказ в ―Илиада‖ започва със свадата между Ахил и

Агамемнон в Първа песен. Така цялата поема бива организирана около историята на гнева и Ахил

и последиците от този гняв. ―Гняв‖ е ключова дума за цялото Омирово произведение - с нея

започва първият стих на ―Илиада‖. Гневът на Ахил се оказва импулсът за пораждане на всички

събития в поемата. Той е движещата сила на действието. Темата за помирението- показана е още

с помирението между Ахил и Агамемнон. Още по-категорично помирението излиза на първи план

в срещата между Ахил и троянския цар Приам с техния разговор на трапезата, който сам по себе

си е едно диалогично констатиране на нещастната човешка участ. Ахил смирява своя нрав и с

почтителността, с която приема Приам, с акта да върне тялото на мъртвия му син, ахеецът

надхвърля собствения си характер. Темата за съдбата – тя определя всичко в природния,

човешкия и божествения свят. Творческата воля на човека може да оспори повелята на съдбата и

да промени събитията.

3.Сюжетният ход :

І песен. Свадата между Ахил и Агамемнон. Жрецът на бог Аполон Хриз пристига в стана на

ахейците и иска да откупи дъщеря си Хризеида, която е пленница и принадлежи на цар Агамемнон

– върховният вожд на ахейските войски. Ахейците се съгласяват с радост да приемат богатия

откуп, но Агамемнон грубо го отхвърля и прогонва Хриз със заплахи. Хриз отправя гореща

молитва към Аполон да порази със стрелите си ахейския стан, и така ахейците да изкупят с

горчиви сълзи нанесената на жреца обида. Богът се вслушва в молбата му и с божествените си

стрели причинява епидемия в гръцкия лагер; девет дни сред ахейците върлува мор, а на десетия

Ахил свиква събрание, за да решат как да се избавят. Гадателят Калхас разкрива, че за да се

прекрати епидемията, цар Агамемнон трябва да върне на жреца Хриз дъщеря му, без да иска

откуп, всички ахейци да извършат велико жертвоприношение – хекатомба – за да бъде

умилостивен бог Аполон. Цар Агамемнон се съгласява да върне Хризеида на баща й заради

общото благо на ахейци, но иска да бъде възмезден с друга награда, която да съответства на

високия му статус на върховен предводител. Ахил, негодуващ от алчността на царя, му възразява,

че в момента не може да получи нищо, тъй като вече всичко е поделено, но му обещава тройно и

четворно по-голяма награда след като бъде превзета Троя. Агамемнон опонира и дори заплашва

вождовете, че може да отнеме наградата на всеки – на Ахил, Одисей или Аякс – но добавя, че в

момента е по-важно да изпълнят предложението на Калхас - да бъде върната Хризеида на баща й.

Ахил рязко му отвръща, че по принцип той няма личен мотив да воюва срещу троянците, а

участва във войната, за да защищава неговата и на брат му Менелай чест, подчертавайки факта, че

каквито и подвизи да извърши, Агамемнон винаги взема по право най-добрия дял от военната

плячка. Агамемнон, крайно раздразнен, заявява, че при това положение ще вземе за компенсация

пленницата на Ахил – хубавата Бризеида, за да му демонстрира, че е по-могъщ с пълномощията на

царската си власт, и така всички да разберат, че никой не може да се смята равен на него. Започва

свада между двамата. Нестор се опитва да помири двамата герои и моли Агамемнон да не взема

Бризеида, защото вече е определена от ахейците за Ахил, а към Ахил отправя съвет да не влиза в

конфликт с царя, защото, макар и да не е син на богиня, Агамемнон разполага с повече власт. Така

събранието на ахейските воини се закрива. Ахил и Агамемнон се разделят във вражда. Агамемнон

изпраща Хризеида при баща й, извършва очистително жертвоприношение и отправя пратеници

при Ахил да вземат Бризеида от него, заплашвайки, че ще му я отнеме насила, ако се наложи, но

Ахил я предава доброволно и отива на морския бряг. Оплаква на майка си, Тетида, за обидата.

Убеждава я да отиде при Зевс и да измоли да даде военно предимство на троянците при

предстоящите битки, за да бъде принуден Агамемнон да признае грешката си.Тетида отива на

Олимп и моли Зевс да даде на троянците кратка победа, докато ахейците пак почетат Ахил и го

възнаградят, както се полага според войнската му слава. Зевс отива при другите олимпийски

богове, които пируват. Хера, недоброжелателна към троянците, го обвинява, че влязъл в

съглашение с Тетида с намерение да причини гибелта на много ахейци.

ІІ песен Сънят на Зевс. Съветът на владетелите . Зевс, за да отмъсти за обидата, нанесена на

Ахил, изпраща през нощта на Агамемнон измамен сън, с който го уведомява, че скоро ще завоюва

Троя. Съблазнен от идеята за бърза победа и силно желаещ да превземе Троя, Агамемнон бързо

свиква на предварителен съвет най-видните знатни владетели („царете скиптроносци―) и ги

уведомява за пророческия сън, заявява желанието си за решително сражение, но им предлага

първо да изпитат бойната готовност на ахейската армия. Владетелите приемат плана на

Агамемнон. Вождовете и вестителите свикват всички ахейци на събрание. За да провери войнския

дух на ахейците, тяхната боеготовност, той притворно им съобщава, че е взел решение да

прекрати войната и всички те да се завърнат в отечеството си. Ахейците, явно уморени от дългата

война, масово хукват към корабите, за да ги подготвят за отплаване. Одисей, подбуден от богинята

Атина, с убеждаване и принуда укротява масовата паника и със своята власт възстановява

събранието. Терсит, обикновен воин, отправя обидни упреци към Агамемнон и другите вождове.

Одисей жестоко го наказва като назидателен пример за другите обикновени воини. Укротил

войниците, Одисей с нова реч призовава ахейците на решителен бой, като припомня предишни

щастливи предсказания на гадателя Калхас, че Троя ще бъде превзета в десетата година на

войната. В същата логика на размисъл произнася реч и мъдрият старец Нестор, той дори предлага

конкретна бойна тактика за предстоящото сражение – войската да се разпредели на части според

племенната и кланова принадлежност на воините. Агамемнон, прикрито разкайвайки се за

конфликта си с Ахил, заповядва всички да се готвят за бой, като ги вдъхновя с пламенна реч. VІ

песен. Прощаването на Хектор и Андромаха – символ на цивилизоваността. Една от най-

човечните сцени не само в ―Илиада‖, но и в световната художествена култура е срещата раздяла

между Хектор и съпругата му Андромаха. Съпругът се е запътил отново да излезе извън

крепостните стени на Троя и да поведе воините на бой. И може би да намери смъртта си.

Непосредствено пред градските врати (Скейските порти) той среща разтревожената си млада

съпруга, която е заедно с малкия им син Астианакс, държан на ръце от слугиня. Реакциите и

жестовете между двамата съпрузи и особено искрените нежни слова, които те си разменят, не

може да не трогне . Жестовете им са пестеливи – Андромаха улавя съпруга си за ръката, Хектор

леко я погалва по главата. Тук ―Илиада‖ дава един от най-добрите образци на съпружеска

взаимност. Двамата са родени за обич, но жестокото време на войната лишава хората от

възможността за взаимност.Те успяват да намерят духовната опора, за да бъдат силни. Тази опора

е в традиционното чувство за дълг – семеен дълг, родителски дълг и върховен дълг на Хектор да

осигури защитата на родната Троя.

XVІІІ песен. Щитът на Ахил. При Ахил пристига Антилох, син на Нестор, и го известява за

смъртта на Патрокъл. Ахил се отдава на изстъплена мъка и плач. Чувайки риданията на сина си,

Тетида изплува от морските вълни, обкръжена от свои сестри нереиди, за да утеши сина си. Като

вижда, че Ахил жадува да отмъсти веднага на Хектор, без да се интересува от предсказанието, че

той ще загине скоро след смъртта на троянския предводител, Тетида успява да усмири

нетърпеливия си син с обещание, че на следващия ден тя ще донесе за него нови доспехи,

изработени от бог Хефест.Отпращайки нереидите у дома, Тетида бърза за Олимп. Междувременно

битката за тялото на Патрокъл започва отново и въпреки храбрата защита на двамата Аяксовци

Хектор е на път отново да го овладее. Богинята Ирида, пратена от Хера, съветва Ахил да се изкачи

върху насипа пред защитния ров, обкръжаващ лагера, без оръжие. Ахил изпълнява съвета и когато

се изкачва върху високия насип, благодарение на Атина ,придобива страшен вид и издава

гръмовен вик – така изплашва троянските бойци, които отстъпват в панически бяг. В същото

време ахейците, сграбчвайки тялото на Патрокъл, го пренасят в шатрата на Ахил при

настъпването на нощта. На Олимп Зевс укорява съпругата си Хера, че подбужда Ахил отново да се

бие. В същото време Тетида пристига в двореца на бога ковач Хефест. Тя отправя своята гореща

молба към Хефест да изработи нови доспехи на сина й. Хефест не е забравил, че е задължен на

Тетида за добрините, които е сторила нявга за него, и е готов да изпълни нейното желание.

Изковава за Ахил великолепен щит и други оръжия, с които Тетида веднага отлита от Олимп към

ахейския лагер. Щитът е символ на отбраната и предпазливостта, на закрилата. Той често носи

емблемата на бога или героя, негов притежател. Символ на покровителството, за притежателя

щитът същевременно има функцията да отблъсне враждебните сили, да ги отрази, затова той носи

и значенията на страха, ужаса и паниката. Щитът заедно с копието символизират целостта на

воина (владеещ уменията и на атаката, и на отбраната). Притежанието на тези две оръжия е знак за

успешно преминаване от младежка към зряла възраст.Щитът е изработен от мед, олово, сребро и

злато. Извайва художествен модел на света в посока център – периферия. В концентрични

кръгове са разположени зони с различна степен на сакралност.Формата му е кръгла – символ на

житейския кръговрат.

ХХІІ песен. Двубоят между Ахил и Хектор. Ахейците са близко до стените на Троя. Цялото

троянско войнство се скрива в крепостта, само Хектор е останал отвън пред града. Бог Аполон,

взел образа на героя Агенор и принудил Ахил да го преследва, съветва ахеееца да не се бори с

него, защото той е безсмъртен. Гневен, Ахил отвръща на Аполон, че днес го е лишил от велика

слава и, ако е по силите му, той би отмъстил на бога за това, след което препуска с колесницата си

към Троя. Приам пръв вижда Ахил и умолява Хектор да се върне в крепостта, казвайки му, че

троянците биха прежалили бързо смъртта на другите му синове, ако той се завърне жив. Хекуба

призовава Хектор да продължи отбраната зад крепостната стена, защото, ако бъде убит, ахейските

кучета ще ръфат тялото му и тя няма да може да го оплаче. Хектор се терзае от мисълта, че ако

влезе в града, троянските мъже ще го посрещнат с упрек, че е погубил войската със своите

необмислени решения. Боейки се от укорите на троянците, Хектор се колебае дали да влезе в бой с

Ахил, или да поиска мир, да върне Елена и да подели с ахейците богатствата и имотите на своя

град. Твърдо решава, че няма да се унижава като молител, а и Ахил няма да го пожали, ако отиде

при него без оръжие, затова решава да приеме битката с него. Когато Ахил приближава, Хектор не

издържа и побягва. Двамата, бягайки, обикалят три пъти крепостта. Хектор се опитва няколко

пъти да се прислони към стената, за да го прикриват със стрели от крепостните стени, но Ахил не

му позволява. Ахил дава знак никой от ахейците да не изстрелва стрели, за да не отнеме славата

му в този двубой. Когато двамата герои за четвърти път доближават двата извора, Зевс вдига

везните с техните жребии (смъртните им участи). Жребият на Хектор натежава повече и бог

Аполон е принуден да прекрати закрилата над него, а Атина Палада отива да помага на Ахил.

Хектор изчаква Ахил и го призовава, който победи, да не осквернява тялото на противника, а само

да вземе доспехите му и да го предаде на неговите другари, но Ахил отхвърля предложението му.

Първи хвърля копието си Ахил, но не улучва.След това ранява смъртоносно Хектор. Умирайки,

Хектор заклева Ахил да върне трупа му на родителите му, но ахеецът отказва да извърши това,

каквито и дарове да му предлагат троянци. Хектор в предсмъртната си агония проклина Ахил, а

той смъква доспехите му, предава тялото на ахейските воини на поругание, после пробива

сухожилията на краката му, завързва го към колесницата си и го повлича към лагера. Целият град

Троя изпада в тежки ридания.

ХХІV песен. Помирението. Ахил, тъгувайки за Патрокъл, прекарва нощта без сън, на сутринта,

привързвайки тялото на Хектор за колесницата си, влачи тялото му около погребалната могила на

приятеля си. Бог Аполон обаче съхранява тялото непокътнато. Поругаването на тялото,

продължаващо дни наред, предизвиква брожение сред боговете. Зевс решава да прекрати

действията на Ахил. Той изпраща Ирида да призове при него Тетида, майката на ахейския герой.

Когато Тетида възлиза на Олимп и застава пред върховния бог, той й заповядва да отиде при сина

си Ахил, да го убеди да прекрати своя гняв и скверното поругаване на мъртвия враг и да върне

тялото на неговото семейство. Ахил безропотно се съгласява и заявява готовност да върне

мъртвото тяло на своя враг на семейството му срещу откуп. По заповед на Зевс Ирида се явява

пред троянския цар Приам и го убеждава да отиде при Ахил с дарове за откупването на сина си.

Приам се решава да отиде във вражеския стан при Ахил, пренебрегвайки опасенията на съпругата

си царица Хекуба, която се опитва да го разубеди. Събира драгоценни дарове, заповядва на

деветима от синовете си да ги подредят в колесницата, която той лично запряга и се отправя на

път. По пътя го пресреща бог Хермес, изпратен от Зевс за подкрепа. Хермес приспива ахейските

стражи и, представяйки се слуга на Ахил, въвежда Приам в шатрата на воина. Приам

коленопреклонно умолява Ахил да възвърне тялото на Хектор срещу откуп. Старият цар на Троя

припомня на младия ахеец за собствения му възрастен баща цар Пелей. Трогнат от молбите на

царя, Ахил приема откупа и кани цар Приам да приседне на трапезата.Връща тялото умито,

намазано с елей, облечено в хитон и покрито с плащ. Предлага на опечаления баща вечеря и

нощувка. Погребението на Хектор.

4.Образи

Ахил е централният герой на „Илиада―, чието поведение определя развитието на сюжета.

Неговият образ носи типичните характеристики на митологически и епически герой, на мъжествен

боец, в чиято ценностна система най-основната добродетел е войнската чест. Ахил е въплъщение

на младостта и силата. Той е млад на години, но неговата младост се проявява най-вече в горещата

кръв и необуздаността на гнева му. Неговата сила обаче не търпи своеволието на социално

силните и която е готова да им се противопостави. Затова Ахил е единственият, който се осмелява

да опонира на Агамемновото предизвикателство (в I песен). Ахиловата сила все пак все пак е

онази енергия, която е съдбовно необходима на ахейците, не само за да могат да постигнат

решителна победа, но и за да бъдат спасени от позора на загубата на войната Движат го

разнопосочни драматични страсти: омраза към Хектор и привързаност към Патрокъл, неприязън

към Агамемнон и любов към Бризеида. . Силните страсти на Ахил, които го правят глух и сляп

към всичко останало, се разрешават със силни постъпки: това е истинският ключ към характера на

първия ахейски герой

Хектор е бил образец за човешко достойнство не само през Античността. Подчинява собствения

си идеал за геройско съвършенство на каузата за защита на своята родина (Троя). Движат го

мотиви, напълно различни от тези на Ахил: любов към близките, към съпругата и сина, към

родния град, чувство за дълг пред тях. Патриотизмът на Хектор е чувство, принципно ново за

епохата на Омир. Единен и непротиворечив, Хектор се разкрива пред нас в много по-човешка

светлина: като страшен воин, но и като загрижен син, като любещ съпруг и нежен баща. Онова,

което прави Ахил и Хектор съпоставими, е общият за всеки герой стремеж към слава и

постигане на безсмъртие в героичната смърт.

Андромаха, съпругата на Хектор се появява в VI песен, когато тя се среща със завърналия се от

бойното поле Хектор. Андромаха го умолява да остане в Троя, но воден от своя дълг, Хектор не

приема. После Андромаха отсъства от сюжета на „Илиада― до момента на смъртта на Хектор. Тя

оплаква мъжа си, а след завръщането на Приам от стана на ахейците, ридае над тялото на мъртвия

герой. Онова, което съпътства Андромаха, е скръбта. Още по време на срещата с мъжа си при

крепостната стена тя предчувства близката смърт на Хектор и своята горестна съдба. При това

нейната прежна съдба предрича бъдещите й страдания: Еетион, бащата на Андромаха, загива под

ударите на Ахил, който ще убие и Хектор; майката на Андромаха е взета от ахееца в плен и после

откупена, но скоро умира.

ТЕМА 5

Антична лирика. Жанрове. Представители. Сафо

1.Старогръцката лирика. Терминът „лирика“.Първите писмено фиксирани авторски лирически

творби са създадени през епохата на архаиката (VIIв.пр.Хр.). Тяхна художествена основа са

съществуващите вече от векове фолклорни песни с култов и обреден характер: трудови, обредни,

сватбени, пирови, траурни. Терминът лирика идва от гръцката дума лира, струнен музикален

инструмент от времената на Античността. Той е въведен през III- II в. пр. Хр. от александрийските

филолози. Старогръцките лирически творби не са стихотворения в съвременния смисъл на думата,

те са били песни. Старогръцката лирика обозначава комплексно изкуство - песни, изпълнявани с

музикален съпровод - струнен инструмент (лира, китара) или флейта – често придружавани от

танц. Някои лирически жанрове, които не се пеят, също се рецитират на глас (декламативна

лирика).

2. Жанрова класификация

Видове лирика Декламационна лирика Песенна лирика

Начин на

изпълнение

Изпълнява се речитативно без

музикален съпровод.

Пее се в музикален съпровод.

Жанрови видове Елегия Ямб Солова лирика (изпълнява се от

едно лице, автора)

Хорова

лирика (изпълнява се

от хор)

Жанрово-

тематични

форми

Обществена

елегия

Любовна

елегия

Няма диференцирани

жанрови форми

Лесбоска лирика

Сицилийска лирика

Песни на

странстващи поети

Епиникий

Енкомий

Ода

Поети Калин

Тиртей

Мимнерм

Солон

Архилох

Семонид

Хипонакт

Алкей

Сафо

Анакреонт

Алкман

Стезихор

Симонид

Бакхилид

Теогнид Пиндар

3.Представители. Сафо.Тя е едно от най-прочутите имена в световната поезия. През епоха на

гръцката архаика съществуват затворени обединения на юноши и на девойки, които са били

характерни още от времената на родово-племенното общество. Сафо стои начело на подобно

девическо обединение на остров Лесбос, нещо като школа по изкуства и място, в която

момичетата се подготвят за бъдещия си брачен живот. Темите на лириката на Сафо са тясно

свързани с този затворен кръг. Любовта се утвърждава като централна тема – една цяла симфония

от чувства и усещания, наситена с нежен еротизъм. Любовта обикновено се представя като

трудно, дори мъчително преживяване, но същевременно е желана и търсена с помощта на

богинята Афродита. Темата за природата също е пропита с еротически мотиви.

Сафо пише също и сватбени песни, в които се срещат много фолклорни мотиви: годеницата е

сравнена със сладка ябълка, годеникът полусериозно, полушеговито се уподобява на Арес по

снажност.

ТЕМА 6

Старогръцка драма . Възникване, особености и развитие на

античната драма. Атическият театър.

1.Произход на старогръцката драма. Към края на архаичната епоха наред с епоса (като разказ за

миналото) и лириката (обърната към съвременността) добива популярност драмата. В нея се

съчетават визиите към миналото и сегашността с насоченост към бъдното битие чрез комплекс от

епическо слово, танц, музика, хорова песен и мимическо действие. Корените на литературния род

драма трябва да се търсят в древните обичаи на родовото общество. Култовите действия в чест

на божества и герои често са съпроводени с представяне на епизоди от техния живот. Например

на известните празници на Деметра в Елевзина са правени представления, разказващи за

скитанията на богинята в търсене на дъщеря й Персефона или това как тя научава митичния

атински цар Триптолем да сее жито. Театрални елементи откриваме и в култа към героите и култа

към мъртвите - в ритуала на оплакването на покойник: за него е характерен диалог между един

оплаквач и хор, който подхваща жалбите му. Античната драма все пак несъмнено има най-явни

начала в култа към Дионис. Тя възниква през VI в.пр.Хр. и се формира през V в.пр.Хр. в

контекста на атинските празници, наречени Големи Дионисии, и в началото на развитието си

изпълнява свещени (сакрални) функции. Трите жанра на старогръцката драма са трагедия,

комедия и сатирна драма.

2.Понятието „драма“ . Думата “драма” на български означава ―действие―. Драмата е основен

литературен род, който се характеризира с представяне на завършено чрез реплики и

контрареплики действие между персонажи. Съществена характеристика е драмата е нейното

поставяне на сцена и насочеността й към към зрителска публика. В основата на драматичното

действие има конфликт, който възниква от сблъсъка между противоположни сили и воли.

3.Театърът като култова институция. Театърът в Древна Гърция е държавна институция и

организирането на театралните представления е грижа на държавата (полиса), назначавайки

специални служители за тях. В Атина драмите се поставят по време на Дионисовите празници. На

Големите Дионисии се провеждат драматически представления на трагическите поети.

Разрешение за постановка драматурзите са получавали от втория архонт (високо длъжностно

лице). Най-често авторът (освен че е поет) е режисьор, хореограф на творбата си, а нерядко е

дори и актьор в нея. Ръководителят на Хора - хорегът, е виден богат гражданин, който, освен че

съставя хора, поема разходите на цялата постановка. Състезаващите се драми се оценяват от жури,

състоящо се от 10 човека. Награда получават хорегът, поетът и протагонистът на драмата,

отличена с първото място. Лавровият венец е предназначен за хорега. Той има правото да издигне

паметник в знак на своята победа – на пиедестала се посочват датата на представяне, името на

победилия драматург, заглавието на пиесата и името на хорега.Резултатите от състезанията се

записват в специални протоколи, наречени дидаскалии, които се съхраняват в държавния архив на

гр. Атина. Първоначално театрите са били дървени конструкции, от V в.пр.Хр. се построяват

първите каменни театри. Те са имали полукръгла (амфитеатрална) форма и се състоят от следните

структурни компоненти: Орхестра ( място за танц-хоровод) - кръгла площадка, където играе и пее

Хорът. В центъра се намира олтар на Дионис; Пароди ( вход, влизане) - два странични входа

между сцената и местата за сядане, от които се появяват Хорът или актьорите (идвайки отвън).;

влизащите от десния парод пристигат от града или пристанището, а от левия - идват от полето или

от чужбина; Проскений ( - колонада с декори (от боядисани дъски), издигната над орхестрата,

площ за актьорите - сцена; Скене ( покривало) - помещение за преобличане на актьорите,

намиращо се зад орхестрата. По-късно се превръща в декоративен фон (фасада на дворец или

храм); Театрон (място за гледане) - зрителски места, разположени в полукръг около орхестрата.

4.Драматическото състезание . Драматическите представления се провеждат като състезания

между трима автори по време на Големите Дионисии Състезанията продължават 3 дена - всеки

ден един автор представя тетралогия от 3 трагедии и една сатирна драма. Трагедиите са свързани в

един сюжет.

ТЕМА 7

Развитие на античната драма и връзката между историята и

теорията на драмата. Ролята на Есхил. Сюжетът за Прометей.

1.Думата трагедия произлиза от две гръцки думи - tragos (козел) и oide (песен) – и буквално

означава песен на козлите (т.е. ритуална песен за жертвено животно). Според друго тълкуване

това название насочва към сатирите – митическите спътници на Дионис, прославящи подвизите и

страданията на бога.

2.Участниците в трагедийната постановка са: хор -трагическият хор е група от певци-танцьори

(същевременно и рецитатори), която се състои от 12 (при Есхил и Еврипид) или 15 (Софокъл)

души. Участниците в хора се наричат хоревти, а нейният предводител – корифей. Хорът винаги

представя еднотипна общност от хора, близки на основния герой, и е непроменлив като състав.

Ролята на хора се състои в това колективно да взема думата, да коментира действието, да отправя

предупреждения, молби, съвети, намесвайки се в него по различен начин. С други думи, хорът е

колективен герой в рамките на трагедийния сюжет и обикновено се явява из изразител е на

общественото мнение. Актьори. Най-важното въведение на старогръцката трагедия е културната

институция на актьора. Актьорът (действащото лице) е жанровият определител на драмата.

Възникването на трагедията се свързва с извеждането на действащо лице по време на празнични

представления, което разменя реплики с трагическия хор – първия актьор. Първият актьор се

нарича протагонист ( първи състезател), след време той се утвърждава като изпълнител на

главните роли. Есхил въвежда втория актьор, наричан девтерагонист (втори състезател),

изпълняващ второстепенна роля – така става възможно изграждането на диалог. След време

Софокъл прибавя и трети актьор – тритагонист ( трети състезател), чието включване

разнообразява действието и насища диалозите с повече драматизъм. Трагедийните актьори се

ползват с огромна почит в Древна Гърция. Те заемат високо обществено положение. Актьор може

да бъде само свободен гражданин. Актьорите (както и драматурзите) през V-IV в.пр.Хр. вземат

дейно участие в обществения живот на родния полис. Те заемат високи държавни длъжности,

често изпълняват важни посланически мисии в други градове и държави.

2.Светогледът на Есхил. Есхил е религиозен човек – споделя вярата в реалното съществуване на

висши божествени сили. Със своето театрално творчество той предлага дълбоко обмислена

теология, съобразена с принципните достижения на атинската полисна демокрация.

Традиционалист по убеждения, Есхил се придържа към представата за наследствената родова

отговорност. Основна светогледна категория в неговото творчество е Справедливостта . Според

теологическите възгледи на Есхил божествената справедливост освен във вселената се

разпростира и в царството на човешкия морал. Нарушението на висшия закон (Справедливостта)

предизвиква възмездяваща реакция от страна на Съдбата, чиято функция е да контролира и

наказва прекомерните прояви на човешкото поведение. Със своите драми Есхил утвърждава

идеята за съдбата като онзи висш принцип, който примирява крайностите и налага спазването на

мярата. Есхил е особено критичен към склонността на хората към заблуди, които ги водят към

грях и самонадеяност, предизвикващи на свой ред божественото наказание и гибелта им.

3.История на сюжета за Прометей. Трагедията “Прикованият Прометей” е втора част от

Есхиловата трилогия за Прометей. Другите две части - “Прометей Огненосец” и “Освободеният

Прометей” - не са достигнали до наши дни. Годината на поставяне не е известна, затова се дава

предпазливо широко датиране: първата половина на V в. пр. Хр. Тази трагедия дава оригинално

тълкуване на популярния през античността мит за титана Прометей, известен от произведенията

на Хезиод. Заслуга на Есхил е, че със своята драма, възползвайки се от богатия смислов потенциал

на този митологичен персонаж, утвърждава образа на Прометей като универсален културен

символ.

4.Сюжетен ход .

4.1. Пролог -представят се събитията, наказанието, конкретния повод за наказанието и

страданието на героя. Божествата Власт и Сила довеждат осъдения Прометей в Скития.

Хефест, богът ковач, изпълнен с угризения по своя осъден приятел, го приковава към планинските

скали. Титанът Прометей запазва тежко мълчание. Но диалогът между Хефест и Власт очертава

основния конфликт - между Прометей и неговия антагонист Зевс (представен от Власт и Сила).

4.2.Парод. При Прометей идват Океанидите (роля, изпълнявана от хора), за да изразят

съчувствието си към своя роднина. Диалогът им с Прометей за завръзка на трагедията -

титанът загатва, че от него зависи съдбата на властника Зевс, защото само той знае съдбовната

тайна за евентуалното сваляне на олимпиеца от власт, ако той продължи с произвола си.

4.3. Първи епизод - Прометей разкрива на Океанидите обстоятелствата около своето

"прегрешение", причините за това да бъде уличен в престъпление. Той защищава правото си на

осъзнат избор. Думите на Прометей изобличават тираническата същност на властта на Зевс.

Пристига Океан (бог от поколението на титаните) и се опитва да убеди Прометей да смири

бунтовния си нрав, да се покае и да се почини на Зевсовия ред. Категоричното несъгласие за

компромис с висока морална цена очертава един от сблъсъците в драмата – контрастното

противопоставяне между непреклонния Прометей и и малодушния Океан.

4.4.Втори епизод - Прометей разкрива значението на своята цивилизаторска мисия спрямо

човечеството, извеждайки го от жалкото съществуване по пътя на прогреса. Повишава се

драматичното напрежение чрез по-ясното разгръщане на мотива за тайната на Прометей, от

която зависи бъдещата съдба на Зевс като властник.

4.5.Трети епизод - паническа поява на Ио – девойка, страдаща от гнева на богинята Хера поради

любовната страст на Зевс към нея. В диалог Ио и Прометей споделят своите истории. С

пророчески тон Прометей разкрива бъдещите беди и избавлението на девойката. Тук се въвежда

един основен елемент от движещия мотив за тайната – че потомък на Ио (героят Херакъл) след

много векове ще освободи прикования титан.

4.6.Екзод - Прометей с мрачен тон отново пророкува за съдбата на Зевс, че ще бъде детрониран.

Пристига богът вестител Хермес - верен Зевсов служител – с посредническа мисия за отмяна на

присъдата над Прометей от Зевс, ако титанът сподели с олимпиеца своята тайна. Прометей обаче е

непреклонен спрямо идеята за компромис и въпреки заплахите на Хермес, мисията неуспешна.

Не закъснява Зевсовата гневна реакция. Прометей, твърдо уверен в своята правота, стоически

посреща новото си наказание – потъва вдън земята (чак в бездните на Тартар) заедно със скалата,

на която е прикован.

5.Образи в трагедията. Най-обстойно и мотивирано е разгърнат образът на Прометей –

основният персонаж на драмата. Митичният титан се представя в трагедията по-скоро в облика на

свръхчовек. Неговият образ е на непреклонна личност, с категорична ценностна система от

възгледи за света, боговете и хората, извън всякакви колебания и противоречия в следването на

своята кауза. Той твърдо отстоява убежденията си, готов да понесе последиците на своите идейно

мотивирани, предварително обмислени постъпки с цената на вечни страдания. Това, което става с

него – постъпките му, приковаването, страданията – Прометей приема като воля на съдбата. В

образа на Прометей се представя антично-класическата хармония между съдба и героична воля:

съдбата предопределя човешкото битие, което обаче не води задължително до безсилие и

безволие; съдбата може да води и към свобода, към велики подвизи и героизъм. В такива случаи

съдбата не противоречи на волята на героя, напротив – обосновава я, възвишава я. Поведението на

Прометей като централен герой е обстойно представено не само чрез собствените му монолози,

където той повествува за деянията, заради които търпи страдания, но и чрез към отношението му

към Зевс, Океан и Хермес. Със своята величавост титанът е морално противопоставен на другите

персонажи. Той превъзхожда Хефест със силата на духа си, Океан – с безкомпромисността си,

Хермес – с чувството да собствено достойнство и независимост.

Зевс. Върховният бог не се появява на сцената, но представата за него и методите му на

управление се гради чрез останалите герои. В тази трагедия в образа на върховния олимпийски бог

са представени силни тенденции на тиранично своеволие, чийто произвол и над богове, и над

смъртни внася нестабилност в света.

Океан. Бог от поколението на титаните, Океан, за разлика от Прометей обаче, е олицетворение на

покорството. Той е представен с явна ирония – бил някога приятел на Прометей, сега, в труден

момент, желае да му помогне, но тъй като се опитва да да бъде негов застъпник от прагматичната

и донякъде лицемерна позиция на съглашателството и пасивното примирение, печели само

презрението на Прометей. Представя позицията на приспособленеца, на привидно мирното и

безконфликтно съществуване на малодушника. Той не може да разбере непримиримостта на

Прометей; уверен е, че не трябва да се действа, като се престъпва мярата.

Ио. Митически образ, дъщеря на речния бог Инах и на простосмъртна жена, тази девойка е

представена като жертва на своеволието на олимпийските властници властници - на Зевсовата

любовна страст и на ревността на Хера; Ио е свързана с централния герой както по аналогия - тя е

страдащ герой, така и сюжетно - неин потомък е бъдещият освободител на Прометей.

Хефест. Олимпийският бог ковач, ученик и приятел на Прометей, съчувства на страдащия си

приятел, но (макар и с неохота и против съвестта си) остава в ролята на безусловен и покорен

изпълнител на Зевсовата воля. Хермес

Хермес също е представен с ирония, преминаваща в разобличителна сатира. Застъпник до

бруталност на Зевсовата власт, Хермес не изпитва съчувствие към участта на Прометей, а вижда в

поведението му единствено върховна и осъдителна дързост. Вестителят на олимпийските богове

представя типа на високомерния и самодоволен служител на властта, без собствени мисли,

чувства, съвест и нравствена позиция.

ТЕМА 8

Софокъл. Житейска и творческа биография.Сюжетът за Едип.

„Едип цар”-трагедията като драматизация на мита . Образът на Едип

цар. Проблемът за личния избор.

1.Софокъл. Житейска и творческа биография – живее и твори през V век пр. Хр.(496 – 406 г. ).

Създава около 123 трагедии и сатировски драми, но до днес са запазени само 7 трагедии („Аякс”,

„Трахинянки”, „Антигона”,”Едип цар”,”Електра”,”Филоктет’,”Едип в Колон”). Светогледът

на Софокъл се характеризира с традиционализъм и консерватизъм. Неговите морални

представи имат религиозна основа. Във всички трагедии на Софокъл се подчертава ръководната

роля на божественото.То обаче не се извежда като преки прояви на боговете в рамките на сюжета.

Вниманието на драматурга е съсредоточено върху постъпките на хората, божествената воля

отстъпва на заден план – тази воля в пиесата вече се проявява като пророчество, а не като

първопричина или непосредствена намеса в действието. Божеството по този начин се осмисля

преди всичко като носител на високите морални стойности. В своите драми Софокъл дава израз

на морални отношения, различни от тези от времето на Есхил – интересът е насочен предимно

към съдбата на отделния човек, който сам действа (греши, разкайва се, страда), а не толкова към

съдбата на рода в трагедиите. Според драматурга човек има свобода в действията и постъпките

си, поведението му е израз на личната му воля, но неговите възможности все пак са

ограничени. Типичният герой на Софокъл в началото на драмата залага на своето знание, но

всичко завършва с признанието за пълно неведение или съмнение.

2.„Едип цар”- трагедията като драматизация на мита Трагедията на Софокъл „Едип цар― е

била поставена в Атина приблизително през 429-425 г. Тя пресъздава сюжет от Тиванския

митологичен цикъл

3.Сюжетен ход

3.1Пролог -Пред царския дворец на град Тива се появява цар Едип. Жрецът на Зевс разказва за

страшния мор, сразил града, и моли Едип за помощ. Жрецът казва, че само Едип, който е спасил

някога града от напаст, пратена от боговете (Сфинкс), може да го спаси отново. Едип се представя

като мъдър и загрижен управник. Уверява събралите се, че продължава да мисли за болките на

хората и с цялата си душа споделя проблемите на града и неговата съдба.Той вече чака

завръщането на Креон, брат на съпругата му Йокаста и опитен дипломат, пратен от него в

култовия център Делфи за съвет от Пития, оракулът на Аполон. В този момент идва Креон, окичен

с лаврови клонки и според Едип изглеждащ радостен. Креон предлага на царя да му предаде

отговора на Аполон първо насаме. Едип категорично отхвърля тази възможност. Креон казва, че

болестта в града ще се преустанови тогава, когато бъде възмездено едно неизличено от земята

престъпление – да бъде намерен и строго наказан (убит или изгонен от града) убиецът на Лай,

предишния цар на Тива. Едип разпитва Креон за съдбата на Лай и обстоятелствата около неговата

смърт. Креон обяснява, че по онова време са били заети с по-съдбоносна беда, сполетяла града –

Сфинкса и неговата загадка. Затова не са обърнали по-голямо внимание на обстоятелствата около

смъртта на владетеля си. Едип изрича клетва, че ще открие и накаже убиеца и ще възстанови

справедливостта.

3.2. Първи епизод - Едип се обръща към тиванците с настояването да посочат убиеца. Обещава,

ако престъпникът е някой тиванец, ще го прати в изгнание. Владетелят изрича проклятие срещу

убиеца да търпи бремето на вечно зло, който и да е. Едип дори изказва предположението, че е

възможно убиецът да е някой от собствения му дом. След това Едип обвинява, че не са издирвали

убиеца. Обещава, че ще търси възмездие за убиеца на Лай с такова усърдие, каквото би положил

за собствен баща. Тиванските старци не знаят кой е престъпникът и се чудят защо Аполон не е

казал направо името. Едип признава, че не може да бъде накаран един бог да каже нещо, ако сам

той не го пожелае. Хорът предлага на Едип да бъде повикан прорицателят Тирезий. Едип

отговаря, че по съвет на Креон вече е пратил хора да го доведат. Слепият гадател Тирезий идва,

воден от дете. Той обаче отказва да разкрие тайната, въпреки че знае истината. Гневен, Едип

обвинява стареца в предателство и дори в съучастие в убийството на Лай. Тирезий е принуден да

каже истината: скверният престъпник е самият Едип – той е убиецът и пак той е в срамни

отношения с най-близките си. Едип отправя обида към Тирезий, наричайки го слепец. Тирезий

намеква, че същата съдба очаква самия владетел. Едип изказва подозрението, Тирезий е в заговор

че Креон, който има намерение да го свали от власт. Силно вбесен, Едип прогонва прорицателя.

Преди да напусне, Тирезий отново заявява на Едип истината за него.

3.3. Втори епизод - Пристига Креон, който вече е чул, че е обвинен от Едип в заговор. Той не

може да търпи да бъде петнено така името му. Хорът се опитва да омаловажи думите на владетеля,

като ги представя като прибързани твърдения, резултат от гняв. Появява се Едип и веднага се

нахвърля срещу Креон с ирония и обвинения. Заявява му, че е опасен враг, с вероломни амбиции.

Креон се опитва да се оправдае, но Едип не иска и да чуе, тъй като има свое подозрение: защо

Тирезий, който през всичките тези години е знаел истината за убийството на Лай, едва сега казва

кой е убиецът, обвинявайки при това именно него. Креон развива своя теза, която го оневинява:

самият той е член на царското семейство, равен е на Едип по достойнство, но пък има

предимството да не изпитва страх за себе си. Едип обаче, заявява, че е решил – Креон е заговорник

и го очаква смърт, изгнанието като наказание е недостатъчно. Креон обвинява Едип в безумие,

Едип – Креон в престъпен замисъл, който не се нуждае от доказателства, тъй като те са твърде

очевидни. Идва царица Йокаста, съпруга на Едип и сестра на Креон, която заедно с тиванските

старци се опитва да помири двамата мъже. Креон произнася клетва, че е абсолютно невинен. Едип

обаче е непримирим в подозренията си, изложени с категорична логика: ако Креон е невинен, това

означава, че самият Едип е виновен и следователно той трябва да бъде осъден на смърт. Йокаста

разпитва съпруга си относно причините за свадата му с Креон и така научава за обвиненията на

Тирезий. Тя успокоява Едип, като му разказва за пророчеството, според което Лай е трябвало да

загине от ръката на сина си, а всъщност е бил убит от разбойници. Думите на Йокаста обаче,

вместо да успокоят Едип, още повече го разтревожват. Той разпитва Йокаста при какви

обстоятелства се е случило убийството и как е изглеждал Лай. С все по-нарастваща тревога

забелязва съвпадение с някои събития, които той е преживял на младини. Едип нарежда да

доведат овчаря, за да може той да му разкаже за така развилата се ситуация. Разказва на Йокаста

своята история: как още като живял в Коринт научил от пиян мъж по време на пир, че царят на

Коринт, за чийто син Едип се мислел, не му е истински баща; как отишъл в Делфи и от оракула

научил, че е предречено да убие баща си; как решил да не се върне в Коринт, за да предотврати

изпълнението на пророчеството; как убил някакъв знатен пътник с неговите придружител при

един кръстопът.

3.4. Трети епизод . Влиза Йокаста, която споделя, че се тревожи за Едип – той вярва на всичко,

което чуе, вместо да съди новото по старото. В този момент пристига Вестител, който носи

скръбни новини от Коринт – цар Полиб е мъртъв и Едип, като негов син, трябва да го наследи на

трона. Извикват Едип и Вестителят потвърждава новината пред него. Полиб е умрял от тежестта

на годините си, а не е убит. Едип и Йокаста вече са единодушни в мнението си колко са лъжливи

предсказанията и как олтарите не заслужават жертвоприношения. Едно нещо само не успокоява

Едип – че може да се сбъдне другата част от прорицанието на Делфийския оракул, а именно да се

ожени за майка си Меропа. Вестителят от Коринт го успокоява, няма такава опасност, тъй като

царица Меропа, съпругата на Полиб, не му е родна майка. Вестителят добавя, че лично той някога,

когато е бил овчар, е донесъл Едип като бебе от планината Китерон. А той пък го е получил от

друг овчар, който е служител при тиванския цар Лай – от него разбрал, че детето е син на Лай, но

заради страшно пророчество тиванският владетел наредил то да бъде убито. Самата Йокаста вече

се досеща за ужасната истина и умолява Едип да не говори с овчаря. Едип обаче настоява за тази

среща и да узнае какво е потеклото му – той подозира, че Йокаста се срамува да не би да се окаже,

че Едип може би е от нисък социален произход, неподходящ за владетелския му статус. Затова той

я успокоява, че дори да е така, това не петни нея. Ужасена и отчаяна, Йокаста излиза.

3.5. Четвърти епизод . При Едип довеждат овчаря. Отначало отклонява въпросите и умолява

царя да го пусне да си върви. Но когато над него надвисва заплахата от мъчения, той отговаря

въпросите и с тях не само потвърждава думите на коринтския Вестител, но и ги допълва. Едип

разбира, че детето, предадено между двамата овчари, е бил самият той. Той с ужас осъзнава, че

пророчеството, което цял живот се е стремял да избегне, отдавна вече се изпълнило. Самият той,

Едип, е убил родния си баща – цар Лай – и е влязъл в кръвосмесителен брак с родната си майка –

Йокаста. Потресен от разкритията, Едип се втурва вътре в двореца.

3.6.Екзод . Появява се домашният вестител, който съобщава страшни новини: Йокаста се е

самоубила. Едип не е бил на себе си, тичал напосоки, търсел меч, питал за жена си със странни

думи. После влетял в стаята, където се е самоубила, изваждайки вратата от пантите й. Свалил

тялото на Йокаста от примката, на което висяло, взел златната игла, която закопчавала дрехата й, и

занареждал, забивайки при всяка дума иглата в очите си. Идва Едип – вече сляп, неимоверно

страдащ, както физически, така и от спомена за стореното зло. Той моли тиванските старци да го

отпратят в изгнание, защото носи смърт със себе си. Пристига Креон, не укорява Едип за обидите,

а се отнася с разбиране. Едип и него моли да го прогони извън града. Креон отклонява молбата му,

като отговаря, че решението ще вземат боговете. Едип моли Креон, който поема управлението на

град Тива, да закриля дъщерите му Антигона и Исмена; че синовете му – Полиник и Етеокъл –

вече са големи и сами могат да се грижат за себе си.

4. Образът на Едип цар. Проблемът за личния избор. Едип неслучайно е сочен от Аристотел

като образец за типичния трагически герой. Не са спестени светли краски, за да бъде очертан

характера на Едип.Той е благороден, високопоставен, мъдър владетел, чувстващ се отговорен за

града Тива, съчувстващ на бедите на съгражданите си. Отрицателните му черти се проявяват

постепенно и на пръв поглед произтичат тъкмо от положителните му качества. Загрижеността за

Тива е това, което го кара да се изпълни с подозрения към Тирезий и към Креон и да се държи

непочтително с тях. Загрижеността го води до това да третира Тива и тиванците като семейство,

чийто владетел е той. Гордостта му от благото, което е сторил по-рано на града – разгадаването на

гатанката на Сфинкс – неусетно преминава в противоположността си - нечестивата горделивост и

високомерие. Поемайки лично отговорността за наказването на убиеца, той си присвоява

прекалено големи права.Така в хода на трагедията проличава основната слабост на Едип, водеща

го към нещастията – невъздържаност и гневливост.

ТЕМА 9

Трагедията „Антигона”- Софокъл. Основен конфликт. Развитие на

драматичното действие. Образи в трагедията „Антигона”. Антигона

и Креон - двете лица на трагичното.

1.Трагедията „Антигона”. Поставена е на атинска сцена от Софокъл около 442 г. пр. н. е.

Победата при състезанието с тази трагедия предизвиква възторга на атиняните, поетът е удостоен

с длъжността стратег във военната експедиция на атиняните срещу о-в Самос.

2.Основен конфликт. Софокъл разкрива един актуален за неговото време конфликт - между

родовите канони и новите държавни закони. Възникнал е въпросът при различие между тези две

системи кой кодекс (неписаният или писаният) е по-валиден. Трагикът пледира за единство на

законите с предимство на родовите традиционни норми.

3. Развитие на драматичното действие 3.1 Пролог - Пред царския дворец на Тива се появяват принцесите сестри Антигона и Исмена.

Поставя се завръзката на трагедията - заповедта на Креон тялото на Полиник да не бъде

погребано и решението на Антигона да се противопостави на заповедта. Така прологът въвежда

зрителя в ситуация на социална криза, която поставя героите в състояние на морален и

поведенчески избор. Противопоставят се два типа на поведение: непримиримостта - на Антигона

и примирението и послушанието - на Исмена. Антигона е твърдо решена дори и с цената на

живота си да извърши погребалния ритуал спрямо тялото на брат си Полиник, както повелява

нейният роднински дълг. Исмена смята, че те са длъжни да се подчинят, тъй като върху рода им

(рода на Лай и Едип) тежи проклятие и само те са останали живи, че двете са жени и нямат сили да

се противопоставят на мъжете..

3.2. Парод. Влиза хорът, който дава израз на радостта от постигнатата победа, като разказва за

похода на Полиник и седемте герои срещу Тива, за защитника на града Етеокъл за обсадата,

битката и за двубоя между братята Етеокъл и Полиник и тяхната взаимна смърт. Разказва за

предателството на Полиник спрямо родния му град и така изгражда образа му на човек, който е

предател, незаслужаващ почит.

3.3 Първи епизод. Пред двореца излиза владетелят на Тива Креон, който в добре структурирана

реч излага излага принципите на своето управление, аргументира суровата си заповед -

предателят Полиник да не бъде погребан. По този начин Креон се представя пред гражданите

като мъдър и справедлив владетел, мислещ за своя град. Идва стражът, който съобщава, че някой

е нарушил Креоновата заповед и е извършил погребален обред над предателя Полиник. Креон

обвинява стражите в подкупност и нарежда да бъде заловен виновникът. 3.4. Втори епизод.

Стражите водят арестуваната при тялото на Полиник Антигона пред Креон и тя с гордост

признава, че е извършила обреда с ясното съзнание, че нарушава заповед на владетеля. На

дръзките, макар и правилни, слова ва Антигона Креон реагира емоционално и воден от

справедливо негодувание, но и от накърнено честолюбие, заявява, че безкомпромисно ще

накаже Антигона със смърт. Двамата повеждат спор дали мъртвият противник продължава да бъде

враг. Влиза Исмена, която иска да сподели съдбата на сестра си, но Антигона не й позволява,

неприемайки нейното закъсняло съпричастие. Креон заповядва на стража да арестува и двете

сестри и той извежда и двете. 3.5. Трети епизод. Влиза Хемон, син на Креон, който търпеливо и

аргументирано оспорва моралната правилност на заповедта на баща си, като се позовава и на

общественото мнение на тиванци. Креон, уязвен от проявата на неподчинение от страна на сина

му, отхвърля аргументите на Хемон с мотива, че младежът е воден от личните си чувства към

Антигона, която му е годеница. В спора между двамата Креон разкрива своята същност на

тиран, като упорито държи на претенцията към безусловно подчинение от всички под негова

власт. Той още по-категорично потвърждава намерението си да осъди Антигона на смърт, но

отменя присъдата над Исмена.

3.6.Четвърти епизод. Антигона окайва съдбата си, орисана от родовото си проклятие и поради

своята етична последователност. Тя напуска този свят още девица, непознала радостите на

любовта, брака и майчинството. Тиванските старци са дълбоко съпричастни както към

страдалческата съдба на тиванската принцеса, така и към правотата на нейното дело. Креон е

непреклонен в решението си и Антигона е отведена в семейната гробница, където е зазидана

жива. Тирезий обвинява Креон, че със своите постъпки е причинил оттегляне на благоволението

на боговете, които не приемат жертвоприношенията, тъй като олтарите са осквернени поради

непогребаното тяло на Полиник; то този начин свещеното равновесие на живота на общността е

нарушено. Първоначално владетелят не приема думите на слепия старец, обвинявайки и него в

лъжа и подкупност, но после се вслушва в думите му, разколебава се и уплашен бърза сам да

извърши погребалния обред на Полиник.

3.7. Екзод. Вестителят съобщава на хора и Евридика, съпруга на Креон и майка на Хемон, за

нещастните събития, които са се случили в гробницата. След като е погребал Полиник, Креон е

бързал сам да освободи Антигона, но там той я заварил самообесила се, а ридаещият до нея

Хемон, обезумял от мъка, се опитал да убие баща си. Като не успял, се самоубил с меча си.

Отчаяна, Евридика излиза. Влиза Креон с трупа на Хемон, оплаквайки съдбата си. В това време

слугите внасят трупа на Евридика, която се е самоубила. Отчаяният Креон доброволно се отказва

от властта, чувствайки вина за смъртта на най-близките си, призовава смъртта да облекчи

страданията му.

4. Образи в трагедията „Антигона”. Антигона и Креон - двете лица на трагичното.

4.1. Креон. Като личност владетелят на Тива е силна и непоколебима натура. В първи епизод се

проявява като мъдър и загрижен за града владетел, но при спора му с Хемон проличава неговата

тиранична същност. Враждебен е към всекиго, който му противоречи, като го обвинява в

сребролюбие, заслепение или участие в престъпен заговор. Грешката на Креон е в прекомерната

употреба на привилегиите му на властник и в надценяването на своите възможности. Позовавайки

се на традиционната свещена забрана изменникът да не бъде погребван на родна земя, той лишава

мъртвия Полиник изобщо от погребение и така се превръща в богоотстъпник - нарушител на

неписаните закони на човешкото общество. Неговата вина и страдалческата му участ са

причинени от неговата неотстъпчивост и маниакална увереност в правотата си, игнорирайки не

само принципите на човешкото разбирателство, но и законите на божествената справедливост.

Заповедите и действията на тиванския управник нарушават осветения от боговете и традицията

ред и за това си престъпление той бива наказан – да страда от мъка по унищоженото си семейство,

оставайки „жив мъртвец―.

4.2.Образът на Антигона. Антигона като образ и съдба е символ на заклеймяването на всяка

авторитарна власт. Антигона поддържа и тачи родовите връзки и божествените закони, които

задължават уважително отношение към тях. За нея следването и защитата на традиционните

ценности са благородна кауза, за която си заслужават страданието и саможертвата. Тя е

непреклонна и последователна в решението си да погребе своя брат, въпреки че той загива като

нападател на града. За нея мъртвите не са врагове. Едновременно с това тя се проявява и като

нежно и чувствително същество, което е създадено да люби, а не да мрази. Антигона остава

самотна в несподеления си героизъм. За да бъде вярна на принципите си, тя скъсва отношенията

си с близки хора (Исмена, Хемон), но горда и непреклонна застава пред лицето на смъртта.

Трагедията на Антигона е в това, че и тя, защитавайки божествените закони, е неотстъпчива и

нарушава реда в града. По този начин, освен Креон, и тя нарушава хармонията, която трябва да

съществува между божествения и човешкия ред.

ТЕМА 10

Сюжетът за злощастната съдба на Атридите. Еврипид - преодоляване

на канона в трагедията ,,Електра”. Развитие на драматичното

действие. Образи и проблеми

1.Еврипид - роден е на о-в Саламин около 480 г. пр.Хр. Има разногласие за произхода му, но

какъвто и да е бил, Еврипид е получил добро образование и в текстовете му проличава отлична

осведоменост върху съвременните философски учения и художествено творчество. Запазени са 18

негови трагедии, но се предполага, че е написал около 90 драми. По известни от тях са: «Медея»,

«Вакханките», «Ифигения в Таврида», «Иполит» , «Електра» и др. Изцяло е запазена

сатировската драма «Циклоп". В историята на старогръцката драма Еврипид се определя като

новатор, който разчупва традициите в класическата форма на атическата трагедия. Той въвежда

такива елементи като изобразяване на принципно маргинализирани характери (жени и роби),

избира за място на действието пространства извън задължителния фон на двореца, дегероизира

монументални образи. Конфликтът в драмите му се прибира в рамките на семейството, като

престава да бъде обществен, полисен и изобщо публичен проблем. Еврипид поставя акцент върху

психологическия облик на героите – техния вътрешен свят,. Дори езикът, с който персонажите му

се саморазкриват, е простонароден, далеч от високия стилов регистър на трагедията. Не на

последно място, Еврипид променя хоровата функция – хорът все по-малко коментира и изказва

съпричастност към някоя от противопоставящите се позиции в конфликта. Хоровите партии се

превръщат в поле за размишления на автора и синтезирано излагат неговото мнение.

2.Нововъведенията в трагедията "Електра". Развитие на драматичното действие. Трагедията

"Електра" представя в пълнота посочените особености на драматургичния маниер на Еврипид. В

неговата интерпретация се откриват редица нови моменти спрямо оформилата се традиция. На

първо място героинята има водеща роля в организирането на отмъщението. Нейната мотивация е

разгърната детайлно в пролога и парода. В нетипичното за трагедия пространство – пред бедната

селска хижа – героинята окайва своето настояще. Тя е далеч от дворците, унизена с неравностоен

брак, разделена от брат си, принудена да живее в изнурителен труд и нищета. Електра е омъжена

за селянин, който всъщност е със знатен род, "ала бедняк по положение". Статутът на героинята е

защитен с още един факт – нейният съпруг сам осъзнава позора на това обвързване и не посяга на

честта на своята жена. Така мотивът с фиктивния брак започва да функционира главно в една

посока – той дискредитира майчинството на Клитемнестра, а не абсурда на неравностойната

женитба и страданието на омъжената девойка. Чрез омъжването на Електра майката допуска

унизяването на царската кръв с друга, недостойна за нея, докато селянинът запазва усещането за

благородническата неприкосновеност. Доводите за мъст на Електра са изтъквани в почти всеки

епизод до екзода, защото Еврипидовата идея за разгръщане на конфликта не се опира на

традиционната идея за божествена предопределеност и сляпо следване на съдбовното

предначертание. Действително, Танталовият род, от който произлизат прокудените Орест и

Електра, е прокълнат и Агамемновите наследници поемат тежестта на това неизбежно проклятие.

Освен това, куражът за овъзмездяване у Орест е подкрепен с вещание, което той е получил от

Аполон. Според трактовката на Еврипид неговата героиня-отмъстителка не разчита на божествена

подкрепа и не живее с фаталистичната представа за прокълнато дете, което трябва да се пожертва

в името на семейната чест, следвайки тъжната съдба на Танталовата кръв. Напротив. При

срещата-разпознаване със своя брат тя съсредоточава цялата си енергия в замисляне на плана за

наказание. Старецът,спасител на Орест, обмисля убийството на неродствения Егист, докато

планът за гибелта на Клитемнестра излиза от собствената й дъщеря. Моментът с примамването на

царицата от палатите в дома на Електра е добавен в трагедията, за да се подчертае силната

активност на дъщерята в майцеубийството.Погубването на семейната двойка само по себе си е

ужасяващо, защото двамата виновници са убити чрез вероломни измами. Егист – по време на

жертвоприношение, а Клитемнестра – при призоваване да помогне на мнимата родилка Електра. И

двете ситуации предполагат беззащитност на жертвите, защото са свързани със святи неща –

религиозния жертвен ритуал и майчинството. На пръв поглед героите сякаш са поставени в

парадоксална ситуация. От една страна, те трябва да отмъстят за смъртта на своя баща и достоен

владетел, като следват законите за кръвното отмъщение и заповедта на Феб, от друга страна –

изпълнявайки Аполоновата заповед, предизвикват гнева на други божества, понеже възмездието

им е не просто наказване на убиец, но и извършване на майцеубийство. Ето защо, преди да е убита

Клитемнестра, действието е наситено с много аргументи в защита на основната цел –

справедливостта на наказанието.

3. Образи. Електра е жена с накърнена чест, която жадува за отмъщение. Потомка е на знатния

род на Атридите.До момента на убийството тя не изпитва никакво колебание и е съвършено

убедена в справедливостта на делото. Рухването на Електра идва след участието й в

майцеубийството и това е тежкият обрат на мита. Майцеубийството е табу, което не може да бъде

оправдано с извършването на друго морално дело. Клитемнестра е наказана заради крайното

отдръпване от семейните й задължения – като съпруга и като майка, но това, което тя е извършила

като престъпление носи по-малък ужас от това, което извършват децата към родителя си, макар и

с подкрепата на Аполон и с убеждението на необходимата мъст Съкрушението след убийството не

може да намери облекчение. Бидейки трагически герои, братът и сестрата не би трябвало да се

колебаят, нито да се покайват за извършеното. Онази удовлетвореност, която дава отмъщението у

Софокъл, тук преминава в ужас и потрес от извършеното и преживяното. Дълбоката покруса на

майцеубийците е приета. Това утешение идва някак бързо и изглежда недостатъчно. Орест по

характер е благороден, но когато отмъщава и убива, това не му носи успокоение, напротив

страховете му стават още по-големи, изпълнен е с колебания дали трябва да пролее кръвта на

майка си.

ТЕМА 11

Библията като културен феномен.

Стар завет. Митология на предхристиянството. Книга „Битие”.

Сътворението на света. Историята на Мойсей. Изход от робството.

Десетте божи заповеди - нравствен кодекс на древните. Краят на пътя

към Ханаан.

1.Библията като културен феномен. Думата БИБЛИЯ произлиза от гр. език и буквално

означава книги. От религиозна гледна

точка БИБЛИЯТА е съвкупност от текстове, написани от избрани от Бог хора, наречени пророци и

апостоли, по вдъхновение и откровение на Светия Дух. С нея Бог изпраща на хората своето

послание. Затова се нарича още Свещеното писание.

1.1. Идеи, принципи и особености. Монотеизъм (вяра в един бог)- по-сложна в сравнение с

политеизма абстрактна идея за изключителна духовна енергия, която създава, организира,

контролира и придава смисъл на всичко в природния и човешкия свят. Човекът получава словото

като дар и като задача, както получава и живота си. Разбирането за човека като обединяващо

звено между “двете природи‖(богоподобна душа и тяло, обвързано с материалния свят). Идеята

за сложната природа на познанието - човекът е свободен да избере състоянието на невинност

или греховност. Разбирането, че човекът е изгонен на земята, чужд е там и е наказан да страда

през земното си съществуване, е свързано с внушението, че всеки живот е опит да се открие пътят

обратно към Бог.

1.2. Библейски герой - (Авраам, Исаак, Йосиф, Мойсей, Соломон, Давид, Йоан Кръстител, Исус

Христос, апостолите) . Личност с необикновена съдба, белязана със знамения, запомнящи се

събития и чудеса, която е призвана по Божия промисъл да изпълни изключителна мисия, свързана

с вярата или с основни морални послания.

2. Структура . Библията – свещената книга на християнството - представлява сборник с отделни

книги, обособени в два големи дяла: Стар завет и Нов завет. В Библията се съдържа Божието

Откровение, дадено на хората, за да могат да извървят пътя на доближаване до Бога.

2.1 Старият завет. Първата част има характер на договор между бог Яхве и избрани от него

хора, наречени пророци.Отразява дългия път на евреите по пътя към Обетованата земя. Събитията

от еврейската история са преосмислени и поднесени с цел да отправят духовно, морално послание

и поучение към хората. Понятието "завет" означава съюз, договор. Терминът е взаимстван от

обществения и съдебен опит и практика в древността. Впоследствие понятието придобива

религиозно значение и се превръща в основополагаща идея в историята както на древния Израил

чрез Стария завет, така и на християнския свят и съвременната цивилизация чрез Новия завет.

Идеята за съюз или договор между Бога и човека, между Бога и Израил е изходна точка на

целия Стар завет. Бог обича своя народ, но изисква от него също дълбока любов и вярност. От

своя страна чрез договора народът приема Божията любов и поема задължение да й отвръща с

любов и преданост. Еврейският Бог е вечен, единствен, съвършен, всемогъщ. Той е творец на

света и неговите обитатели, на вселената, на всичко.

2.2Основни сюжети на Стария Завет • Сътворението на света и човека. • Грехопадението на прародителите на човечеството Адам и

Ева. • Каин и Авел.. • Ной и всемирният потоп. • Вавилонската кула. • Историята на

родоначалника на еврейския народ Авраам . • Яков и неговите синове • Йосиф в Египет.

• Великият пророк и духовен водач Мойсей. • Освобождението на израилтяните от египетско

робство. • Четиридесетгодишното странстване на израилтяните в пустинята• Синайското

законодателство. Десетте Божии заповеди. • Завладяване на Обетованата земя.. • Създаване на

израилското царство; царете на Израил . • Давид – цар, пророк и псалмописец. • Премъдрият

Соломон. • Соломоновият храм.

• Асирийски и Вавилонски плен. • Завръщане от плена и възстановяване на Йерусалим и храма. •

Междузаветният период.

3.Историята на Мойсей. Изход от робството. Десетте божи заповеди - нравствен кодекс на

древните. Краят на пътя към Ханаан.

3.1.Мойсей е една от ключовите фигури в библейската история, жрец-законодател и едновременно

освободител на евреите от египетския плен, който ги кара да напуснат пределите на Египет в

търсене на "обетованата", т.е., обещаната от Бога земя. Той е живял най-вероятно през XII в.

пр.Хр. Мойсей играе важна роля за формирането на еврейската идентичност и е представен в

Библията като основен медиатор (посредник) между Бог Йехова и избрания от него еврейски

народ.

3.2.Десетте Божии заповеди, чиито текст възниква най-вероятно през VII в. пр.Хр., и е по-късна

добавка към библейския, са едновременно юридически закон и религиозно-морална норма. Те

обединяват закони, които регулират поведението на мирянина към Бога, със заповеди, които

регулират отношенията в общността. Заветът между Господ и неговия избран народ се сключва

чрез предаването на десетте божии заповеди. Това събитие става на планината Синай, когато

сред гръмове, трусове, пламъци и дим Йехова съобщава с тръбен глас пред израилтяните своите

повели. Заповедите са приети след тридневно въздържание и са записани на каменни скрижали,

които обаче Мойсей чупи в пристъп на гняв, заради идолопоклонството на евреите, изляли от

злато телец, комуто да се покланят. Бог връчва на своя вестител отново скрижали със същите

заповеди, след което те са поставени на съхранение в скиния..Десетте божии заповеди се наричат

още десетословие или декалог

ДЕСЕТТЕ БОЖИ ЗАПОВЕДИ

І. Първата и най-важна заповед гласи:

"Аз съм Господ, Бог твой,…да нямаш

други богове, освен Мене." Тя

подчертава строгия монотеизъм и

VI. "Не убивай." - необходима заповед,

защото евреите са войнствен народ,

намират се в конфликти помежду си и с

др. народи, но в разказа за историята на

означава, че политеизмът е познат на

юдеите. Старозаветният Бог изисква да

бъде призната неговата уникалност по

отно- шение на култовата практика на

евреите.Отклонението към почитане на

други, чужди богове се осъжда като най-

тежък грях и следователно изисква най-

строга санкция.

II. Втората засяга божествените

изображения: "Не си прави кумир

и изображение на онова, що е горе на

небето, що е долу на земята, що е във

водата; не им се кланяй и не им

служи…" Това е нова степен на

дистанциране от разпространените в

Близкия изток идолопоклоннически

култове. Старозаветният Бог няма образ

и не може да бъде наподобен. След

изгонването на Адам и Ева от Рая

директният контакт с Бог е загубен

завинаги. Следствие - късен отзвук от

тази заповед е забраната за създаване на

икони в исляма.

III. "Не изговаряй напразно името на

Господа, твой Бог…" - изисква

съзнателно и отговорно отношение към

вярата и възпитава в отговорност към

поетите задължения.

IV. "Помни съботния ден, за да го

светиш; шест дена работи и вършив

тях всичките си работи; а на седмият

ден е събота на Господа, твоя Бог." -

празникът е необходим сред делника, за

да обърнат хората поглед към делата си,

да ги оценят и осмислят.

V. "Почитай баща си и майка си, за да

ти бъде добре и за да живееш дълго на

земята…" Естествена заповед за

патриархалното общество - подчинение

във възходяща йерархия.

Мойсей става ясно, че се има предвид

индивидуално предумишлено убийство;

кръвно отмъщение.Едва Новият завет

видоизменя тези нравствени норми и

налага отказ от насилието като средство

за разрешаване на конфликти.

VII. "Не прелюбодействай." - засяга

небрачните полови контакти.

Полигамията е обичайна за евреите, така

че забраната се отнася повече за жените и

отношението мъж-девица.

VIII. "Не кради." В онези години

разбойничеството и кражбата на добитък

е обичаен начин за забогатяване на

евреите (обират дори египтяните като

тръгват).

IX. "Не лъжесвидетелствувай против

ближния си." Забраната може да се

тълкува ограничителна само по

отношение на своите (от същия род).

X. "Не пожелавай дома на ближния си;

не пожелавай жената на ближния си,

нито нивата му; нито роба му; ни

робинята му; ни вола, ни осела му,... -

нищо, което е на ближния ти."

Ключовата дума тук е "пожелавай", т.е.

става въпрос по-скоро за пожелаване на

чуждото, за завист, а не за отнемане на

чужда собственост. Жената е приравнена

с всяко друго движимо и недвижимо

имущество, т.е. отнемането й е

престъпление срещу частна собственост.

ТЕМА 12

Нов завет - произход и идеи на християнството.

Евангелие от Матей- обзор. Евангелие от Йоан - обзор

1.Култура и литература на християнството. Нов завет. Християнството възниква през I век в

Палестина като учение на Иисус Христос (Иисус – на еврейски означава "Бог-помощ,

спасение" ", а Христос е гръцки превод на думата "месия" – "спасител"). Според

християнството Христос е Бог, който се е родил в плът, за да изкупи греховете на човечеството и

да им покаже пътя към спасението. Основен принцип на християнството е вярата в един

всемогъщ Бог, който съществува преди да бъде създадено времето (т.е съществува изначално).

Той е единственият творец на вселената – на всичко видимо и невидимо.За християнството този

Бог е единен, има една същност, но се явява в три лица: Бог-Отец (който най-често се свързва със

старозаветната представа за Бога), Бог-Син / Иисус Христос (чието идване на земята предричат

старизаветните пророци, и който е обект на новозаветния разказ) и Светия Дух (безплътно

проявление на бог)

2.Основните образи и идеи на християнството са отразени в Новия Завет. Той се състои от 27

книги, написани между втората половина на I век и началото на II сл.Хр, като първите четири са

евангелията на Матей, Марк(о), Лука и Йоан, които представяват разказ за Въплъщението,

Рождеството, делата, чудесата и притчите на Христос. Тези евангелски разкази са продължени от

книгата „Деяния на апостолите”, разказваща събитията след Разпъването и Възкресението на

Христос – делата на неговите ученици и превръщането на Савел от главен гонител на християните

в негов върховен апостол. След това са поместени 21 послания на различни апостоли (Яков,

Петър, Павел, Йоан) и накрая книгата на апостол Йоан „ Откровение (Апокалипсис)” –

мистическа визия за бъдещето. През Средновековието книгите на Новия Завет се възприемат като

източник на свещено знание и мъдрост, те се почитат, а стилът, образите и идеите им се имитира

от християнските книжовници от следващите векове.

3. Евангелие от Матей- обзор. С евангелие (благовестие) се назовават първите четири книги от

Новия Завет, в които се проследява земният път на Иисус Христос, неговата мисионерска

дейност на проповедник в новата религия, която по-късно ще се нарече християнска. Авторите

им (т.е. евангелистите Матей, Марк(о), Лука и Йоан) описват основните етапи от тригодишното

му служение.

3.1.Maтей е един от 12-те апостоли, чиято памет православните християни отбелязват на 16

ноември. Той е роден в град Капернаум (Галилея), където е работил като митар за Ирод Антипа,

управител на Галилея. Той и апостол Яков са смятани за братя, защото в Писанието и двамата са

наричани Алфееви, но твърдението за родствена връзка помежду им е неоснователно. След

Иисусовото възнесение и осветяването на апостолите от Светия Дух, Матей остава в Палестина и

заедно с другите апостоли проповядва в Йерусалим. По-късно започва да разпространява

Христовото учение в Македония, Малта, Мидия, Персия, Индия, Партия и Етиопия. В Етиопия

той загива мъченически, след като бил изтезаван и спасяван с поредица от чудеса. Неговото

евангелие добре премерено съчетава повествованието за Иисусовия живот с нравствено учение на

Христос. Съдържанието на Матеевото благовестие е тясно свързано с Марковото евангелие. Но

Матей съкращава повествованието на Марк, за да насити своя текст с повече Иисусови речи. В

това отношение Матей се оказва близък до евангелист Лука, като по всяка вероятност двамата

ползват общ източник. Това, което може да се определи като "100 % Матей", без съвпадения с

другите евангелисти, е неговата активна християнска защита срещу нападките на юдеите. Освен

това само в Матеевото евангелие изпъква настоятелното представяне на събитията от

новозаветната история като пряка реплика на пророчествата от Стария Завет. Всичко, което Иисус

прави, според Матей е продължение на пророците. Неговият евангелистки патос е силно

апологетичен (защитен, отбраняващ). Апостолът сякаш сам предвижда бъдещите главни

обвинения или проблематични места, които трябва да бъдат защитени, разтълкувани и затвърдени.

3.2.Евангелие от Йоан - обзор. Друг евангелист, комуто се приписват два текста от Новия Завет е

Йоан. Освен на четвъртото благовестие той се смята за автор и на Апокалипсиса (Откровението),

което вероятно е създал по време на своето заточение на остров Патмос. Йоан е галилеец и заедно

с апостол Петър е сред най-близките до Иисус ученици. В собственото си евангелие той се нарича

"ученика, когото обичаше Исус". Неговото благовестие в началото не е приемано за автентично

от Църквата. Текстът му е късен, завършен е в края на първи век и със сигурност познава

синоптичните евангелия, но няма връзка с тяхната традиция. Библеистите отбелязват няколко

характерни особености на неговото благовестие. За разлика от първите трима евангелисти

Йоан се интересува не толкова от делата на Иисус в Галилея, колкото от събитията в

Йерусалим. За него е най-важна последната, т.нар. Страстна седмица от живота на

Спасителя и той се спира по-подробно на този период. В отличие от Матей и Лука,

Йоановият Иисус проповядва пред огромни тълпи. Йоан не предава Христовите притчи,

разказани в синоптичните евангелия, а ги заменя с пространни беседи на Иисус. Още

Отците на Църквата смятат, че той пише – вместо житиеописание на Христос – по-скоро

тълкувания на предхождащата го евангелска традиция, защото доразвива текстовете на

синоптичните евангелия и на Павловите послания.

TEMА 13

Култура и литература на Средновековието – особености,

представители. Светът на средновековния човек. Рицарски роман.

Жанрови разновидности. Артуров цикъл.

1. Култура и литература на Средновековието – особености, представители. Епохата на

Средновековието обхваща хилядолетието от V до XV в. Идеята за "средни векове" е възникнала в

представите на италианските мислители през Ренесанса, като обозначение на времето между

Античността и нейното преоткриване в собственото им време. Най-съществените черти на

Средновековието са определящата роля на християнския религиозен светоглед, съсловното

деление в социалната структура и феодалните отношения на йерархична зависимост. Литературата

на Западното средновековие се разделя на две големи направления – религиозно и светско. Те се

развиват в специфични жанрови форми и в голяма степен и на различни езици, но между тях

съществува и взаимно проникване и диалог. Съзнанието за цивилизационна приемственост

поддържа жива духовната връзка с класическата древност.

2. Светът на средновековния човек. Светогледните представи на средновековния човек

съдържат основополагащата идея за съществуването на един-единствен Бог, творец на вселената,

и за непреходния и вечен световен ред, създаден от него. Главната цел, на която човек трябва се

посвети, е познанието на Бога и воденето на праведен християнски живот, който е насочен не към

придобиване на блага във видимия земен свят, а към вечния живот в отвъдното. Краткият земен

път на човека е сфера на преходността и греховността, но на душата е отредено безсмъртно битие

и затова всичко земно и телесно следва да бъде потиснато и подчинено на грижата за

избавлението на душата и подготовката й за вечния живот. Средновековната култура е

традиционна и поставя акцент върху вярата във вечни и свещени истини и ценности, върху

ритуалното повторение на общоприети норми на поведение и мислене, върху твърдото

придържане към образци и подчинение на авторитети. Това оказва влияние и върху начина, по

който възприема себе си отделната личност – преди всичко като част от колектив – на рода, на

живеещите в селото или в града, на съсловието, на гилдията, на дворцовата свита, на паството на

даден епископ, на цялата християнска общност. В литературата и изобразителните изкуства се

цени умелото възпроизвеждане на жанрови, стилистични и сюжетни модели, разтварянето в

осветената от божественото послание традиция, следването на канона. Идеята за оригинално

творчество е приглушена, почита се традицията на книжовността и вече утвърдените образци на

писаното слово. Личността на автора често остава в сянка, или дори е забулена в неизвестност и

анонимност. Предметната среда, психологическата мотивация, реалистичните детайли не са обект

на интерес и отстъпват на заден план пред вечното и идеалното. Затова и средновековната

литература много често се отдръпва от изобразяването на материалната действителност и нейното

многообразие, или влага в него алегоричен смисъл. В средновековна Европа църквата е основен

покровител и "потребител" на знанието, почти всички училища са църковни и манастирски, а

образованието е необходимо предимно на хората от духовенството. В училищата се прилага

възприетата от късната античност система на научното знание, известна под името "седемте

свободни изкуства". От XII в. започват да се откриват нови видове учебни заведения – начални

училища в градовете, университети и колежи. Научните занимания също са проникнати от духа на

християнските ценности и мировъзрение, но в основата им стоят постиженията във философията,

математиката, естествознанието на древните гърци и римляни. Голяма част от литературната

продукция на Средновековието е написана на латински език и е насочена към по-образована

публика. Същевременно се създава фолклорно и литературно творчество на местните говорими

езици. Следователно една съществена черта на средновековната литература е съжителството на

литературни традиции на латински и на "народен" език.

3.Жанрови разновидности. Най-представителните жанрове на религиозната литература на

Западноевропейското средновековие са богословските трактати и коментари, проповедите,

религиозните песнопения (химни), библейският епос, агиографията, мираклите (разкази за

чудеса), виденията, хрониките, драмите с религиозен сюжет: миракъл, моралите, мистерия. Сред

жанровете на светската литература се открояват историческите хроники, героическият епос,

рицарската лирика, сатиричната поезия, алегоричният роман, рицарският роман, краткият комичен

разказ за забавна случка. Героическият епос пресъздава легендарните разкази за подвизите на

велики герои от миналото. В тях фантастичните елементи и хиперболизацията са сред най-

типичните художествени похвати. Рицарската лирика се появява най-рано (XI в.) в областта

Прованс в Южна Франция, изпълнява се от пътуващи и придворни поети. Темата почти винаги е

любовта на млад благородник към прекрасна дама, която има по-висок ранг и е омъжена.

Влюбеният извършва героични подвизи, за да докаже чувствата си и да спечели благоволението на

дамата на сърцето си. Така любовта копнеж се превръща в любов служба, вдъхновяваща за изява и

усъвършенстване според рицарския идеал. Темата за всеотдайната и предана любов, която трябва

да остане неосъществена или тайно възнаградена, се разработва и в рицарския роман.

Рицарски романи. Те едновременно интригуват, забавляват, приковават вниманието и изграждат

образа на един възвишен и утопичен културен идеал. Съсловната рицарска етика включва на

първо място храброст, сила, чувство за чест и достойнство, войнска доблест. Неизменна част от

нея са и качества като лоялност и преданост, християнско благочестие, състрадание, а също и

почтително поведение спрямо дамите, светски обноски и финес. В литературата се изобразява

идеализираният образ на рицаря, въплъщение на аристократичните ценности на средновековната

култура. Рицарският роман е многообразен и продуктивен жанр. Сюжетно-тематичните цикли се

класифицират в две големи групи – антични и византийски от една страна и бретонски (келтски)

от друга. Романите се пишат както в стихове, така и в проза. 4.Артуров цикъл. Крал Артур и

рицарите на кръглата маса. Заслугата за огромния интерес към сюжетно-тематичния цикъл за

крал Артур принадлежи на Кретиен дьо Троа. Сюжетният модел, който изкристализира в

неговото творчество, поставя в центъра на събитийната верига приключение от типа "поход в

търсене на подвиг и изява", пътуване и победно завръщане. Крал Артур е забележителна, но и

загадъчна фигура в келтската легендарна традиция. Сведенията за неговия исторически прототип

са крайно ограничени и оспорвани, но все пак съществува хипотеза, че той може би е бил местен

владетел в Корнуол (Южен Уелс), участвал в борбите срещу нашествията на саксите в Британия в

края на V и началото на VI в. Името му се появява в уелски епически поеми и в някои исторически

хроники. В XII в. фигурата му става много популярна, и около нея се образува цикъл от

множество разкази. Те представят Артур като крал, водил победоносни войни и управлявал

заедно с кралица Гуиневер, заобиколен от верни рицари, събрани около Кръглата маса в замъка

Камелот. При един от походите му наместникът му Мордред узурпирал трона, но кралят се

върнал и надвил бунтовника. По-късно, измъчван от тежки рани, се оттеглил на остров Авалон,

където, според надеждите и преданията на хората, не умрял, а заспал в една пещера. Много

разкази описват приключенията на славните рицари на Кръглата маса, сред които и търсенето на

свещения Граал. В по-късните прозаични романи основна тема става любовната връзка между

кралицата и любимеца на краля, рицаря Ланселот, който е разкъсван между любовта и дълга.

Рицарят извършва подвизи в името на добродетелта, благочестието и състраданието. Той има

силно чувство за дълг и справедливост. Романтичният мотив за любовта спомага за отключването

или засилването на порива към героична и благородна служба на доброто. Успоредно с

преследването на голямата цел, героят на рицарския роман успява пътьом да извърши множество

"странични" героични и добри дела, които също са стандартни: преборване с фантастично

чудовище или зъл рицар, избавяне на беззащитни деца, вдовици, пленници. Накрая героят трябва

да се завърне триумфално и да спечели уважението на другите рицари и възхищението и

благоволението на прекрасната дама.

ТЕМА 14

Старобългарска литература. Светът в представите на

средновековния човек. Жанрова система. Периодизация.

Старобългарските азбуки – глаголическо писмо, Кирилска азбука.

1.Старобългарската литература е термин, с който се обозначават средновековната литература и

книжнина в България от периода ІХ- ХVІ в. Важни етапи и явления в рамките на този период са

Златният век (Симеоновото царуване), богомилството и богомилската литература (царуването на

цар Петър) и Вторият златен век (Търновската книжовна школа). Най-известните старобългарски

писатели и книжовници са Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан

Екзарх, патриарх Евтимий Търновски.

1.1. Основни принципи. Старобългарската литература има религиозен характер и в голяма част

от случаите религиозно предназначение. Като следствие от това действат принципите на

отъждествяването (стремеж към уподобяване на ―по-горното ниво‖и на Исус) и на двойното

отражение (литературната творба отразява религиозните представи на обществото, които, от своя

страна, отразяват по специфичен начин действителността).Разбирането за авторство е различно

от съвременното – човешките творения са само отражение на Бога и Божествените сътворителни

жестове, човекът на словото е не повече от разпространител на Истината. Литературният текст е

каноничен, т.е. създаден по определени идейни и художествени правила. Той не е оригинален в

съвременния смисъл на думата, а компилативен, особена роля в него играят цитатите от и

препратките към Библията. Символът е предпочитано изразно средсто, тъй като дава възможност

за непрекъснато откриване на божественото зад всяко събитие в човешкия и природния свят.

1.2. Светът в представите на средновековния човек. Средновековният свят се характеризира

със стройна обществена структура на феодалното общество. Това общество съставя една цялост

поради силния идеологически натиск, оказван от християнството върху него. Този натиск

предопределя фундаменталния житейски възглед на епохата - че този свят е веднъж завинаги

създаден от Господ. Средновековието е една динамична епоха. В нея се развиват нови духовни

ценности. Постепенно се разсейва митът, че Средните векове са една тъмна и безпросветна епоха,

защото тогава е кипял оживен културен живот, макар и в сянката на религията. Единното

житейско съзнание за света като порядък, установен от Бога, води културата до строг

традиционализъм - във всички равнища на обществената практика са въведени твърди правила за

поведение, мислене и общуване. Културата през Средните векове е силно ритуализирана, като на

всяко действие се приписва висока степен на сакралност. Понятието за съзнанието на

средновековния човек произхожда от концепцията за двойствеността на света. Земното

съществуване се разглежда като отражение на висшето битие, ―горния свят‖: от една страна,

побрал в себе си хармонията и красотата на своя архетип; от друга - представяйки висшия

първообраз в неговия явно ―влошен‖ в своята материалност вариант. Примиряването или

противопоставянето на тези две битиета - това е проблемът, занимаващ средновековното съзнание

на всичките му равнища. С този светогледен дуализъм са свързани универсализмът, символизмът

и алегоризмът - неотменни черти на средновековното светоусещане и култура. Теоцентризмът е

основната светогледна концепция през Средновековието. Система от възгледи за човечеството,

света и историята, различна от нашата. В центъра на тази система е ситуиран християнският Бог.

Той регулира отношенията между хората и обстоятелствата. Синоним е на основни ценности (

Добро, Истина, Красота, Сила, Праведност, Благост, Съвършенство и др.). Основен проблем за

човека от онази епоха е проблемът как той да ―познае‖ Бога, т.е. как да се възстанови изначалната

връзка с него, разрушена поради първородния грях.. Един от сигурните начини за постигане на

богопознание според тогавашното мислене е опознаването на Словото Божие - Библията. Тя е

божествено послание до хората, форма, в която непознаваемият бог е благоволил да се открие

пред несъвършеното си творение - човека. Според средновековната концепция за “двойния

свят светът е притежавал две същности. Видимата действителност (―този свят‖) има физическа

същност, такава, каквато я познаваме и днес. Обаче всеки предмет, явление и събитие биват

разглеждани като прояви на религиозни категории и имат символично значение винаги в

отношение с Бога. Затова опознаването на околния свят за хората от това време се свързва с

неговата религиозно-морална интерпретация в отношение с другата божествено-духовна същност.

Концепцията за двойствеността оказва влияние и на разбиранията за художественост през тази

епоха. Творецът се стреми не да пресъздаде и изрази видимия материален свят, а да доближи себе

си и своята аудитория до света на Бога - вечен и идеален.

2.Жанрова система.

2.1. Поетически жанрове: култова поезия ( богослужебна)-песни, химни, църковнопесенна

поезия. Извънкултова поезия. 2.2.Ораторски жанрове – поучителни слова, полемични слова,

тържествени слова

2.3 Прозаични слова - агиография( жития, разкази за мощи на светец), повествователна

литература ( повести, разкази, исторически съчинения, философско- богословски съчинения,

апокрифни легенди), кратки нравоучителни жанрове( афоризми, притчи, басни), документална

литература.

3.Периодизация на старата българска литература.

3.1. Долитературен период (681–886 г.) – от основаването на българската държава до

пристигането на Кирило-Методиевите ученици. От тогава датират епиграфските паметници

(каменни надписи) на гръцки език, на български с гръцки букви, рунически надписи (знаци

символи със сакрално значение).

3.2. Литература на Първата българска държава (886–1018 г.) – от идването на Кирило-

Методиевите ученици до падането на България под Византийска власт. Разграничават се два

подпериода. Първият подпериод (886–927 г.) е времето на културно строителство при княз

Борис-Михаил (852–889 г.) и на Златния век на българската литература при управлението на цар

Симеон (893–927 г.). С пристигането на Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и

Ангеларий делото на светите братя се спасява и се създава основата на християнската книжовност

на славянски (старобългарски) език. Характерна за периода е усилената преводаческа дейност.

Редактират се преводите от времето на св. Кирил и св. Методий, правят се нови преводи на

богослужебни, богословски, дидактически, исторически текстове. Формира се жанровата система

на старобългарската литература. В този период се създават книжовните центрове в Плиска,

Преслав и Охрид. Творят Наум Охридски, Климент Охридски, Константин Преславски

(„Учително евангелие‖, „Азбучна молитва‖, „Проглас към Евангелието‖, „Служба за св.

Методий‖ и много други химнографски произведения), Черноризец Храбър („За буквите‖),

Йоан Екзарх („Шестоднев‖, слова за празници). В епохата на Златния век са преведени и

съставени сборникът „Златоструй”, два енциклопедични сборника, познати в руски преписи от

ХІ в., стихотворната „Похвала за цар Симеон‖. Вторият подпериод (927–1018 г.) обхваща

управлението на цар Петър и окончателното падане на България под византийска власт. Тогава се

засилват аскетическите и еретическите идеи, появява се отшелническото движение и

богомилската ерес, превеждат се множество апокрифи. През тази епоха творят поп Йеремия

(апокрифната „Повест за кръстното дърво‖), Презвитер Козма („Беседа против богомилите‖).

Вероятно от това време датира и Тайната книга на богомилите.

3.3. Литература от епохата на византийското владичество (1018–1187 г.). Периодът се

характеризира с липсата на българска държавност, която да покровителства създаването на

литература на български език, с липсата на нови произведения на официалната литература на

български език и с разцвета на апокрифното творчество. Тогава са създадени Народното житие на

св. Йоан Рилски, апокрифното "Слово на Кирил-Философ как покръсти българите" (известно като

Солунска легенда), Българският апокрифен летопис, Сказание на пророк Исая.

3.4. Литература на Втората българска държава и първите две десетилетия на османското

владичество (нач. ХІІІ в.–нач. ХV в.). След въстанието на Асен и Петър (1187 г.) и

възстановяването на българската държава се възобновява активният книжовен живот.

Разграничават се два подпериода. Първият подпериод (нач. ХІІІ в.–1331 г.) е до началото на

управлението на цар Иван - Александър. Това е времето на утвърждаване на новата столица

Търново като религиозен и книжовен център. В Търново са пренесени мощите на светците Йоан

Рилски, Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Параскева (Петка) Епиватска, Филотея Темнишка,

царица Теофана. За тях се създават приложни жития и химнографски произведения, което поставя

основите на търновската химнографска школа. През този период продължава създаването и

превеждането на апокрифни произведения. Вторият подпериод (1331 г.–нач. ХV в.) обхваща

царуването на Иван- Александър и Иван- Шишман и първите десетилетия на османското

владичество. Той с основание е наричан период на втори "златен век" на българската

литература. Силно влияние върху епохата и литературата оказват идеите на исихазма. ХІV в. и

особено времето на патриарх Евтимий (1375-1393) е време на книжовни реформи. Езикът се

архаизира и усложнява. Появяват се промени в жанровите особености на житието и похвалното

слово, които придобиват много общи елементи. През епохата творят самият патриарх Евтимий;

химнописците Ефрем и Макарий, Григорий Цамблак, Константин Костенечки. След падането под

османско владичество част от българските книжовници продължават да работят в изгнание,

разпространявайки традициите на търновската книжовна школа.

3.5.Литература от епохата на османското владичество (нач. ХV–ср. ХVІІІ в.). Разграничават се

два подпериода. Първият подпериод (кр. ХV–кр. ХVІ в.) се характеризира с разрушаванто на

българската държавност и църква и на основните културни и книжовни центрове – Търново и

Видин. Книжовната дейност се премества на запад в средища като София и възобновения Рилски

манастир. В литературата се разработват теми, свързани с устояване на християнската вяра.

Създават се текстове за новите мъченици на вярата. Появяват се нови елементи в жанра на

житието. Възниква рилската химнографска школа, която се свързва с дейността и творчеството на

Димитър Кантакузин, Владислав Граматик. В София творят поп Пейо и Матей Граматик.

Вторият подпериод (кр. ХVІ–ср. ХVІІІ в.) се определя като време на преход от Средновековие

към Възраждане. Литературата се характеризира с липсата на оригинални творби и засилен

дидактизъм. Появават се първите текстове на новобългарски: дамаскините, произведенията на

българите католици от ХVІІ–ХVІІІ в.

4. Старобългарските азбуки. Глаголица е първата оригинална азбука, дело на Константин-Кирил

Философ, която постепенно е измествана от кирилицата, защото първата графична система е

била прекалено усложнена и е отнемала повече време за изписване. Глаголицата е ювелирна

азбука, с красиво графисани триъгълничета, кръгчета и кръстчета. Те означават важни за

християнството символи – кръстът, на който е разпнат Христос и спасителното изкупление на

неговата кръстна смърт; троичността на християнския Бог – Бог Отец, Бог Син и Св. Дух и

безкрайността (с кръглите – без край и начало – сегменти на буквите). В кирилицата са

използвани всички букви, съответстващи на славянските звукове

ТЕМА 15

Начало на старобългарската литература. Кирил и Методий -

основоположници на старобългарския книжовен живот и

литературен процес. Живот и дело.

„Пространно житие на св. Константин- Кирил Философ” – жанрова

специфика на средновековното житие.

1. Кирил и Методий (826 или 827-14.II. 869; ок. 815-6.IV.885) са братя, създатели на славянската

азбука, основоположници на славянската и българската литература, водили последователна борба

за славянска църква и култура. Родени са в Солун. Баща им Лъв бил помощник на солунския

стратег (военен и административен управител). За детските им години почти липсват данни. От

Панонските легенди и Житието на К. се знае, че М. в продължение на 10 г. заемал длъжността

управител на една славянска област, разположена близо до Солун. След това заминал за манастира

"Полихрон" в планината Олимп, където отначало бил приет за монах, а след това станал негов

игумен. К. (Константин) показал още от дете голяма склонност към философията и поезията.

Затова бил изпратен да се учи в прочутата по онова време Магнаурска школа в Цариград. По

време на следването си проявил своите големи дарования, които не останали незабелязани от

цариградското правителство и Патриаршията. След завършването на школата останал в нея като

преподавател по философия и като отличен познавач получил прозвището Философ. Благодарение

на проявените си способности, макар и твърде млад, бил натоварен с отговорна дипломатическа

мисия при сарацините (851) и при хазарите (860), в която участвал и брат му М. По време на своя

престой в Херсон К. установил за пръв път контакт с руските славяни и изучил техния език. През

861 двамата братя се завърнали в Цариград, но не останали за дълго в него. Една година по-късно

по молба на княз Ростислав (846-870) двамата братя били изпратени във Великоморавия. За да се

противопостави на силно проникналото немско политическо, културно и църковно влияние, княз

Ростислав поискал от византийския император подготвени учители по славянски език, които да

проповядват между населението християнското учение на разбираем за него език. К. съставил

нова азбука, предназначена специално за славяните, т. нар. глаголица. Тя била изготвена въз

основа на гръцката и латинската азбука, като била съобразена с особеностите на славянския език.

След това двамата братя пристъпили към превеждане на славянски език на най-необходимите за

мисията им богослужебни книги. През 863 те се отправили за Великоморавия и се отдали на

многостранна дейност. В продължение на три и половина години ограмотили голям брой ученици

и с тяхна помощ превели значително количество богослужебни книги. Тази дейност обаче

срещнала силна съпротива от страна на немското духовенство, което било привърженик на

догматичната триезична теория, според която богослужението можело да се извършва само на три

езика - еврейски, гръцки и латински. Поради това те отричали правото на К. и М. да проповядват

на славянски език и обявили тяхното дело за "еретическо". Под този претекст те възпрепятствали с

всички средства дейността на двамата братя, наклеветили ги и пред римския папа. К. и М. решили

да заминат за Рим и пред самия папа да уредят възникналите спорове с немското католическо

духовенство във Великоморавия. На път за Рим те минали през Панония (друго западно славянско

княжество), където били посрещнати радушно от нейния владетел княз Коцел (отхвърлил също

зависимостта си от немското католическо духовенство). Продължавайки пътя си, К. и М. взели

участие в местния духовен събор във Венеция (867), участниците в който били също така яростни

привърженици на триезичната теория. К. влязъл в спор с тях и като изтъкнал редица научни и

исторически доводи, блестящо защитил правото на славяните да имат писменост на своя език. Към

края на с. г. двамата братя пристигнали в Рим, където се явили при новия папа Адриан II и пред

него изложили някои свои искания: да бъде разрешено богослужението сред западните славянски

народи на славянски език; някои от техните ученици да бъдат ръкоположени за свещеници;

единият от двамата братя да бъде въздигнат за епископ и да им бъде позволено да управляват

Моравската и Панонската църква самостоятелно, без намесата на немското духовенство. На свой

ред те заявили своята готовност да признаят върховенството на самия папа. Воден от желанието да

задържи под свое влияние западните славянски народи и да не допусне като при българите да бъде

изместен от Византия, папа Адриан II удовлетворил всички техни искания. Той признал

официално славянските книги и правото на двамата братя да проповядват християнското учение

на славянски език, като поставил само едно условие - в черквите Евангелието и Апостолът да се

четат най-напред на латински език.Победата на двамата братя била огромна. С удовлетворяването

на техните искания бил нанесен силен удар на немското католическо духовенство. Скоро след

това К. се разболял и през 869 починал в Рим. Преди смъртта си отправил молба към своя брат да

продължи започнатото дело. В изпълнение на неговия завет М. се завърнал в Панония и се отдал

изцяло на проповедническа и книжовна дейност. През 885 той починал и бил погребан във

великоморавската столица Велеград.

2. „Пространно житие на св. Кирил”. С житието на св. Кирил започва славянската книжовност.

То е едно от първите оригинални произведения, написани на славянски език, дело е нa учениците

на Солунските братя и се отнася пряко до Кирило-Методиевата мисия и съдбата на

първоучителите. Най-вероятно „ Пространното житие на Кирил‖ е възникнало в Моравия

между 873 и 885 г., времето, когато след своето заточение, Методий си е възвърнал епископския

сан и се е отдал на книжовна и църковностроителска дейност. Предполага се, че житието е

написано от ученик на двамата братя, който добре познава живота на Кирил. Най-вероятно след

идването на Кирило-Методиевите ученици в Бълграия текстът е бил възстановен по памет. Тъй

като автор на Похвалното слово за св. Кирил е Климент Охридски, мнозина са склонни да

виждат в негово лице автор на този текст. Все още обаче този въпрос не може да счита за

окончателно решен. Житието на Кирил е пространно житие, следващо най-добрите

византийски образци на този жанр. Нарича се пространно, тъй като съдържа подробен разказ за

живота и деянията на светеца. Неговата поява е предизвикана несъмнено от желанието на

Кириловите учениците да съхранят спомена за делото на своя учител, талантлив, образован, мъдър

и многоопитен книжовник и просветител.. Творбата показва делото на Кирил като продължение на

деянията на Христовите ученици и най-вече на апостол Павел.

ТЕМА 16

Учениците на Кирил и Методий в България

След смъртта на Методий немското духовенство предприело жестоки репресии над учениците му.

Част от тях били избити, други затворени, а трети били принудени да търсят спасение чрез бягство

вън от пределите на двете западни славянски княжества. Някои от тях - Климент, Наум, Сава,

Горазд и Ангеларий, намерили подслон в България. Тук те били приети с голямо внимание от

българския владетел княз Борис I (852-889), който им предоставил прекрасни условия, за да

продължат делото на своите учители. Чрез делата си те съхраняват завета на първоучителите,

разгръщат потенциала му, демонстрират способността му да изгражда един нов свят. За учениците

азбуката и славянската книжовност са именно основите, върху които да се гради

бъдещето.Огромно е значението и конкретните резултати от пристигането и дейността на

учениците в България. Най-общо те служат на българската държава, на словото и православната

църква. Тяхното дело в България можем да определим като подвиг.Учениците участват активно в

укрепване устоите на българската църква. Климент и Константин получават църковната

длъжност епископ, като заменят гръцкия архиепископ. Константин е първият преславски епископ,

а Климент е епископ на областта Велика. Последователите на Кирил и Методий полагат основите

на богослужение на славянски език. Така отварят пътя на вярващите към църквата и ги

привличат към божието слово.Учениците разпространяват и утвърждават славянската азбука.

Поставят основите на старобългарския книжовен език. Климент, Наум и Константин създават

произведения, свързани с новата вяра и с нуждите на църквата - похвални слова, канони, служби и

други.Те извършват мащабна преводаческа дейност, с която отварят прозорец към света за

българите. Дават им възможност да се докоснат до знания на родния им език.Учениците създават

славянски книжовни центрове в Плиска, Преслав, Охрид. Превръщат манастирите в

средища на книжовен живот.

ТЕМА 17

Старобългарска поезия - особености, жанрови форми. „Проглас към

Евангелието”- вдъхновен химн на славянското писмено слово /тема,

поетични мотиви и образи в творбата/

1.Старобългарската поезия се дели на песенна (химническа, химнография) и непесенна

(декламационна), на култова (свързана с религиозния ритуал) и извънкултова.

2.―Проглас към Евангелието” е оригинално поетическо произведение, състоящо се от 108 стиха

и спадащо към декламационната (непесенна) поезия с религиозно съдържание. Творбата е

възникнала най-вероятно през IX век при превода на евангелския текст на славянски, за да служи

като призив за възприемане на християнските истини. Пълното заглавие на произведението е „

Слово на блажения наш учител Константин Философ”. Проглас е на Светото евангелие.

Насловът на творбата недвусмислено показва, че текстът е с религиозна тематика. За авторството

на стиховете и до днес няма категоричен отговор, но основните хипотези са две. Според едната в

заглавието се посочва Константин-Кирил Философ, а според втората името се отнася към

епископ Константин Преславски. Не е трудно писач на ръкопис да реши, че зад името Константин

се крие първоучителят Константин-Кирил Философ, защото култът към светите братя е

изключително популярен. Смята се, че стихотворението е писано като встъпление към превода на

Изборното евангелие, а както е известно, този превод се отнася към книжовната дейност на

Константин-Кирил Философ. Освен това, в творбата се изразява радостта на славянството от

докосването до благовестието и в този смисъл се очаква споделяне на благодарност към

книжовника, който е направил новозаветния текст достъпен за новопокръстените. В целия текст на

Прогласа не се споменава името на първоучителите и това се интерпретира като знак, че автор е

самият Кирил, проявяващ скромност, защото похвалата трябва да е жест на учениците и

последователите.

3. Основни образи, послания и идеи на стихотворението. Водещата тема, подсказана от

заглавието, е оповестяването на евангелската истина и радостта на славянството от възможността

да приема благовестието на своя език. В тази радост се открива раннохристиянският ентусиазъм

от апостолската проповедническа дейност на Иисусовите ученици и последователи. Обличането

на душата в евангелското слово "изправя" недъзите на невежеството и слепотата на

неграмотността. Осветяването на душата в истините от благовестието дава сила пред изкушенията

на врага (дявола). Безкнижният славянски свят е слаб, докато е лишен от знанието за Бога, но той

може да бъде въоръжен чрез познанието в християнската вяра и така да бъде уверен и силен.

Славянското благовестие ще даде не само светлина за вярващите, то ще освети началото на делото

– азбуката, първите преводи, достойността на езика, с който може да се слави и приема Бога.

ТЕМА 18

Константин Преславски. Творбата „Азбучна молитва”- символично

общуване с Бог

1. Константин епископ Преславски е старобългарски писател и църковен деец, представител на

Преславската книжовна школа. Той е една от най-значителните фигури в историята на

старобългарската духовна култура. Явява се непосредствен ученик на славянския първоучител св.

Методий. Биографичните данни за него са твърде оскъдни. Знае се, че след смъртта на Методий

заедно с други негови ученици бил подложен на преследване, продаден от немските духовници

във Венеция, но успял да се прехвърли в Цариград и оттам да дойде в България. След

окончателното преместване на архиепископията от Плиска в Преслав, презвитер Константин е

поставен за епископ. Починал е в началото на X в. Константин Преславски е един от

основоположниците на старобългарската химнична поезия. Най-значимото негово произведение е

проповедническият сборник „Учително евангелие―, едно от връхните постижения на Златния век

на българската литература, написано през 893–894 г. Това е неделно тълковно евангелие,

състоящо се от 51 беседи, взети от византийски сборник. „Учително евангелие‖ е снабдено с две

предисловия — стихотворна молитва, известна като „Азбучна молитва―, и прозаическа част.

Съчинението съдържа беседи за различни църковни празници.

2."Азбучна молитва" е оригинална декламационна (непесенна) поетическа творба, състояща се

от 40 стиха, като първите 36 започват с поредната буква от глаголическата азбука, а последните

съдържат финална формула. Това е акростих. Акростихът е различим само вертикално, при

подредбата на стиховете един под друг. Следователно, той внушава завършеност и хармония,

единството и пълнотата на битието. В духа на Средновековието, където истинските неща са

скрити за окото, акростихът функционира като тайно послание. Това е много популярна форма в

старата българска литература, използвана от Климент и Наум, а по-късно Ефрем, Григорий

Цамблак, поп Пейо. Константин Преславски обаче е най-безспорният майстор на тази форма в

средновековната българска литература. Като използва християнската символика на числото 40 и

акростишната подредба, Константин Преславски внушава свещеността на славянското писмо и

оформя текста като свързващо звено между прозаичния предговор и същинската част на сборника

от слова "Учително евангелие". В "Азбучна молитва" е скрито вълнението на цяла епоха от

нашата култура – вълнението от това, че пред покръстените славяните се е открил един нов свят

на духовно търсене и богопознание, че най-сетне и те са се докоснали до ценностите на юдейско-

християнската цивилизация.

2.1. Структура. Четиридесетте стиха на творбата могат да се разделят на четири части от по

приблизително десет стиха. Всяка част съдържа собствено послание, което допълва цялостния

молитвен характер:

Първата е молитвеното обръщение (от 1 до 11 стих), с което творецът се стреми да измоли от

Бога вдъхновение и сили, за да осъществи труда си;

Втората част показва жаждата на новопокръстените да се превърнат в истински християни, тя

съдържа мотивирана и разгърната молитва, в която писателят се позовава на всемогъществото на

Бога (12-22 стих);

Третата част е молба към Бога да избави автора от злото и скръбта и да го извиси до

божественото, тъй като творецът започва своето произведение, следвайки пътя на учителите си

(23-32стих);

Четвъртата част е възхвала към Светата Троица, сливаща се с финалната формула (33-40

стих).

Това разпределение на частите се основава на символиката на числото 4 в християнската култура,

свързано с броя на четирите канонични евангелия, броя на евангелистите, четирите страни на

кръста, четирите посоки на света

2.2. Образът на Словото . Идеята за въплътеното Слово (Христос) е ключов елемент на

християнската доктрина и Константин Преславски я отиграва на различни равнища в творбата.

Темата за измолването на словото е не само най-важната за цялостното послание на текста, но е и

повторена два пъти (в първата и втората част). Ако в началото на творбата най-ясно е изразена

молбата на средновековния славянски автор за творческа сила ("да вдъхне в сърцето ми слово"), то

втората част разкрива радостта от приобщаването на славяните към света на християнството,

упованието в могъщия християнски Бог и необходимостта славяните да бъдат просветени в

тайните на новата вяра. Темата за вдъхнатото, подареното слово се преплита тясно и с темата за

просветлението и прозрението на божествените истини ("ум", "сила", "мисъл" са споменати във

втората и третата част на текста)

ТЕМА 19

Черноризец Храбър. “За буквите”- защита и възхвала на славянското

писмено слово

1.Съчинението “За буквите” представлява образец на ораторската проза в

старобългарската литература. Научните схващания за това кой е написал тази творба са

изключително много. Те възникват още във втората половина на 19 в., продължават да се

създават нови хипотези и до днес. Независимо от споровете коя е конкретната личност, която

остава скрита зад псевдонима Черноризец Храбър, творбата разкрива ясно качествата на

старобългарския писател, неговите безспорни ораторски способности: той притежава висока

ерудиция, логична мисъл, самочувствие и оптимизъм, осъзнава важната историческа

мисия, която му е възложена в преломните времена на приемането на новата вяра и азбука

от славяните. Той умело подбира фактите, акцентира и обяснява, „разширява― и тълкува

библейските сюжети и историческите аргументи. Прави всичко това, движен от основната си цел

- да напише съчинение, което да породи национално самочувствие, като се противопостави на

всякакъв опит да се дискридитира славянската писменост и това да посее идеята за утвърждаване

на българската държавност чрез силата на собствената, идентична писменост и култура.

2.Композиция:

2.1.Въведението – разкрива способността на полемиста да се владее, оъс спокоен тон той

проследява етапите, през които преминават славяните, преди да се сдобият със собствена

писменост; В началото с точни и добре аргументирани твърдения той защитава убедително

своята теза за необходимостта от писменост на роден език. Според учения Храбър възникването

на всяко писмо, в това число и на славянското, е историческа необходимост и потребност, а не

случайност. Тази първа част е наистина спокойна. Обосновал в духа на християнската религия

милостта и благосклонността на Бога към славяните, писателят демократ защитава и

прогресивната идея за културното влияние и взаимодействие между народите. Славянската

писмена култура преминава през няколко етапа на развитие – гръцката също. А те са – безписмен

(“ с черти и резки”), използване на чужди букви ( “с латински и гръцки букви”) и творческа

дейност на земни хора. Сведението за значението на първата буква у евреите и нейната връзка с

гръцката ―алфа‖ не е дадено само с информаторска цел. Така се поставя славянската азбука във

веригата на културните процеси през вековете и се открива път за нейната защита.

2.2. В същинската полемична част Ч.Храбър спори в ясно очертан план. Използвайки

композиционната схема ―теза – антитеза‖, авторът привидно приема обвиненията и аргументирано

ги отрича, като същевременно ги градира. Тръгва от най – лесно оборимите и стига до най-трудно

защитимите тези и твърдения.Първата нападка се отнася до броя на славянските букви – защо

Кирил е създал 38 букви, когато “може да се пише и с по-малко, както гърците пишат с 24”.

Филологът Храбър се досеща да сметне буквените съчетания на двугласията в гръцката азбука

като отделни знаци, тъй като те имат друга звукова стойност и установява, че ако дифтонгите

(двугласията) заедно със знаците за числата се присъединят към основните букви на гръцката

азбука, то общият брой е 38. С това откритие той упреква противниците си в невежество и става

обвинител, възкликвайки:”те не знаят с колко (букви) пишат гърците!”. След този кратък

отговор, даден по начин, нетърпящ възражение, писателят преминава към второто обвинение. То

е по- сериозно, защото възстановява един стар спор – спорът за триезичието. Разпространението

на славянската писменост в България достига до степен, която вече ограничава византийското

политическо влияние. Въпросът е : “ Защо са славянските книги? Тях нито бог ги е сътворил,

нито апостолите, нито са изначални както еврейските, римските и елинските, които са

отначало и са приети от бога.” Тези твърдения за Храбър са безсмислие. Отговорът му е

принципен и лаконичен: ―всичко поред идва от бога, а не от другиго‖, т.е. нищо не става без

волята божия. След този отговор той не се занимава повече с въпроса дали славянските книги и

език ―са от бога‖, или не. За него се оказва по-съществено мнението за изконността на трите

―свещени” езика и въпросът кой осъществява волята божия. На онези, които мислят, че Бог лично

е създал азбуките, Храбър се присмива. Той ги нарича “окаяни”, които не знаят какво говорят.

Против идеята за изконността на трите езика обаче привежда доказателства. Ораторът възприема

тезата, че единствено сирийският език може да претендира за изначалност. Излиза, че никой от

така наречените “свещени” езици не може да има претенция за изконност. Проследявайки

историята на гръцката писменост, творецът показва, че Бог не твори буквите, а хора изпълняват

волята божия. Той съзнателно постъпва така, за да премине от аналогията ( и славяни, и гърци

пишат с чужди букви много години) към контраста: създаването на гръцкото писмо трае много

години, а Константин извършва огромна работа за малко години. Заедно с този контраст Ч.Храбър

използва и други: езичник – християнски светец, гръцките книжовници са много, а Константин –

един.Когато изгражда своята защита, чувствата на писателя градират – от иронично презрение до

несдържано възмущение и гняв. Ч.Храбър пише творбата с ясното съзнание, че участва в един

съдбовен за славяните конфликт - борбата им срещу византийската политическа и културна

асимилация. Затова тонът е безпощаден и непримирим. На обвинението, че славянската азбука

е несъвършена, авторът отговаря находчиво, умно и блестящо. На противниците си писателят

поднася една аналогия от историята на гръцката книжнина, от която се вижда, че поправянето и

усъвършенстването е естествен процес. Храбър не отхвърля фактите, а отхвърля идеята, че

поправянето е израз на несъвършенство, затова той прави и своя логичен извод: “По – лесно е

нещо отпосле да се оправи, отколкото първо да се сътвори.”

2.3. Заключителната част на творбата след третия отговор е отново спокойна, противникът

остава на заден план. Той вече не задава въпроси и не обвинява, но неговото присъствие се усеща.

Сведенията, които дава авторът, са адресирани до него. Храбър говори за славянските учители и за

владетелите, по времето на които те са създали азбуката и книгите, не за да просвети славяните, а

за да поднесе още един аргумент в защита. Кирил и Методий са известни, тяхното дело не е

легенда, защото има живи свидетели. Той е горд, че Константин – Кирил е много популярен и

целият народ знае за него: “Ако запиташ гръцките книжомници: Кой ви е създал буквите или

превел книгите, или в кое време? – малцина от тях знаят това.” Защитата на славянсата

писменост включва и нейната възхвала. С възторг и християнско благоговение Ч.Храбър

говори за светостта на славянската писменост и славянските първоучители (“всички знаят”).

Чувствата на писателя в творбата се променят, променя се и тонът му. Авторът е ту компетентен и

спокоен учен, който задълбочено изследва и поднася научните факти, ту е страстен полемист,

който се гневи и възмущава от обвиненията на ―окаяните безумци‖. Той не само привежда богати

безспорни факти и логически доказателства, но чрез емоционалното си слово обвинява и жигосва

противниците си.

ТЕМА 20

Култура на Златния век. Особености на духовното развитие на

България през този период. Йоан Екзарх - концепцията за Бога,

човека и света в „Шестоднев”.

1.Култура на Златния век. Времето, през което управлява цар Симеон (893- 927), отдавна е

характеризирано като Златен век на средновековната българска държава и култура. Симеоновият

Златен век на българската култура е резултат от отприщването на българския народностен дух

след въвеждане на българската държава в кръга на християнските народи. Представителите на

Охридско- Преславската книжовна школа разкриват неизчерпаем запас от културно- творческа

енергия. Към този кръг от писатели в периода на Златния век на българската култура принадлежи

и Йоан Екзарх. При Симеоновото управление България изживява период на изключителен

културен разцвет, определен от историческата наука като "Златен век". Той се характеризира с

висока динамика на културните процеси. За около три десетилетия България достига върховите

постижения на средновековната култура. Развиват се литературата, живописта, архитектурата.

Разцветът на българската култура при цар Симеон представлява естествен резултат от

плодотворната дейност на Кирило-Методиевите ученици в България. Благодарение на тях се

осъществява едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се превръща

в език на книжнината. Силен тласък получава културният живот на християнска България с

решенията на Преславския събор от 893 година, съгласно едно от които старобългарският език се

налага в богослужението, в светската и църковна администрация. Отстраняването на чуждото

духовенство води до ограничаване не само на политическото, но и на културното влияние на

съседна Византия. Българските творци продължават да черпят идеи, образци и знание от богатата

византийска култура, но интересът към нея придобива определена насоченост и избирателност. За

бъдещия културен подем на средновековна България не е без значение и преместването на

столицата от Плиска в Преслав. Този акт на Симеон показва желанието му не само да скъса

окончателно с езическото минало, но и подчертава неговата амбиция да изгради и издигне един

нов християнски културен и политически център, който да съперничи с Константинопол. На

църковно-народния събор е извършено и ръкополагането на Климент за епископ. Той развива

активна дейност като в определената му област осъществява в пълна степен намеренията на

българския владетел относно задачите, свързани с успешното завършване на процеса по

християнизация. Климент разгръща предимно просветителска дейност. За седем години той

обучава 3500 ученици, повечето от които стават духовници. Същевременно реформира

създадената от Кирил и Методий, глаголическа и графична системи, въвеждайки други форми на

буквите - кирилицата. Той е проповедник, книжовник, един от първите писатели. Автор е на

редица похвални слова, между които са "Похвално слово за Кирил Философ", "Похвално слово за

Йоан Кръстител", "Похвално слово за Димитър Солунски" - общо 26 слова. Умира на 27 юли 916

година и е погребан в църквата на основания от него манастир "Св. Пантелеймон". Ползотворна е

и просветната дейност на Наум, макар за нея да не са запазени изрични свидетелства. Когато

Климент е ръкоположен за епископ на Македония и Западни Родопи, Наум заема неговото място в

Кутмичевица и остава на този пост до смъртта си през 910 година. И Климент, и Наум са

канонизирани за светци на българската църква. Активно участие в книжовния и просветния живот

взема самият цар Симеон. Под негово ръководство се съставят два обемисти сборника с

енциклопедично съдържание. Лично цар Симеон подбира и превежда някои от словата на

византийския богослов Св.Йоан Златоуст и ги оформя в отделна книга, наречена "Златоструй". В

преобладаващата си част литературните творби, създадени в края на IX и началото на Х век, имат

религиозно съдържание и са свързани със задачите на църквата за пълното утвърждаване на

новата вяра, за популяризиране на обредните, етичните и правни страни на християнството. В

жанрово отношение тази литература е разнообразна - поучителни и похвални слова за отделни

празници и църковни събития, жития на светци, полемични съчинения срещу еретици и пр

2.Йоан Екзарх - концепцията за Бога, човека и света в „Шестоднев”. За Йоан Екзарх липсват

биографични данни. Това дава основание на изследователите да правят предположения за

произхода му и за неговото образование. Безспорен трябва да се смята фактът, че Йоан Екзарх е

един от създателите на старобългарската литература, в която се откриват чертите на бързия подем

на мисловната дейност на българите в края на ІХ и началото на Х в. Този факт сам по себе си

говори за засилено културно развитие сред българското общество. Може да се предполага, че той

е придобил образованието си в известната по онова време Магнаурска школа в Цариград. В

Българската държава след покръстването и особено след учредяването на българската църква, са

отворени школи, в които отначало преподаватели са изпратените от Константинополския

патриарх духовници гърци, а след това тяхното място е заето от духовници българи. Йоан Екзарх е

един от тях. Той съзнава високото място и значение на преподаваното от него знание и

отговорността, която носи този, който го преподава или прави достъпно чрез преводи от гръцки

език. Това знание се състояло във вярното разкриване и предаване истините на християнската

вяра. Най-забележителният труд на Йоан Екзарх "Шестоднев" е построен въз основа на по-стари

византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинални пасажи,

съдържащи данни за българската история. В произведението присъства библейското схващане за

сътворението на света в 6 дни. Интересни са сведенията от областта на астрономията, географията,

антропологията и др. С право някои учени определят "Шестоднев" като енциклопедия на научното

знание от онази епоха.

ТЕМА 21

Презвитер Козма. „Беседа против богомилите”. Героят в творбата

като мяра на човешкото.

1."Беседа против богомилите" от Презвитер Козма. За живота на Презвитер Козма не знаем

почти нищо. Десетилетия наред учените водят спорове по това кога е възникнило произведението:

според някои то се е появило или във втората половина, или през 70-те години на X вeк, според

други то е написано за събора против богомилите през 1211 г., свикан от цар Борил. В самото

произведение обаче Презвитер Козма нарича богомилството "новопоявилата се" ерес и

следователно не можем да отнесем появата на творбата към XIII век. Не напълно убедителна е и

тезата, че произведението е възникнало след смъртта на цар Петър, защото в условията на

политическа криза, войни и нашествия, едва ли усилията на църквата ще бъдат насочени към

оборване на еретиците. Ето защо твoрбaтa най-вероятно е написана скоро след като богомилството

е започнало да се разпространява по българските земи – т.е в края на царуването на цар Петър.

"Беседа против богомилите" е полемична творба, тълкуваща и оборваща схващанията на тази

дуалистична ерес, и критикуваща социалните пороци, довели до появата й. Най-вероятно през

този период българската църква започвa да разяснява на вярващите в какво се състои еретическият

характер на богомилското учение. Това е причината да се породи творба като "Беседа против

богомилите." Тя е основният и най-подробният запазен текст в старобългарската литература,

разязясняващ същността на богомилството от гледната точка на официалната власт и заклеймяващ

неговото разпространение. От него научаваме кога се е появила ереста и кой условно се счита за

неин създател.

2. Структура. Във въведението към творбата се поставя нейната темата в исторически

контекст:"Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп на

име Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповяда ерес по

българската земя". В уводната част на полемичната творба Божието провидение е въведено

като тема, фокусираща същността на текста: в беседата появата на инакомислещите е представена

като предречена, предвидена от Бога като неизбежно предизвикателство към истинските

християни: "Понеже Господ е предвиждал съблазните, които ще застанат между хората...,

говорейки "Съблазни трябва да дойдат," за да се явят избраници." Беседата трябва да

помогне на християните да преодолеят отклоненията и изкушенията на злото. Творбата се състои

от две ясно изразени части. В първата от тях Презвитер Козма изобличава еретическите

възгледи на богомилите, а във втората той критикува пороците на християните и най-вече на

духовните служители, които според него са довели до това богомилството да има все повече

привърженици. Полемичният тон на двете части е различeн: ако в първата авторът горещо и

безкомпромисно заклеймява еретиците, във втората – критиката е подчинена на сремежа му да

помогне на християните да се откажат от своите пороци, затова и тонът е смекчен, наставнически.

Презвитер Козма се стреми творбата му да бъде ясна, достъпна и да може да бъде разбрана от

всички слоеве на обществото.

ТЕМА 22

Апокрифна литература. Основни теми. Проблемите за ада и греха, за

възмездието в апокрифа “Ходене на Богородица по мъките”

1.Апокрифи – определение и жанрове

Апокрифи, или тайни книги отначало са наричани достъпните само за посветени свещени

текстове, които са съдържали скритото знание. Апокрифните съчинения в християнската

книжнина са отречените от църквата като "лъжливи", а следователно и "вредни", текстове със

старозаветна и новозаветна тематика, които дават отговори за "премълчаните" събития и

неразяснени идеи в каноничните, приетите за истинни, книги. След приемане на Християнството

за официална религия на Римската империя се появяват и първите индекси (списъци) на

каноничните, позволени и забранените книги. Постепенно броят на отречените книги се увеличава

и към първоначалното ядро от същински апокрифи се добавят новопоявили се текстове.

Апокрифът е понятие, което назовава текстове с различни жанрови характеристики. Според

една от приетите в науката класификации се различават повествователни апокрифи (апокрифна

проза), апокрифна поезия, апокрифни молитви, апокрифни послания, апокрифни въпроси и

отговори, гадателни книги. Проникването на апокрифи в средновековната българска литература

започва още с разпространението на славянската писменост. Първите преводи са направени в края

на ІХ и началото на Х в.

2.„Ходене на Богородица по мъките” е апокрифно съчинение, което възниква във Византия

през VІ в. Смята се, че е преведено на старобългарски още през Х в. То става изключително

популярно в православните славянски страни, за което се съди по присъствието му в повечето

познати индекси и наличието на множество негови преписи. Произведението се среща в 40

славянски ръкописа. Апокрифът разработва новозаветна тематика и в жанрово отношение спада

към повествователните творби с апокалиптичен характер.

2.1.Съдържание и композиция на произведението. „Ходене на Богородица по мъките‖ е разказ

за слизането на Божията майка в ада. Тя е съпроводена от архангел Михаил, вижда мъките на

грешните и опечалена от тяхното страдание се моли на своя Син и небесен Владика Иисус

Христос за тяхното опрощение. Композицията на творбата е проста: увод, обиколка на ада,

измолване на Божията милост за грешните. Краткото въведение на творбата представя

обстоятелствата, предшестващи пътуването. Разказано е как Богородица се моли от Елеонската

планина архангел Михаил да слезе и да й разкрие небесните и земните мъки. В отговор на

молитвата Архангелът идва заедно със 400 ангели – по сто от четирите световни посоки. В

пътешествието из ада се описват мъките на грешниците. Чрез въпроси към Архангела, към

ангелите пазители на мъчените и към самите грешници Богородица узнава причините за видените

от нея страдания. От местата на мъките първо се отваря адът на юг. Там във вечна тъмнина са

неповярвалите в Бог и в самата Божия майка. В огнена река са потопени прокълнатите от своите

родители, развратниците и ялите човешко месо. Червеи ядат лихвари, змии излизат от устата на

клюкарка и я хапят. На север е мястото на големите мъки. Там Богородица вижда тези, които не

са ходили в неделя на църква, да лежат на огнени одри, а тези, които не са почитали свещениците,

да седят на огнени столове. С железни куки за езиците са провесени клеветниците. С куки и с

огнен пламък са мъчени църковниците, които са разпродавали черковно имущество, и

свещениците, които са отслужвали литургията с невнимание. Пак там крилата и триглава змия

мъчи свещенослужител, който е проповядвал словото Божие, без сам да го спазва. В ада на север

се мъчат и прегрешилите монаси. Големите мъки са и на запад, където мрак, горяща смола и

огнени вълни са наказанието за евреите, мъчили Иисус, и за всички кръстени народи, които са се

отрекли от името му и са повярвали в демони, за изпадналите в грях със своите кумове, с майките

и дъщерите си, за отровителите и убийците на собствените си деца. Огнено езеро е отредено и за

християните, които не почитат кръста, макар и да са се клели в него. Кулминацията на творбата

е в последната й част, където е разказано как Пресветата измолва Божията милост. След като е

видяла мъките, Богородица свиква за молитва цялото ангелско войнство и заповядва да бъде

издигната на небесната висина пред престола на невидимия Отец. Възнесена там от херувими и

серафими, отправя молитва към своя Син. Последвалият диалог между нея и небесния Владика

съживява представата за съд, в който тя пледира като основен застъпник, призовавайки за свои

помощници светиите - пророк Моисей, апостол Павел, мъченица Неделя, апостол Йоан,

архангелите Гавриил и Михаил. В отговор на общото им моление Бог въздава своята милост за

грешните, като ги освобождава от мъки в седмиците между Велики четвъртък и Петдесетница.

2.2.Образът на Богородица и темата за милосърдието и за милостта Божия. В контраст с

греховната природа на човеците и ужаса на страшни мъчения, мрак, стенания и плач е описан

образът на Богородица, която донася на грешните светлина и надежда. Чрез него в творбата е

въведена темата за състраданието и милосърдието. Обикаляйки из ада, за да открие истината за

човешкото страдание, Божията Майка съпреживява мъките на грешниците и отправя молитви,

просещи за тях Божията милост.