ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 11, ГОД. 4, 2012, 1 ЮНИ, ПЕТЪК, ЦЕНА 2 ЛВ.

Спаси от беди твоите раби, Богородице, защото всички подир Бога, към тебе прибягваме, като към не-разрушима стена и застъпница!

Мисля, че нашето духовенство трябва да отслужи молебени за това, че бяхме пощадени тоя път... да се надяваме, че ще се сетят да сторят това още днес...

Няколко, по-точно цели три дни изминаха от земетресението от

5.9 степен по Рихтер, което разлюля цяла България, но, слава Богу, ся-каш по чудо не предизвика ония страшни разрушения и съответно жерт-ви, които обикновено предизвикват даже значително по-слаби земетресе-ния. Продължавам да смятам, както писах още на същата сутрин след земетресението: дължим благодарност че бяхме пощадени. Разбира се, работа на църквата е да проведе съответните благодарствени молебени с водосвети.

Най-естествена е една такава реакция, която би подкрепила и психически повечето хора, понеже страхът от ново, вече наистина съкру-шително земетресение, неизбежно витае, особено в душите на живеещи-те около епицентъра на труса. Да, така е, обаче ето, Светият синод на БПЦ не се сеща или умишлено се инати и не провежда такова едно на-ложително дело, което е безкрайно показателно какво всъщност предс-

тавляват нашите духовни йерарси: изглежда почти сигурно, че тия, щом така се държат, не са нищо друго освен миропомазани без-божници! Което, както и да го погледне човек, е страшно!

И тъй, явно нямаме духовни водачи; нацията ни е обезг-лавена. Какво да правим? Кой ще ни подкрепи за да се съвземем, да надмогнем отчаянието, страха, малодушието? Щом нямаме духовни водачи, остава едно: сами да си помогнем, сами да нап-равим нужното, за да подсилим душите си, духа си. Размишлявай-ки върху това, стигнах до следната идея. (Продължава на 2 стр.)

ДЪЛЖИМ БЛАГОДАРНОСТ ЧЕ БЯХМЕ ПОЩАДЕНИ ОТ УНИЩОЖИТЕЛНИЯ ГНЯВ НА ПРИРОДНАТА СТИХИЯ! (От 1 стр.)

Ще я изложа накратко, поемайки всички рискове.

В момента на земетръса, стига да не си съвсем безчувствена твар, няма как да не си усетил, че ние, хората, независимо от това с какво измамно съзнание за мощ и власт живеем, всъщност сме безкрайно слаби и крехки – и изцяло зависим от ми-лостта на Бога (или на самите природни сили), както искате го наречете, според убежденията си. Ние сме подобни на пра-шинки и нищо не може да ни спаси ако стихията благоволи да ни унищожи. Ние съществуваме и живеем само защото или случайността (късметът) така е благоволил, или благодарение на Божията милост, която ни щади и пази. Прочее, в огромния студен Космос неслучайно има едно райско кътче, наречено Земя, където имаме идеалните условия да съществуваме. Разбира се, самонадеяни сме дотам, че изобщо не се замисляме да благодарим на "Това" или "Този", който именно е решил да ни пази и закриля най-вероятно защото сме му много скъпи, така както родителят се грижи за децата си.

Както искате, според мирогледа си, наречете – да употребя тук една философс-ка дума – субстанцията, благодарение на която изобщо ни има: наречете я Бог, "Ня-каква сила", "Висшето разумно същество", "Природа", "Материя", "Дух", голяма въз-можност за избор на какви ли не думи. Но едно е съществено: това, че ни има, че "Висшата сила" е благоволява да ни пази, независимо дали и с какво сме заслужили благодеянието й, предполага, че сме длъж-ни все пак в някакъв момент да благодарим за милостта, за това, че тази сила ни щади. Близко до ума е, че е така, е, ние изобщо не се сещаме да благодарим: какво ли пък показва това? Не е ли същинско безсрамие и грозна неблагодарност?!

Ако сте атеист, но все пак сте сму-тен заради съзнанието, че е грозна небла-годарност да не чувстваш известен респект пред величието, грандиозността и благоду-шието на самата природа – на Майката-Природа! – какво тогава пречи в една ми-нутка да събереш мислите си и "наум" да произнесеш някакви думи на благодарност; да кажеш, примерно: "Благодаря ти, Майко Природо, за това, че ме пазиш, че ме даря-ваш с благата си, че си така добра, че ме щадиш, че се грижиш така всеотдайно за мен, нищо че с нищичко не съм заслужил благодеянията ти!". Какво пречи, ей-така, за собствено успокоение, да промълвиш мис-лено тия думи, а? Нищо че си атеист или какъвто си там? Разбира се, вярващият в Бога човек по друг начин, в молитва, ще се отблагодари най-сърдечно на Великия ни Родител за благодатта да ни държи прикре-

пени към живота въпреки бездушието, сту-денината, враждебността на огромния Кос-мос, в който сме поставени, и в който сме така самотни – ако го нямаше Бог.

Ето за това предлагам да се поза-мислим в този момент, в който самата – и така страшна! – природна стихия, по нез-найно какви подбуди, ни пощади в момента на земетресението – и ни пази и щади все още. Въпреки че не е известно с какво именно сме заслужили тая милост. Но ако сме безчувствени и неблагодарни в такъв един върховен момент на проверка на на-шата сила, питам се: а дали безсърдечност-та ни няма да доведе дотам следващия път вече да не сме изобщо пощадени? Нима може да разчитаме, че ще бъдем пазени и щадени ей-така, нищо че показваме и без смущение демонстрираме една такава грозна неблагодарност? Не е ли ненормал-но, не е ли безсрамно да се държим така?

Ето, апелирам да се позамислим върху собствената си реакция. Не е добре да се държим така. Аз зная, че много хора в тежките моменти в онази нощ (пък и после) са се обърнали с някакви топли думи към Бог, щото самото им сърце в този момент е затрептяло с подобно чувство. Но ми се струва, че е добре да го направим тоя път съвсем съзнателно и дори общо, щото именно като общност сме пощадени - и всеки един от нас поотделно, но и като общност, като народ, сме пощадени от така милостивата сила. Която иначе може да ни унищожи с един замах. Но не го направи. Защо ли? И – докога?

Всеки един от нас сам може да се обърне, повтарям, според убежденията си, било с молитва, било както иска и да благо-дари за това, че бяхме пощадени. Грозно е да не го направим, поне това чувствате ли го? Ако не чувствате и това, вече е съвсем страшно...

Е, НАЙ-ПОСЛЕ И АЗ СЕ УРЕДИХ ДА СТА-НА МИЛИОНЕР!!!

Днес получих на имейла си след-ното безкрайно вълнуващо писмо, което при това е написано на български, вярно не много правилен, но все пак български език; адвокат ме уведомява, че съм наследил хубава сума от еди-колко си милиона от починали далечни роднини; няма начин да има грешка; поразен съм от късмета си, още не мога да се съвзема: най-после и на мен да провърви, и то тъкмо в момент, в който

яката съм го закъсал; ето, сами се убедете, вижте какво пише там:

Добър ден Ангел Грънчаров, Как сте днес? Аз съм почетен Ема-

нуел Egobiawa юрист и личен адвокат на покойния инж. Сергей Грънчаров, гражданин на вашата страна, който умря със семейст-вото си няколко години назад чрез автомо-билна катастрофа, тук в Ломе. След обшир-на генеалогичните усилия за научни изс-ледвания, ние сме се съгласили да се свържем с Вас за издаване на освобожда-ване и прехвърляне Неговият фонд за вас, като фонд за наследственото имущество.

Ние чрез нашите документи и ва-шата страна консулство на посолството, ние откриваме, че той няма други роднини очак-ват съпругата си и единствено дете, които също умря с него на този инцидент. Така че, тъй като ви подкрепят и да отговори на една и съща фамилия с него, ние сме съгласни да се свържем с вас и да ви представи на банката, като протегна роднина от един и същ прародител, така че този фонд може да се прехвърля директно към вас, преди да се отнемат от банката.

Средствата се депозират с едно на банките тук и сметката една значителна сума, пари върху него оценяват сумата на осемнадесет милиона щатски Обединените членки само ($ 18 000,000.00) сега сложи етикет “предявила претенции, фондове”, които ви са законно право да претендира, тъй като бенефициента.

Така че спешно ни изпратите: три-те имена, телефонен номер, Начало / Офис адрес, Професия и възраст, Семейно-членки и секс, личен имейл адрес.

При получаване на положителна реакция, ние ще обсъди начините за прех-върляне. Аз съм да ви представя в извърш-ването на тази искове и аз се гарантира, че това ще бъде екзекутиран в рамките на правен режим, който ще ви предпази от всяко нарушение на закона.

Най-добър отношения! С уважение, Адвокат Емануел Egobiawa

ЧОВЕКЪТ Е СВОБОДА

Ето че успях да намеря време да отговоря на възражението Ви. Ще го сторя за да спомогна поне малко за открояването на истината, а не за да илюстрирам собст-вената си правота; претенцията за вечна правота и непогрешимост, прочее, ми е съвсем чужда.

Значи моето изказване или твър-дение за свободата Ви се вижда "много странно и дори абсурдно за философ". Трябваше обаче да си дадете сметка за това, че философите са философи доколко-то не мислят еднакво, т.е. трябваше да си дадете отчет за това, че има много фило-софски разбирания за свободата, тъй че онова, което изглежда "много странно" или "дори абсурдно" от дадена гледна точка,

3 съвсем не е такова ако се погледне от друга гледна точка. Прочее, бие на очи, че сте склонен да обявявате своята гледна точка за абсолютна, понеже всичко, което се разминава или не се съгласува с нея, Ви се вижда непременно "много странно и дори абсурдно"; това, простете, е крайно неко-ректна и изцяло нефилософска позиция.

Тъй че това, което изглежда "странно" и "абсурдно" като се погледне от един ъгъл, не е такова, ако се погледне от друг ъгъл. Ние, философите, се стараем да оглеждаме всяко нещо от много ъгли, иначе, ако не го правим, ще почнем да приличаме на простолюдието, което се напъва да мис-ли, ала това не му се удава кой знае колко.

От друга страна мигом, кой знае защо, вероятно за собственото си самоус-покоение, без при това особено замисляне, лепвате следния етикет върху моята теза: тя била израз на "някакъв вид волунтари-зъм". Простете, но навремето точно така участваха в дискусиите уж така недолюбва-ните от Вас марксисти: като лепнеха на "противника" някой и друг етикет, се оттег-ляха от спора с гордо вдигнати носове, щото, разбира се, под тяхното достойнство беше да вникват в същината на спора. Ап-ропо, марксистите априори бяха обявили своята доктрина за "единствено правилна-та" и дори за "най-научната", което именно и ги освобождаваше от потребността да се затрудняват с мислене. Тъй че, ако Вие, мой любезни опоненте, сте млад човек, то най-вероятно в съзнанието Ви усърдни доценти са успели да присадят същия този марксис-тки догматически (сиреч: немислещ) манта-литет, а пък ако сте поне на моята възраст, значи изобщо не сте забравили паметните уроци на марксисткото скудоумие, което се лееше от катедрите, нещо повече, имали сте неблагоразумието да повярвате в тях – нищо че си мислите, че уж сте извън него.

Работите обаче стават още по-интересни като стигнем до ето това Ваше

твърдение, което искам да подложа на по-внимателно вникване:

"... нещата опират до неразреше-ния (и вероятно неразрешим) метафизи-чен проблем за свободата на волята. Ние не знаем дали имаме истинска свобода на волята, или сме само марионетки на при-родните закони с илюзия за свободен из-бор."

Чудя се дали изобщо е възможно с толкова малко думи да се кажат наведнъж още повече несмислени неща. "Метафизич-ният проблем" за свободата на волята, разбира се, не само отдавна е решен, нап-ротив, той има няколко (а принципно поне две-три: по схемата теза-антитеза-синтеза) алтернативни разбирания, тъй че очакване-то за "окончателното" му решаване, в сми-съл на "победа" на една-единствена гледна точка тук пак е отглас не просто от един марксистки догматизъм, а и от един марк-систки волунтаризъм. Впрочем, за марксис-тите "тържеството на истината" се възприе-маше като налагане с всички средства (а когато теоретичните средства не помагаха идваше ред на милиционерските!) на догми-те на тяхната "единствено правилна", при това обаче съвсем скудоумна "концепция". Следователно по проблема за свободата на волята във философията има богат избор от идеи, и затова съвсем не е някаква все-ленска трагедия това, че "индивидът Грън-чаров", видите ли, не споделял тезата на марксисткото скудоумие, а, напротив, си бил позволил или бил имал дързостта да споде-ли едно принципно различно философско гледище. В такъв смисъл какво изобщо има повече да се спори?!

Цялата палитра от философски гледища по този наистина важен въпрос за свободата на волята обаче твърде много подпомага търсенето на истината по този въпрос. Например ние вече положително знаем, че скудоумната теза на икономичес-кия детерминизъм-фатализъм на марксис-тите изобщо не е вярна - и може да се разг-лежда в наше време като очебиен пример на малоумна екстравагантност. При това е твърде интересно как марксисткият детер-минизъм - според който няма свобода на волята, а има само една налагаща се с желязна необходимост икономическа зако-номерност - по чудодеен начин преминава в един не по-малко плосък марксистки волун-таризъм: защото именно марксисто-кому-нистите прокламираха, че само те, въоръ-жени с "най-правилното, с единствено пра-вилното и прогресивно учение", имали били пълното право да преобърнат с краката нагоре целия свят, при това не зачитайки никаква необходимост или закономерност!

Именно според марксистките во-лунталисти може да бъде съсипана цялата историческа традиция на вековете и чове-чеството, както и направиха комунистите, та да възникне абсурдния им свят-лагер, насе-лен със сенки, призраци и кошмари. Тъй че

марксисткият фаталистичен детермини-зъм, "обогатен" с марксисткия волунтаризъм на комунистите беше развенчан в близката ни история не просто теоретически, а и практически, на дело, тъй че в днешно вре-ме е същинска патология някой да се при-държа към тая безумна теория. Но, за жа-лост, нейни останки и дрипи не само витаят в съзнанията, ами и са способни изцяло да блокират способността за търсене на исти-ната.

Да, в наше време, в резултат на историческото духовно развитие на чове-чеството, най-вече на философското тако-ва, ние вече с положителност знаем, че съвсем не сме "само марионетки на при-родните закони с илюзия за свободен из-бор", както Вие се съмнявате дали пък не сме. Е, разбира се, има свобода, всеки може да си мисли както иска, щом му харесва, нека да бъде фаталист, нека да бъде и марксист, нека да си бъде какъвто ще, но щом има известни претенции във филосо-фията, трябва да има поне едно задължи-телно условие: да бъде що-годе мислещ човек. Немислещият догматизъм, който, уви, така често се среща и в наше време, води дотам, че пред себе си често имаме за опоненти предимно някакви самонадеяни дървени "философи", а не мислещи и тър-сещи истината хора. Простете, но израз на дървена "философия" е склонността на всяко нещо да се казва, че "не е така", а когато стане дума за това как именно е, нищо смислено да не получаваме в замяна.

Моя милост неслучайно се при-държа към гледището, че има свобода – и концепцията за свободата, така популярна в ХХ век (примерно в лицето на т.н. "екзис-тенциалисти", които представляват едно най-влиятелно философско движение с безброй постижения), съм я приложил във всички области на философското знание, като се почне от психология, мине се през онтология и гносеология, та се стигне до така "възлюблената" от Вас, благодарение на мен, "народо-психология" като частен случай на политическата ми философия. Философията на свободата като израз на мирогледа на свободния (сиреч: десния, дясно-мислещия) човек съм я развивал и провеждал във всички области, в които моите търсения са ме довели до съответни-те плодотворни резултати; неоспорим факт е, че тази философия на свободата е ядро на моята философия, и това го знаят много добре всички ония, на които в тия вече 30 години съм преподавал разните му там философски предмети; даже логиката, която преподавам, в моя вариант носи името ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА, т.е. дори и там съм се постарал да покажа, че без свобода и мисълта ни ще бъде изцяло без-плодна или ялова. Разбира се, не е тук мястото да повтарям своите аргументации или да защищавам тезата си; който се инте-

4 ресува от тия проблеми, нека да се обърне към моите философски книги и текстове.

Знаете ли, сега като погледнах текста Ви, откривам, че губя интерес да анализирам останалите Ви тези, толкова са плоски и догматично-разсъдъчни, че не си заслужава: ето един малък пример за да се убедите сам в това; пишете:

"Всъщност е напълно тривиално, че на външния свят и съдбата си можем да влияем само в ограничена степен."

Че е тривиално, тривиално е; човек се пита само: като е толкова тривиално, защо изобщо го споменавате? Тривиалните неща изобщо не заслужават особено вни-мание, а Вие като капак на всичко дори се хвалите, че философстването Ви е от подо-бен дървено-"философски" вид. Ето едно най-просто съображение, което ще побутне "постройката" на Вашите мисли: човекът не само че влияе на "външния свят", нещо повече, човекът е създател, творец и деми-ург на цял един нов свят: човешкият свят, света на културата, историята, духовност-та!!! Ние самите себе си сме сътворили като човеци, нашата човечност е плод на нашата активност, разбирате ли, в този смисъл човекът дори надминава по творчески им-пулс и заряд своя Бог: щото Бог не е сътво-рил самия себе си, а ние, опирайки се на даденото ни от Бога, и себе си променяме, и себе си творим! От тази гледна точка е съвсем близко до ума, че човекът, вдъхно-вявайки се от идеи, твори собствената си историческа участ в реалния процес на своя живот, твори битието и съдбата си! Тъй че какво има повече да са умува, ако и тия прости очевидности не се разбират, то тогава наистина си заслужаваме прозвище-то дървени "философи"?!

Примерно, на фотографията, която съм сложил към тази статия, е Жан-Пол Сартр; той е философът, написал, пример-но, ето тия мисли, върху които не е зле да се позамислите и Вие: Човешкото битие не е нищо друго освен битие на свободата. Човекът е свободен, човекът е свобода, човекът е осъден да бъде свободен...

Що се касае обаче до "аргумента-цията" Ви, тя, простете, е толкова смехот-ворна, че повече едва ли може да бъде; казвам Ви, напоследък твърде много изди-шате в текстовете, които пишете, това е най-вероятно защото, допускам, не Ви вър-ви в любовта. А преди пишехте къде-къде по-интересни и смислени текстове. Та "ар-гументацията" Ви е същински шедьовър:

Така например никой не си избира мястото и времето на раждане, а това вече задава някаква обективна рамка, в която той е потопен без своята воля и която по никакъв начин не може да проме-ни. Ако Ангел Грънчаров беше роден като

роб в Древен Рим, никакво свободолюбие и никакви усилия не можеха да го направят свободен.

И така нататък, и прочее, и ала-бала. Абсолютно същото важи и за най-фундаменталната Ви теза, с която, предпо-лагам, най-много се гордеете; тя също е толкова въздухарска:

Поради това нашият жизнен път е до голяма степен продиктуван от слу-чайността, от късмета и само отчасти от нашите собствени желания, намерения и решения и това е неоспорим факт.

Кое е неспорим факт? Че късметът предопределя жизнения ни път ли? Просте-те, но по такъв начин мислят днешните шарлатанки, представящи се за врачки, ясновидки, гадателки и пр. Така са мислили, да речем, древните шамани, но ние, докол-кото ми е известно, живеем все пак в 21 век. Случайността била определяла съдбата ми: хей, човече, Вие тото играете ли? Най-немислещите хора могат да почнат да стро-ят живота си, водейки се от така простовата жизнена стратегия. Прощавайте, но крайно съм разочарован от Вашата аргументация. Разбира се, че нашите желания и стремежи, нашите цели и идеите, на които основаваме порива си към постижения, са онова, което движи всичко в човешкия свят.

Активният, предприемчив, разу-мен, сиреч, свободният човек, е овладян от едно такова съзнание, което му позволява да вземе в ръце собственото си бъдеще, собствената си съдба. Още Клавдий преди толкова векове, и то в епоха, в която вяр-ващи в съдбата са били почти всички хора, е написал: "Всеки е ковач на собствената си съдба!", а Вие сега, в 21 век, без замисляне се опитвате да проповядвате и да ни про-бутвате жизнена философия, от която няма да се впечатли особено дори и най-неграмотния циганин, а би я приел единст-вено с насмешка.

Спирам дотук. Останалите Ви "ар-гументи" също така имат очевиден дървено-"философски", сиреч, най-плосък разсъдъ-чен характер. Да, съгласен съм, дори и самият Бойко Борисов не може да спре земетресение, това наистина е така, но позволете ми да запитам: е, какво от това?! Да, България не може да изнася петрол, е, и?! Да, не сме могли да се освободим сами от игото на комунистите, но това означава ли, че е трябвало безропотно да ги търпим толкова десетилетия?! Разбира се, имало е хора, които и в най-отчайващо тежки усло-вия са се борили, да, имало е свободолю-биви хора и тогава, човекът е човек когато прави всичко, за да съхрани и завоюва свободата си.

Някои, представете си, дори и гла-вите са си жертвали за свободата, пример-но един Левски или един Ботев – опитайте се да убедите такива хора, че са "глупаци" – и че "истински разумното" е да стоиш със скръстени ръце, да се вайкаш и най-

малодушно да оплакваш несретната си историческа участ...

СЛУЧАЙНОСТТА И КЪСМЕТЪТ РЪКОВО-ДЯТ СЪДБАТА НИ – ДАЛИ Е ТАКА?

Моят любезен опонент – виж Нова разгорещена дискусия за българите, българската съдба и “българщината” – е написал нов коментар, в който, като капак на всичко, благоволява да сравни позицията ми с марксистката, понеже марксистите всичко свеждали до икономическия фактор, а пък съм бил свеждал всичко до психоло-гическия (съзнанието, духа на народа). Сиреч, приличал съм бил на марксистите, понеже именно мисля диаметрално проти-воположно на тях. Едно такова тълкуване е все същото като да обвиниш вегетарианеца в хищничество, понеже никога не бил вкус-вал месо.

Публикувам в отделен постинг не-говия последен коментар, понеже е добра основа за нов кръг в проточилата се вече с години наша дискусия; разбира се, няма да оставя тезата му без отговор, но сега бър-зам за работа, ще мога да пиша по-късно днес през деня, живот и здраве да е:

Ще коментирам само: „Свободният и достойният човек или народ смята точно така: аз изцяло съм отговорен за това, което ми се случва, не ща с нищо да се оправда-вам или извинявам! Всеки опит за оправда-ние и извинение категорично говори за липса на съзнание за свобода – и дори за липса не на съзнание, а просто на усет за достойнство.”

Това е едно много странно и дори абсурдно изказване за философ. На пръв поглед изглежда достойна позиция, но ако се вгледаме по-внимателно, тя клони силно към някакъв вид волунтаризъм.

Първо, нещата опират до нераз-решения (и вероятно неразрешим) метафи-зичен проблем за свободата на волята. Ние не знаем дали имаме истинска свобода на волята, или сме само марионетки на при-родните закони с илюзия за свободен избор.

Второ, дори да имаме реална сво-бода да избираме, нашият свободен субект

5 се сблъсква с обективни дадености и външ-ни обстоятелства, които не могат да бъдат променени. ВСЪЩНОСТ Е НАПЪЛНО ТРИ-ВИАЛНО, ЧЕ НА ВЪНШНИЯ СВЯТ И СЪД-БАТА СИ МОЖЕМ ДА ВЛИЯЕМ САМО В ОГРАНИЧЕНА СТЕПЕН. Така например никой не си избира мястото и времето на раждане, а това вече задава някаква обек-тивна рамка, в която той е потопен без своята воля и която по никакъв начин не може да промени. Ако Ангел Грънчаров беше роден като роб в Древен Рим, никакво свободолюбие и никакви усилия не можеха да го направят свободен. Максимумът, на който можеше да се надява, е да бъде, така да се каже, вътрешно свободен въпреки външната несвобода според учението на Епиктет или на френските екзистенциалис-ти, но това едва ли е истинска свобода.

ПОРАДИ ТОВА НАШИЯТ ЖИЗНЕН ПЪТ Е ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН ПРОДИКТУ-ВАН ОТ СЛУЧАЙНОСТТА, ОТ КЪСМЕТА И САМО ОТЧАСТИ ОТ НАШИТЕ СОБСТВЕНИ ЖЕЛАНИЯ, НАМЕРЕНИЯ И РЕШЕНИЯ И ТОВА Е НЕОСПОРИМ ФАКТ. Така че въп-росът е не да се извиняваме и оправдаваме с външни обстоятелства, а да изследваме всеки конкретен случай и факторите, довели до едно или друго събитие или развитие.

Казаното за отделните индивиди се отнася и за народите и държавите като цяло. Има неща, които са във властта на народите и техните правителства, но има и обективни обстоятелства, които те не могат да променят. Така например България дори страстно да го желае, не може да започне да изнася петрол и да стане богата, защото няма петрол. Последното земетресение в Пернишко също е едно такова събитие, на което българите и правителството не могат да влияят. За съжаление правителството не може да предотврати, забрани и отмени земетресенията.

Но да оставим природните богатс-тва и бедствия и да погледнем чисто поли-тическите решения, като се обърнем към новата българска история. Фаталното ре-шението на Фердинанд за атака срещу гърците и сърбите от 16 юни 1913 година („престъпното безумие”) несъмнено е било волунтаристично и е можело да бъде избег-нато, така че неговите автори носят отго-ворност пред историята и поколенията. За нахлуването и окупацията на България от Червената армия през септември 1944 обаче правителството на Муравиев няма вина и отговорност. То е направило всичко по силите си, за да предотврати това, но то се е оказало недостатъчно. Също така вед-нъж окупирана от Червената армия, Бълга-рия вече не е можела да се освободи със собствени сили независимо от желанията и стремежите на българите.

Интересен казус е гласуването в свободни, демократични избори, уж апотео-зът на свободното волеизявление на наро-да, когато той поне на теория насочва и

кове съдбините си. На практика обаче на-шият отделен, изолиран глас няма почти никаква тежест и влияние. Ако Ангел Грън-чаров не беше участвал в последните избо-ри, нищо съществено нямаше да се проме-ни в техния резултат. Така че дори когато пускаме бюлетината, ние като отделни индивиди в много малка степен влияем върху политическия процес и не бива да надценяваме възможностите си. Кумула-тивно, разбира се, гласовете на избирате-лите тласкат страната в една или друга посока.

Поставянето на народопсихология-та в центъра на политическия процес дори може да бъда тълкувано като някакъв отг-лас от марксизма, от който Ангел Грънчаров се разграничава решително. Марксистите смятат, че историята и политиката се дикту-ват от икономиката и свеждат всичко до икономически фактори и отношения. Ангел Грънчаров пък е на мнение, че всичко се редуцира до народопсихология.

Всяка теоретизация по необходи-мост е опростенческа и в това няма нищо лошо. На нас ни трябват някаква карта, модел или ориентир в света, а картата винаги ще е по-малко детайлна от действи-телността. Най-подробната карта или модел би трябвало да отразяват реалността 1 : 1, а от такава карта или модел полза няма, защото те ще са също толкова комплексни, колкото отразявания обект и няма да доп-ринесат за нашето разбиране. Но да се свежда социалната и политическа действи-телност единствено до психология, респ. народопсихология е груба грешка. В общес-твото действат и други, обективни фактори и те често са по-важни и решаващи. Автор: Анонимен

НАРОДНИЯТ КУМИР ГО БИВА В ЛЪЖЕ-НЕТО, СПОР НЯМА...

Самопризнанието на Боко: "Еееее, Ахмед ага! Ще признаеш ли най-подир, че съм по-голям лъжец от тебе?"

Източник

ИМПЕРАТОРЪТ Е БИЛ НЕ САМО УМЕН, НО НА МОМЕНТИ – И МЪДЪР ЧОВЕК...

КОИ СЕ УРЕЖДАТ С НАЙ-ПЪРВИТЕ МЕС-ТА В... ТЕАТЪРА НА ЖИВОТА

ЕЙ, ХОРА, ДА НАПРАВИМ НЕЩО БЕ: ТОВА ВЕЧЕ НЕ СЕ ТЪРПИ!

Днес „гръмна“ „новината“ как Пле-

венлиев уж бил „издал най-голямата тайна“ на НАТО, а именно, че ракетният щит е насочен срещу възможността на Русия и пияндурниците на КГБ лилиПутинци да заплашват с атомните си ракети Европа.

Ако прочетете малко из мрежата ще видите, че основните вопли са срещу това, че в Чикаго Плевнелиев отказва да припознае България като „троянски кон на Русия“ и срещу изказването му, че посеще-нията му ще са на Запад от София.

И се леят едни „патриотични“ съл-зи: как може така „недипломатично“ да се говори „против една братска държава“ на територията на друга държава (ама не „братска“, понеже е от НАТО).

6 Нещо става – светлините на ГЕРБ

си стоят насочени към МОЧА, а зад гърба на „партията“ Плевнелиев си позволява да показва „не-обич“ към България, щото НЕ показва „обич към Русия“.

Не се въодушевявам от Плевнели-ев, понеже „по делата им ще ги познаете“. Но казано е: „В началото бе словото“.

Та, като за начало, но само до тук: словата на Плевнелиев са добри.

Posted by ARTHUR

ЗАБЕЛЕЖКА: Моят кратък коментар по същата тема е този:

Българи, да възроптаем дружно против русофило-българофобските атаки срещу българския Президент! Това мога да кажа само вече! Аман от руски мекерета и продажници, това вече е върхът!

Ей, хора, да направим нещо бе: то-ва вече не се търпи! Не са достатъчни само сладките и упоителни слова, иска се нещо на дело да направим бе?! И то не какво да е, а нещо по-сериозно – и истински достой-но!

БЪЛГАРИ, ДА ВЪЗРОПТАЕМ ДРУЖНО ПРОТИВ РУСОФИЛО-БЪЛГАРОФОБСКИ-ТЕ АТАКИ СРЕЩУ БЪЛГАРСКИЯ ПРЕЗИ-ДЕНТ!

Вчера по едно телевизионно пре-даване станах свидетел на интересна сцен-ка, която може да се случи само в България, щото тук съвсем безочливите руски (рубла-джийски) мекерета са в изобилие: някакъв си журналист обвиняваше Президента Плевнелиев, че бил издал строго секретни военни тайни на НАТО! Брях да му се не види, няма как, заслушах се и с удивление разбрах следното:

Първо да кажа, че “логиката” на тоя нагъл русолюбец се губеше най-вероятно поради систематични злоупотреби с водка спрямо мозъчното му вещество: на територията на САЩ Президентът на Бъл-гария си бил позволил да каже неприятни за “братка Русия” думи, а “тайната”, която президентът бил издал, била, че ракетния щит на НАТО бил насочен и срещу Русия.

Това, което толкова подразнило любителя на водката и на Путин, или на водката “Пу-тин” било, че нашият Президент си бил позволил лукса да каже пред наши съна-родници в Чикаго, че България повече ня-мало да бъде “руски троянски кон”, което именно и пораждаше такова възмущение в прогизналия от водка мозък на нашия пат-риотин, чиито патриотизъм, няма как, се мери именно с любовта му към Русия. Никак не можеше да се схване как така в ароматно миришещата на водка логика на тоя русо-любец се свързват тия две неща: загриже-ността за военните тайни на омразното НАТО и безпределната любов към Матуш-ката, ама да не придиряме чак толкоз, щото мисленето и логиката на влюбените във водката интернационални патриоти са по-специфични.

Като чу тия умотворения на на-шенския русолюбив патриотин, вдъхновени от системни злоупотреби с водчица, моя милост рипна да прави видеокоментар за телевизионната патологията и извратеност, на която станах свидетел, но за жалост техниката ми не сработи, а после, като гневът ми поутихна и техниката вече се оправи, ми се отщя да правя такъв видео-коментар, щото ме завладя чувството за погнуса; и ето, тая сутрин се сещам за прои-зошлото вчера и пиша тоя коментарец само за да ми е чиста съвестта, че съм реагирал: грозно е човек да не реагира когато някакви продажници така нагло се гаврят с отечест-вото ни.

Та питам аз: възможно ли е да има по-голяма човешка извратеност на този свят от тази да се възмущаваш когато не кой да е, а Президентът на България е намерил сили най-сетне да заяви, пръв сред дър-жавниците ни, че Отечеството ни не приема унизителната позиция да е оръдие на чужди интереси сред приятелските нам свободо-любиви съюзнически страни и народи, т.е. да е именно руски троянски кон в ЕС и НА-ТО?! Както, ако си спомняте, заяви преди доста време руският посол в Брюсселе, а пък наште тогавашни дипломати, воглаве с големи патриотин Калфин, с извинение, се… изпуснаха в гащите (да не използвам цветистата народна дума!) от страх да ка-жат нещичко и да защитят българския прес-тиж или българската чест, ами замълчаха както мълчи комунист на разпит. Представе-те си колко невероятен урод трябва да си да се възмущаваш когато бива защищавана и възстановявана българската чест и дос-тойнство, щото наистина е крайно унизи-телно нашите “братя”, така силно привърза-ни към водката, да тръбят наляво и надяс-но, че България, видите ли, може и да е в ЕС и в НАТО, но тя е там не за друго, а да бъде “око” и “ухо” на Русия, сиреч, да бъде там чисто и просто един руски троянски кон!

И какво излиза според нашия лю-бител на водката и на рублите: не е унизи-телно “братушките” ни да се гаврят с нас, но

е възмутително ние, българите, да въз-роптаем срещу отредената ни от тях таем срещу отредената ни от тях роля?! А ролята, която Русия ни отрежда в НАТО и в ЕС, разбира се, не е друга, а тази: да стоим там, та да можем да “снасяме” и донасяме после всички натовски и европейски тайни директно на руските ни “вечни братя”, сфа-щате ли сега в какво се изразява описвана-та невероятна изроденост?! И понеже бъл-гарския Президент заяви, че не щем повече да бъдем руски троянски коне, нашият про-дажен за рубли “патриот”, видите ли, почнал да роптае и, за да покаже мерзския си ха-рактер и душевната си низост и да си от-мъсти, мигом почва да обвинява Президен-та като капак на всичко, че, представете си, бил издал военни тайни на НАТО?! Усетихте ли сега до какво се свежда мерзостта, сре-щу която моя милост сега роптае?!

Нямам думи повече, сами виждате, че ми се изчерпаха думите вече! То бива бива наглост, ама тая комунисто-русофил-ска наглост вече надмина дори и самата себе си и разчупи всички предели и мина всички граници! Президентът на България, видите ли, бил станал “предател”, понеже бил защитил авторитета и достойнството на страната си, като дръзнал да заяви, че не щем повече да сме руски троянски коне! Но, забележете, наглият русолюбец не смее да изплюе камъчето и да каже спрямо кой е “предател” българския президент, не смее да заяви, както логиката изисква, да приз-нае, че Президентът е извършил “предател-ство” спрямо руския интерес, ами затова почва да го усуква и да обвинява, че бъл-гарският Президент бил извършил преда-телство спрямо военни тайни на НАТО!!! Абе, пияндурецо, земи кажи, стига да не ти пречеше алкохолния делириум, предизви-кан от злоупотреби с водчицата, земи приз-най, че дълбоко в себе си няма как да не си крайно радостен, че Президентът ни “изда-ва” военни тайни на НАТО на така любима-та ти Русия бе, пияндурко?! Седнал тоя да ни заблуждава, че се бил загрижил за на-товските тайни, егати лъжеца, егати нещас-тника, дето за рубли и за водка е способен чак на такава душевна низост и мерзост!

Ето, давам ви пример какви екзем-пляри има сред нас, гордейте се с тях се де, търпеливци! Аз съм изроден, не мога да ги понасям тия наглеци, признавам си го най-ччистосърдечно, а вие що мълчите, що не реагирате с нещичко като ги гледате как се гаврят с нас, как плюят връз Родината си и как храчат в лицето на нейния Президент?! Как е възможно да сте толкова безчувстве-ни, та продължавате да си мълчите пред лицето на такава безпрецедентна изврате-ност?! И как не можете да схванете какво всъщност става, ами гледате с мътния поглед на говедото как тия продажници са готови за шепа рубли и за ведро водка да продадат и Българията, и майка си, и всич-ко, що е така драго на нормалния човек и българин?!

7 Аз тая сутрин, признавам си, се

надявах да срещна в интернет и във Фейс-бук тълпи от българи, които са се възмутили срещу тия русофилско-българофобски гаври с Президента на България, ала не, до този момент не намирам нищо, пълно мъл-чание цари!!! Ето това вече е съвсем страшно, затуй най-вече роптая. Един на-род, който в огромното си мнозинство е загубил чувството си за национално дос-тойнство и чест, такъв народ с овчи манта-литет си заслужава всички унижения и гав-ри, на които го подлагат арогантните управ-ници и прикритите с овчи кожи вълци – враговете на България!

Прочее, враговете на България, нейните изконни врагове, могат да се упо-добят по-скоро на мечки, не на вълци; вяр-вам се сещате за какво намеквам: мечката, руската мечка е символ и на Русия, а пък сега е на знамето на днешните имперски управници на Русия: путинците, “единорос-ците”, гаулайтерите на путинската партия “Единна Русия”.

Спирам дотук. Ако има някой, кой-то споделя възмущението ми, щото аз наис-тина се възмущавам когато някой си позво-лява да се гаври с моята България, нека да каже; ако няма, нека да мълчи, нека да преглъща гаврите. Но запомнете от мен и това: тия продажници не само че нямат правото да се наричат “български патриоти”, които при това най-нагло се хвалят, че пат-риотизмът им към България се бил измер-вал с любовта им, представете си, към Русия, тия същите, разбира се, нямат ни-какво право да се наричат и българи! Да си заминават за Сибир, че ни писна от тях вече, майната ви най-накрая, гнусни про-дажници-рубладжии!

СВЕТИЙ АНГЕЛЕ, УКРЕПИ СЛАБАТА МИ ДУША, ДАЙ СИЛИ И ЛЮБОВ ЗА БЛЕНУ-ВАЩОТО МИ СЪРЦЕ!

Светий Ангеле, който покровителс-твуваш окаяната ми душа и изпълнения ми със страсти живот, не изоставяй мене греш-ния, нито отстъпвай от мене, заради невъз-държанието ми. Не давай място на лукавия демон да ме завладее чрез насилване на това смъртно тяло. Укрепи бедствуващата ми и слаба ръка и ме настави по пътя към спасение.

О, светий Ангеле Божий, пазителю и покровителю на окаяната ми душа и тяло, прости ми всичко, с каквото те оскърбих през всички дни на моя живот и ако нещо съгреших през изтеклата нощ, закриляй ме през днешния ден и ме запази от всяко вражеско изкушение, та с никакъв грях да не прогневя Бога; и моли се за мене на Госпо-да да ме утвърди в Своя страх и да ме направи достоен раб на Своята благост.

Амин. (Подготвиха Гинка Колева и Краси Мари-нова във Фейсбук)

НОВА РАЗГОРЕЩЕНА ДИСКУСИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ, БЪЛГАРСКАТА СЪДБА И "БЪЛГАРЩИНАТА"

Под публикацията Изглежда като народ сме си все същите, а възможно е и да сме още по-лоши, още по-малодушни..., в която просто сложих един постер с мисъл на Алеко Константинов възникна, чини ми се, твърде показателна дискусия; ето самата "така скандална" ми-съл на Алеко, а по-долу и всичките мнения и реакции по нея (добавих и няколко реплики от една друга дискусия, проведена тия дни, засягаща същите проблеми, виж За ползата от немисленето):

В кого вярваш ти? В това ли раб-ско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.

Народът, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика!

… Той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практи-чен" и трезвен, трезвен до безчувстве-ност. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка

от стари времена... Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеа-ли? – Суета, вятър! Анонимен рече: Надежда винаги има! Докато се появи истински държавник, който да прецени, че ако така продължават да "управляват", нацията ще изчезне, този път завинаги. Остават ни някъде към 50 години. А народът?? Народът колкото и да го плюят, той ще се спаси индивидуално, ще се омеси и претопи с други народи, където политици-те са по-"грижовни". Но политическата класа трябва да разбере едно: няма ли го народът наречен български, няма да ги има и ТЯХ, защото няма да има България. Същото се отнася и за интелектуалците, които в пове-чето случаи са предавали народа в името на политическа кариера и облаги. А тях ще ги заболи повече... Загнер каза: Константинов е напълно прав. Анонимен каза: Въпрос към Ангел Грънча-ров: а кой народ на света е всичко онова, което българите според него явно не са – кой е идеалният, кристално чист и доброде-телен народ или поне се доближава макси-мално до този платонически идеал? Анонимен каза: До Загнер и др. Константи-нов и Славейков (наричащ народа си "мър-ща") изобщо не са прави. Особенно Славей-ков, който, издавайки вестник в Цариград докато трае процеса срещу Левски, една дума не написва в негова защита, ... а после след Освобождението станаха първи "свир-ки"... И докато има ителеГтуалци като Вас, които ни ги дават за пример, положението ще е все "застойно". Ангел Грънчаров каза: На въпроса, който ми се задава, отговарям така:

Има много народи по земята, в ко-ито "критичната маса" индивиди, обичащи свободата и готови да я защитят, е налице, което не може да се каже за народи като българския или руския. Ето това ни е кусу-рът, поради което не можем, нямаме право-то да се наречем свободен народ. И това го казвам не аз, това са го казали и писали много големи българи, примерно един Левс-ки; нали знаеш кой и написал ето тия думи:

"Българинът обича свободата, но само ако му я поднесеш на тепсия" и други такива. Левски пише и онова "Народе????", което все нещо значи.

Който изтъква кусурите на своя на-род и при това го прави с болка, а не се гаври и издевателства, такъв помага на народа си; това е твърде близко до ума и ми е чудно как не го схващате. Тъй че подобен род критика, насочена към това да осъзнаем дефектите си и да почнем да се борим да се поправим, е благотворна. Да се хвалим, да си крием кусурите, да се правим на бабаити

8 и на най-добри и най-велики, това с нещо ще ни помогне ли, кажи де?! Анонимен каза: Ангел Грънчаров и Иво Беров са сродни души по това, че и двамата са се надъхали с краен национален нихили-зъм, негативизъм и черногледство под мас-ката на някаква „загриженост” за сънарод-ниците си и съдбините на България.

Ако се зачетете в българската ли-тература, ще откриете безброй полярни характеристики на българите – те или са превъзнасяни за добродетелите им, или остро критикувани за пороците им. Всяка гледна точка може да бъде подкрепена със съответните цитати. Алеко например може да е голям, европеизиран писател, но това не значи, че всичко, което е казал, е истина от последна инстанция и това може да се каже за неговата характеристика на бълга-рите, която толкова допада на Ангел Грън-чаров, сякаш мед му капе на душата. За Ангел в важно, че пак е казано нещо са пропадналостта, долността, низостта, ма-лодушието и т.н. на българите, толкова съзвучно с неговите собствени възгледи! Как да не е прав Алеко?

В действителност българите се нуждаят от спокоен, трезв, балансиран поглед върху себе си и своята история. Крайни, силно емоционално обагрени бъл-гарофобски и българофилски позиции, повтаряне на клишета и митологеми и про-винциални комплекси не водят до нищо.

Колкото до немисленето, ще отбе-лежа полунашега, че то май е много полез-но в политиката. Неоспорим факт е, че в старите демокрации „правилно”, т.е. за десните партии гласуват основно по-простите, по-слабообразованите, т.е. по-„немислещите” хора, докато интелектуалци-те, особено хуманитарните интелектуалци най-често са със силни либерални и леви тежнения. Явно немислещите понякога наистина имат по-добра интуиция от рацио-нализиращите интелектуалци. Ангел Грънчаров каза: Анонимний, май нещо или не си доразбрал, или пък искаш да ми припишеш нещо, което ми е съвсем чуждо, именно националния нихилизъм. Успокой се, почети малко, помисли за какво именно става дума. Някаква предвзета емоция против мен си натрупал и тя те прави сляп... поради това изопачаваш край-но много позицията ми. Прочее, не съм класик, та да ме коментираш; още съм жив, мога сам да кажа и напиша това, което мисля. Тъй че пиши какво ти мислиш, а Ангел Грънчаров или Иво Беров какво мис-лят, те могат сами да си го напишат, нали така? Мисля, че е разумно. Като измрем, тогава пиши колкото си искаш анализи и коментари за възгледите ни, тогава няма да можем да се защитим; затуй в това крити-карстване има нещо, да ме прощаваш, лешоядско...

Анонимен каза: Все пак бих искал да чуя поне за един конкретен народ, който стои по-високо от българите, вкл. по отношение на свободолюбието. А може би има дори идеален народ без каквито и да било кусури и недостатъци?

Думите на Левски са казани преди много време, когато българите са били несвободни, поробени. Това съвсем не значи, че са валидни и днес. Освен това не е казано, че всичко, изречено и написано от Левски, е истина от последна инстанция. Може това твърдение и тогава да не е отго-варяло на истината и да е било плод на емоции, защото както уж били примиренци, така малко след това българите вдигат Априлското въстание, а после в Руско—турската война пък проявяват чудеса от храброст. Ама дай сега да почнем старите спорове защо Априлското въстание не вдиг-нато по-рано, например още в 1666 г., защо не е било по-масово и т.н. Всичко това не променя нещата принципно. Въстания и революции впрочем винаги се правят от малцинства, не от мнозинството от народа. А от византийско робство българите се освобождават сами, с известна куманска помощ, като самите кумани може би са били сродни с българите.

Не разбирам и тази мания за срав-нение между българи и руснаци. По принцип са допустими всякакви сравнения, но не мога да разбера защо толкова често се прокарват паралели между тези два народа. Дори наистина братята руснаци и украинци са доста различни, както остана за българи-те! Вероятно защото мнозина още робуват на клишетата за „братските славянски наро-ди”. В действителност българите нямат много повече общо с руснаците от например с бразилците или индонезийците. Това са народи със съвсем различно потекло и история.

А и може да се спори дали русна-ците са наистина толкова роби, както смята Ангел Грънчаров. Все пак те направиха т. нар. някога „ВОСР” с целта да донесат СВОБОДА и мир на цялото човечество. Друг въпрос е, че нещата след това тръгнаха в съвсем друга посока. А срещу комунисти-ческа диктатура и методите на Сталин, най-бруталните в човешката история, вече ни-какво свободолюбие не помага. Въпреки това по съветско време в СССР е имало голяма съпротива срещу режима, както впрочем и в България, но за това нарочно се мълчи.

И не става дума за това да се из-пада в другата крайност и българите да се изкарват бабаити и най-великите. Казах, че е необходим трезв, балансиран поглед, анализите нямат нужда и от „болка” и „стра-дание”, това е някакво влияние на руската емоционална школа. Западноевропейците пишат по възможност по маниера на Тацит „без гняв и пристрастие” (като при Тацит въпреки това заричане в или между всеки

ред се усеща възмущението и бунта му срещу римските порядки по време на прин-ципата).

Всеки народ има недостатъци, но ми се струва, че българските народопсихо-лози търсят недостатъците на българите там, където ги няма, респ. вземат някои положителни качества за недостатъци.

Отделен въпрос е дали чрез наро-допсихологически анализи може да се доп-ринесе с нещо за промяна на отрицателните нагласи у народите. Който смята така, може би надценява влиянието на писаното слово и своето собствено влияние. Това са исто-рически процеси, които изискват време и едва ли могат да се ускорят съществено с разни писания. Анализите, разбира се, са важни и интересни на теоретично ниво, но е пресилено да се смята, че от тях могат да произтекат кой знае какви практически пос-ледици. Ангел Грънчаров каза: Доста объркано изказване. Чувства се, набива се на очи, че пишете под въздействието на емоция.

Пример: имало смисъл според вас да водим спорове и анализи само на теоре-тическо ниво, това пък откъде Ви хрумна?! Точно да се прелива от пусто в празно е това, което наричате "теоретизиране". Раз-бира се, че като се разговаря, се избистрят идеите и съзнанията, а това има непосредс-твено практическо значение: щом почнем да мислим по-иначе, вече не сме същите, вече сме се променили, как да няма смисъл тогава да обменяме идеи?! Вие в такъв случай защо възразявате щом като е нап-разно усилие говоренето? :-)

Поляците са доказано свободолю-бива нация - и за това свидетелства цялата им история. И по-стара, и по-нова, и най-нова. Сърбите от по-близките ни географски народи са значително по-освободени от нас, ние сме най-зле.

Изобщо демонстрирате без капчи-ца неудобство крайно смехотворни на мо-менти "аргументи": т.н. ВОСР била свиде-телство за свободолюбието на руснаците! :-) Специално ли измислихте тая шега? Бра-во, весела е, но е твърде безвкусна. Знаете какво последва след тая така "свободолю-бива" "революция" (човек не знае вече къде да сложи кавичките!): свободата за десети-летия беше пропъдена от необятните руски простори. Тъй че проблемът не е в това какво мисли Ангел Грънчаров, става дума за историческа истина, за факти...

Имам чувството, че тия Ваши крайно объркани изказвания се дължат на вредното влияние на марксизма върху ми-рогледа Ви; и друг път, мисля, съм Ви го казвал. Ето, марксистка е тезата, че някой си бил "надценявал влиянието на писаното слово и своето собствено влияние". Ние, немарксистите, наопаки, смятаме, че тъкмо "в началото е словото"...

9 Анонимен каза: В случая просто изказах някой откъслечни и несистематични мисли и доводи, от което обаче не следва, че са хаотични и лишени от вътрешна логика. Между другото не се чувствам ни най-малко повлиян, дори на подсъзнателно ниво, от марксизма, философия, която решително отхвърлям.

Разбира се, че може и трябва да се теоретизира, и още как, това в някаква степен с смисълът на живота и начин на съществуване, нищо не е напразно, но не бива да имаме суетността да се надяваме, че можем да променим кой знае какво с писанията си и няма смисъл непрекъснато да се стремим към признание и почести и да се вайкаме, ако не ги получим. Има, разбира се, и контрапримери като Маркс, който мно-го директно е влиял и влияе на политиката. Платон е опитвал да осъществи идеалната си държава н практика с печални последици за самия него. Като цяло май само Джон Лок е един от много малкото щастливци, чийто идеи се осъществяват, докато е жив.

Впрочем има и философи като последният схоларх на Академията Дамас-ций, който е препоръчвал да не се говори и пише, а да се пребивава безмълвно в „не-изразимото светилище на душата”, но исти-ната, че и той е преподавал и пишел.

Иначе идеите са наистина велика сила и - обратно на марксизма с неговата „първичност на материята” - в основата на много, ако не на всичко, но влиянието на повечето теоретици и мислители е по-скоро косвено и рядко приживе.

Резултатите не само на (в - с мал-ко "в")ОСР:), но на повечето революции са трагични и често диаметрално противопо-ложни на заявените първоначално намере-ния и цели. Френската революция вместо свобода, равенство и братство първо про-извежда терора и гилотината, след това диктатурата на Наполеон и накрая рестав-рацията на монархията. Английската рево-люция пък води до диктатурата на Кромуел. Така че Русия не е някакво изключение.

Да се обявява една или друга на-ция за по-свободолюбива от друга или други е рисковано начинание. Много трудно е да се посочат обективни критерии за това - „цялата история” е прекалено разтегливо, - затова тези твърдения за поляците, сърбите и др. висят във въздуха и са неприемливи. Анонимен каза: Никой не е против да си казваме кривините. Но когато хулиш и пос-тоянно обиждаш едно "дете", недей очаква от него да стане да "човек". Така и със собс-твеният ТИ народ. Кажи му кривините благо, а не с омраза... Бъди интелигентен към него...

И престанете да ни сравнявате с руснаците. Те имат съвсем друг генетичен код. Прочетете малко относно генетиката на народите (халогрупите ни са различни).

Що се отнася до Свободата. Ами защо кюрдите днес не са свободни. Само не ми казвай че ТЕ не обичат Свободата!!! Анонимен каза: Последният коментар е хубав. Бих добавил и (северните) ирландци, шотландците, баските, каталонците, кюрди-те, корсиканците, тамилите и др., които също още не са се освободили, но едва ли могат да бъдат обвинени в пасивност и недолюбване на свободата.

Ангел Грънчаров между другото не обръща никакво внимание на кюрдите, последният голям народ, който още не се е освободил от османско иго, нито се интере-сува от съдбата на кюрдския Васил Левски Абдула(х) Йоджалан, който впрочем е много интересен мислител. Между другото има забeлeжителни паралели между някои кюр-дски и македонски народни танци. Това не значи, че българи и кюрди имат генетическо родство, но е неоспорим факт, че българите са силно повлияни от старата персийска и с това и кюрдска култура. Анонимен каза: БГ интелектуалеца е "крив", оттам идва и нашето бавно, мъчи-телно движение напред. Видял съм много свят, говоря няколко езика, но никъде не видях интелигентите да си плюят народа така както в БГ. Проблема е И, че нашите "герои" са сгрешени, сгрешена ни е науката, наречена образУвание, защото тя не обра-зува нация, а образователно я унищожава. Да се учи Левски, ВазовИ - и тримата БРА-ТЯ (няма държава с трима братя колоси + четвъртия политик), Симеон Първи Велики, Иван Асен и т.н. – дори ако трябва да се "измисли" нещо и да се добави, да ни се гъделичка самочувствието – това е целта на ИСТОРИЯТА = HIS STORY = НАПИСАНАТА ИСТОРИЯ. А не да плюят народ отстоял Шипка – защото само това НИ стига за да сме горди, както Америка е горда с Аламо.... Анонимен каза: Ще добавя коментара си към статията за немисленето и тук:

Както казах, за всяка теза за бъл-гарите може да се намерят подкрепящи цитати и подобно на древните софисти всички становища могат да бъдат еднакво убедително поддържани с аргументи. Така например Александър Цанков в своите спомени твърди нещо съвсем противопо-ложно на Ангел Грънчаров:

“Ние, българите, имаме тази сла-бост да мислим, че сме най-свободолюби-вите, защото целият наш политически живот през вековете е протекъл в борба за свобо-да и независимост. Може би преувелича-вам, но ние сами се считаме за най-свободолюбивата нация. У нас, българите – чувството за свобода избива в романтика и често пъти далеч надхвърля рамките на свободата, установена от държавното уст-ройство и закона. Свободата у нас понякога граничи с недисциплинираност. Така разби-

раха свободата българите особено от генерациите в първите години след осво-бождението на България.”

Какво би могъл тук да възрази Ан-гел Грънчаров? Не му остава нищо друго, освен да НЕ се съгласи с Александър Цан-ков и да настоява на своето, ЗАЩОТО ИНАЧЕ РУХВА ДЕЛОТО НА НЕГОВИЯ ЖИВОТ, ОСНОВАНО НА ПРЕЗУМЦИЯТА, ЧЕ БЪЛГАРИТЕ СА НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ИЗ-РОДИ. Но с какви аргументи? Ами май за-щото НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ТОВА, КОЕТО НЕ БИВА ДА БЪДЕ. Но Александър Цанков не е кой да е, а вещ познавач на България и българите, човек, врял и кипял в обществе-ния живот и политиката на страната, и то в най-динамичния и драматичен период от нейното развитие от 1879 до 1944. Самият той пише:

“Връстник и съвременник на тая България (род. 1879), аз съм свидетел на всички бури, които така често я връхлетява-ха. Личен свидетел на много събития и преживелици... имам представа за теглила-та, които нашият народ е търпял през цели столетия. Съвременник съм обаче и на усилията, жертвите и подвизите в борбите, които той води, за да създаде от някогашна-та турска провинция модерна, свободна и независима държава. Само който е живял в тази епоха, само той може да има предста-ва за амбицията на българина да създаде европейска България. Свидетел съм не само на нейния възход, свидетел съм и на злополуките, които сполетяха България през последните десетилетия на настояще-то столетие. Не съм само свидетел, но съм и съучастник в политическия и обществен живот на моето отечество. Като съучастник аз имам и дял в съдбата, и дял в историята на България. Голям или малък, добър или лош е моят дълг, това един ден ще каже българският историк, ако той има свободата без ограничения и предубеждения да поди-ри и намери мястото, което ми се пада в редицата на строителите или рушителите на България.”

И така, какво можем да противо-поставим на възгледите на Цанков, за да го оборим? – Нихилизма и отрицанието на Грънчаров, който – както впрочем всички философи – е “фотьойлен мислител” и наблюдава света от удобното кресло в уютния си кабинет, заобиколен от книги и ръкописи. От тази перспектива е лесно да се мърмори, критикува и да се осъждат хората, народите и света. Въобще някои българи – и това май е характерна тяхна народопсихологическа черта – нищо и никой не може да ги удовлетвори. Дори човечест-вото и народите да се състояха от ангели и богове, пак щяха да им намерят кусури, нещо пак щеше да не е баш както трябва. Анонимен каза: Българската история гово-ри нещо съвсем друго, ще спомена само един момент: ако българите наистина са

10 толкова несвободолюбиви, защо в Учреди-телното събрание 1879 либералите вземат връх над консерваторите? Грамадното мнозинство от депутатите се оказват либе-рали. Защо гласуват една много – прекале-но – либерална конституция? Защо Бълга-рия след 1878 е най-демократичната и либерална държава на Балканите? Защо българите водят толкова войни за нацио-нално обединение и проливат толкова кръв в тях?

От спокойствието на кабинета не-щата наистина изглеждат различно. Ангел Грънчаров е станал сутринта, измил се е и се е избръснал, без да бърза, направил си е чашка ароматно кафе, разположил се е удобно с него на канапето в дневната или в кабинета си пред компютъра и се е замис-лил над българската история и българите. И е стигнал до заключението, че в българска история има много несполуки и превратнос-ти и България не е това, което той и всички ние бихме желали да бъде: дълги периоди на загуба на национална независимост, неуспешни въстания, а днешната българска държава обхваща само около 50% от етни-ческото българско землище 1878.

И няма да е съвсем неправ в това свое заключение, макар че според мен картината не е толкова мрачна, защото можеше да бъде и много по-зле. Впрочем ако сме максималисти, винаги ще бъдем неудовлетворени. Както и да е, да предпо-ложим, че е можело и повече. Kаква обаче е дълбоката причина за това? Според Ангел Грънчаров, разбира се, българската наро-допсихология – българите сами са си ви-новни за всичко, те си носят изцяло отго-ворността за своята историческа съдба. ТОВА Е ОПРОСТЕНЧЕСКО И НЕСЪСТОЯ-ТЕЛНО. Народопсихологията е само един от многобройните фактори, които действат в историята. Социалните явления обикновено не са обусловени от една-единствена при-чина. Специално в случая с България има ред други моменти и най-вече нейното геополитическо положение, което е изклю-чително сложно. Неслучайно българска и полската история толкова много си прили-чат по своята превратност – свързващото звено е сложното геополитическо положе-ние на двете страни. Трябва да се има предвид, че никакво свободолюбие не може да извоюва свободата, ако действат други по-силни, непреодолими фактори. Така например 1 милион чеченци при цялата им храброст и свободолюбие няма как да се преборят със 150-милионна Русия, особено ако Русия е решена на всичко, за да не ги изтърве. (В действителност в Чечения се играе друга игра, но това е отделна тема.) Анонимен каза: Колкото до българите след 1989, ще цитирам отново Пламен Даракчи-ев:

Какво стана с вашето поколение, това, което де факто започна промените?

Какво загуби то само за себе си? Мисля, че моето поколение изпъл-

ни своя граждански дълг. То бе призовано на улицата и стоя там достатъчно дълго. ЕДВА ЛИ ИМА ДРУГА ЕВРОПЕЙСКА СТРАНА, В КОЯТО ХОРАТА ДА СА СТОЯ-ЛИ ТОЛКОВА ДЪЛГО ПО УЛИЦИТЕ И ПЛОЩАДИТЕ. Това, че улицата на преля в отворени институции и модерна държава, вече лежи на съвестта на лидерите. Анонимен каза: А който страда от силни комплекси за малоценност и желае да пов-дигне националното си самочувствие като българин, може да прочете този текст за Румъния и „румънщината”: От Варна до Банеаса – Букурещ Анонимен каза: Народопсихология на англичанина. Лондон:

Виждал съм англичаните, работе-

щи в центъра (другият бар, където работех, беше на 2 мин. от Тауър, в сърцето на Лон-дон), натруфени с костюми, изкарващи хиляди като борсови агенти, застраховате-ли, банкера, да пият от обяд, всеки ден без уикенда, да си разменят такива псувни и да се държат така, все едно са хамали. И в същото време в северен Лондон обикнове-ните пияници, също идващи всеки ден без уикенда, да се държат тихо, спокойно, без викане, духовити, с чувство за хумор, винаги настроени за шеги. Ангел Грънчаров каза: Както се казва, драги ми анонимни опоненте, тоя път се оляхте изцяло! :-) Това означава, че сте се оставил да говори в писането Ви не Вашият разум, а най-вече една не дотам пристойна емоция...

Затова и не се и налага изобщо да Ви отговарям, това, което сте написал, достатъчно добре говори за себе си в този смисъл. Само едно искам да изтъкна: проб-лемът не е в "лошавината на Ангел Грънча-ров", както искате да го изкарате, а в нещо съвсем друго. В какво именно е въпросът се опитайте да си дадете сметка сам. Понеже уважавам свободата на всеки, нека това всеки да направи сам, не ща никому да натрапвам едно или друго нещо, както това правят други хора.

Апропо, а по повод на така силното Ви възмущение срещу ето тази теза:

"... българите сами са си виновни за всичко, те си носят изцяло отговор-ността за своята историческа съдба",

която Ви се вижда "опростенческа" и "несъстоятелна", мога да забележа само ето това:

Свободният и достойният човек или народ смята точно така: аз изцяло съм отговорен за това, което ми се случва, не ща с нищо да се оправдавам или извиня-вам! Всеки опит за оправдание и извинение

категорично говори за липса на съзнание за свобода – и дори за липса не на съзна-ние, а просто на усет за достойнство.

В такъв смисъл сам си правете сметка кое и какво тук е "опростенческото" и "несъстоятелното" :-)

ЕМБЛЕМА И СИМВОЛ НА КАКВО СА КО-МУНИСТИЧЕСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ НА ОКУПАТОРСКАТА СЪВЕТСКА АРМИЯ, ОСЕЯЛИ КАТО ЗЛОКОБНИ ПТИЦИ ЦЯЛА-ТА СТРАНА

Чета с възмущение текст в блога на Иво Инджев, в който между другото пише ето това:

Свидетелство за наистина спе-циалното отношение на днешните об-щински управници към МОЧА е фактът, че в проекта им за конкурс за пространст-вото около паметника самият той е обоз-начен като „емблематичен обект” и съот-ветно ограден с червена линия. Тя е на практика забранителна гранична полоса за архитектите, които при това положе-ние по условие получават предупреждение дори да не помислят да „посягат” на съ-ветския фетиш в мислите си!

По този повод нямах друга въз-можност освен да реагирам ето с тия думи, които написах като коментар в същия този блог:

Паметникът наистина е “емблема-тичен”, въпросът обаче е емблема и символ на какво е той. Емблема и символ, прочее, са родствени понятия. Към тях може да се отнесе и понятието фетиш. Ако МОЧА – “МОЧА” означава “монумент на окупаторс-ката червена армия” – е символ и емблема на нашата българска склонност да се само-унизяваме като нация, държейки все още съветско-комунистическите паметници на тия, които ликвидираха свободата на Бъл-гария и нашата собствена свобода, сиреч, ако МОЧА е емблема на нашето така унизи-телно преклонение пред нашите собствени окупатори и мъчители, то тогава изцяло съм съгласен МОЧА да е емблема и емблемати-чен.

Емблема на закърнялостта на на-шето чувство за национално достойнство – ето това е тази проклета МОЧА! Емблема на българския мазохизъм – ето това е МО-ЧА или монументът на окупаторската чер-

11 вена армия! Правете си сметка на какво фактически е емблема МОЧА!

Тия, дето го наричат “емблемати-чен”, правете си сметка колко им е акъла, след като изобщо не си дават сметка на какво фактически е емблема и символ тоя МОЧА. Значи пълно комунистическо и също така комуноидно скудоумие е наричането на МОЧА “емблематичен паметник”, като в това се влага смисъла, че тая внушителна грамада на българския позор е сякаш нещо като “свещена крава”, която не бивало да се пипа, а трябвало да се пази и охраня-ва.

Ако бяхме народ на място, ако по-вечко от българите имахме едно изострено чувство за национално достойнство, то отдавна камък върху камък да не беше останал от тоя “паметник” според мен. Какво друго да възкликне в тоя случай човек ако не онази с мъка и горест написана дума в тефтерчето на Левски, думата “Народе????”

ОГЛУШИТЕЛНАТА ТИШИНА ОКОЛО СПИ-САНИЕ ИДЕИ Е НА ВИСОТА, ЗАЩО ЛИ?

Много пъти съм се обръщал към читателите на своя блог и към приятелите си във Фейсбук с призиви, апели и пр. да подкрепят по някакъв начин издаването на философското списание ИДЕИ - едно спи-сание, което си е поставило целта да рабо-ти за ценностното, духовното и личностното израстване и укрепване преди всичко на българската младеж. Няма да скрия, особен ефект от тия мои призиви почти нямаше: единици са ония, които с нещичко подкрепи-ха излизането на нашето списание; пример-но като се абонираха за него или си го по-ръчаха по интернет.

И както е обичайно в нашенски ус-ловия, подкрепа за списанието може и да няма, ала бойкотът или поне оглушителното мълчание около него е на висота: почти нито една медия не пожела да го подкрепи

поне като съобщи на своите читатели или зрители, че има такова списание, а пък разпространителите на книги и периодика просто направиха нужното, за да го убият - като отказаха да го разпространяват. Изг-лежда на нашенска почва истински духовни цветя не могат да растат; в нашата почва изглежда могат да растат предимно бурени.

Е, ние оцеляваме все още, стис-кайки зъби: излязоха 8 книжки от списанието за 4-та година от основаването му, излязоха също така и две специални приложения към него. Издаваме го с лични средства от скромните си заплати ние, групичка препо-даватели в няколко университета и гимна-зии (плюс това имаме един "съдружник" от едно ямболско село, който веднъж на 4 месеца отделя от скромните си доходи 100 лева, които дарява на списанието; и един пенсионер от едно монтанско село е даря-вал нещичко от пенсията си, както и една пенсионерка от Велинград; да не пропусна: и един професор по философия от един български университет, мой състудент, подпомогна излизането на една книжка). Това е. А иначе, повтарям, оглушителната тишина и грохот около списанието е на висота, в това спор няма.

Та ето, тази сутрин пак се сещам за нашата трагедия и пак дръзвам да апе-лирам: можете да протегнете ръка на спи-санието като просто си поръчате книжките му; вярвам, всеки има деца, внуци или поз-нати, на които списанието ще бъде полезно. Разбира се, то не е нещо като "юношеско" списание, казвам "предимно за младите", но иначе си е съвсем солидно философско и психологическо списание. Интересното е, че и колегията от преподаватели по филосо-фия в гимназиите и университетите стои общо взето съвсем безразлична към списа-ние ИДЕИ, което също е преизпълнено с пребогат смисъл. Показва какви сме. Това са все пак възпитатели на младежта, това са нейни нравствени наставници. Правете си сами изводите...

Както и да е. Спирам дотук. Не ща никого да укорявам. Всеки си има съвест, нека да си се оправя с нея сам...

МЪДРОСТТА НА ЕДИН ВЕЛИК ФРАНЦУ-ЗИН

НЕУСТОИМОТО ЖЕЛАНИЕ ДА ПОБЕДИШ Е ГЛАВНА ПРЕДПОСТАВКА ДА УСПЕЕШ

В ПОСТИГАНЕТО НА ЖЕЛАНИЯТА И МЕЧТИТЕ СИ...

Прав е Ницше: успяват само силно иска-щите да успеят; няма как да е иначе. Побеждават само ония, които са го

КАПЧИЦА БЛАГОРОДСТВО, ТОЯ НЕБЪЛ-ГАРСКИ ПОРОК

Хрумна ми, воден от неясен порив, да напиша във Фейсбук ето това:

Четохте ли тази книга? Вижте колко съм благороден, рекламирам чужди книги, нищо че никой не благоволява да почете моите собствени :-) Аз, господа, съм небългарин, щото българин ще пред-почете да види собствените си черва разпилени на тротоара, отколкото да похвали книга, която не е написал той самият...

А книгата наистина си я бива. Ето откъс от нея за "зарибяването" ви:

На следващия ден в град К. отсед-нахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разп-равя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът – един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратов-ръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочер-ни, чепички му лъщят на слънцето. Брате!

12 Изискана работа! Красиво е да си

европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна - викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред челове-ците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив.

Аз ся осведомих и наинформирвах (как ся туй зове по французки), че тоз фре-нец работел за аустрийската так називаема железница, проверявал откъде може тя да мине. У Турско сичко е зело да става ауст-рийско: аустрийска поща, аустрийска желез-ница... Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. (ОЩЕ >>> в блога)

ЕТАПИТЕ НА ПЪТЯ НА ВУТЕ ГРАОВСКИ: ЗА ПРИЕМЛИВАТА КРАЖБА (1)

Житейската и професионално-политиче-ска история на Вуте В. Граовски, демок-рат и член на политическа партия “4 км” Безславният път на Вуте Граовски към Редута Беге

Пътят на Вуте към Редута Беге беше безславен. Но не и безстрашен.

В интерес на истината Вуте беше по паспорт Вултер Вутов Грандомански. Майка му и баща му искаха да го запишат Волтер, но акушерката в родилния дом не знаеше кой е той и понеже това й прилича-ше на румънско име, написа го Вултер. Грандомански бяха небезизвестна фамилия от небезизвестно селце до Тутракан. В миналото там беше отсядал самият Ботев, доколкото помнеше Вуте. Може и да беше Вазов, карай.

Като дойде демокрацията, Вуте се поинтересува кой е Волтер и след като разбра, че онзи може да е бил съучастник на Маркс и Енгелс, почна вече да се предс-тавя като Вуте Граовски, съкращавайки няколко букви от името си – демек, като човек от народа, който няма нищо общо ни с Маркс, ни с Енгелс или други от тяхната групичка. С ценната информация за Волтер той се сдоби от студента Свидригайлов, който изигра немаловажна роля за неговите политически избори, тъй да се каже. (Той

беше студент вече 11 година, неясно как и защо. Живееше под наем на партера.)

Като стана дума за демокрацията, вече може да кажем и откъде точно Вуте премина, за да стигне до Редута Беге, за-щото неговият път криволичеше досущ както българската демокрация криволичи от социализма до днешни дни. Всичко това може да каже и с три прости думи: за да стигне дотук, Вуте мина през печката, хла-дилника и фашизма. А дали и българската демокрация също мина през тия три неща, за да стигне до днешните дни, ние не се наемаме да кажем, защото познаваме само историята на Вуте. 1. Печката. За приемливата кражба от държавата

Вуте си имаше печка, но пусто, ра-ботеше в предприятие за резервни части и така му дойде идеята да открадне печка от държавата, вместо да си я купува от ЦУМ и да я мъкне с Москвича чак до Надежда. А можеше и да изцапа Москвича с мръсния кашон от ЦУМ. (Вуте много се гордееше с Москвича – с червени китеници на задната седалка, които редовно переше на входа на блока с маркуч, негърче с клатеща се глава на таблото и заешко краче на огледалото.) Как стигна той до тази идея?

Ако беше учил логика при профе-сор Мерджанов, Вуте щеше да знае, че стигна до нея по метода на аналогията. В предприятието много се крадеше, да кажем, крадеше се дори повече, отколкото може да се изработи. Пожарникарите крадяха спирт, за да бъркат саморъчно забъркан коняк (добавяха Етър), счетоводителката крадеше канцеларски материали, командировъчни и даже цяла Марица открадна, техническият крадеше по малко от всичко, директорът крадеше по много от всичко.

По-късно, когато се запозна с Тони д-р Филипов, Вуте разбра, че да крадеш от държавата е било морално приемливо. Тази мисъл много му допадна – приемливо е, разбира се. И Вуте реши да си открадне печка. Той се опасяваше, че в предприятие-то един ден няма да остане нищо за краде-не. Понеже предприятието не произвежда-ше печки, а резервни части, Вуте щеше да краде само тях. Печката щеше да я сглоби Свидригайлов, който учеше в МЕИ (т.е. преди 11 години беше почнал да учи там).

Тъй като го беше извънредно мно-го страх от милиционерите на портала (кои-то кой знае какво крадяха от своя страна), Вуте започна да краде на дребно, методич-но, упорито и ежедневно. Всеки ден взема-ше само по една част, като почна от пласт-масовите крака на печката и свърши със стъклото на фурната. Това продължи близо 3 години и половина, през които Вуте всеки ден излизаше от предприятието само с по едно винтче, гайка или друга част, която беше скрил в ръкава, крачола или долните

си гащи, с извинение към дамската пуб-лика. Стъклото на фурната изнесе завито във вестник „Народен спорт”, който купи същия ден за тази цел. Като цяло Вуте не беше склонен да похарчи 6 стотинки за нещо, което може да чуе вечерта по телеви-зията, но вестникът му свърши идеална работа.

Свидригайлов сглоби печката сре-щу 3 литра домашна ракия и 4 зелки от тазгодишното кисело зеле на Вуте. Оттогава Свидригайлов почна често да повтаря с неприятен кикот на неприятната си студент-ска физиономия: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма!”

Написа: Васик

ЗА ПОЛЗАТА ОТ НЕМИСЛЕНЕТО

Тази сутрин в текст на Иво Беров – виж Българският разговор – попадам на един откъслек от текст на Алеко Константи-нов, който, от нямане какво да правя, прев-ръщам в нещо като "плакат", та да се види от повече хора и... отдалеко. Публикувам го във Фейсбук и в блога под ето това загла-вие: Изглежда като народ сме си все същите, а възможно е и да сме още по-лоши, още по-малодушни.... После доба-вям и ето този въпрос: А дали има надежда да се променим все някога? - ето в това е въпросът. Ех, как не ми се пише по тия теми, щото, признавам си, вече отдавна, тъй да се рече, съм се изписал вече!

Дошло е при мен, явно, пресища-нето. Много съм писал, много съм роптал, откакто се помня все това правя. А напре-дък никакъв. Нещата сякаш стават все по-лоши. Затъваме в някакво опасно тресави-ще на собственото си малодушие, от което лесно не се излиза - за сметка обаче на

13 това така лесно се затъва още и още. Хем вече съвсем не ми се пише по тия "пробле-ми", хем нещо напира у мен, щото добре знам, че ако не го кажа аз, друг едва ли ще го каже; то това не е така само с мен, а с всеки пишещ. И ето, в един момент се се-щам, че отдавна обещан текст, на когото дори съм измислил заглавието – За полза-та от немисленето - и за вредата от мис-ленето – си стои още ненаписан. Няма мърдане сега, братко, запретвай ръкави и започвай.

Аз самият много съм писал из сво-ите учебници, помагала и книги за това, че трябва да се мисли, че мислещият, както се казва, има ред предимства и даже "голямо превъзходство" спрямо немислещия. Да, обаче се оказва, че немислещите винаги са мнозинство, и то колосално мнозинство, кое е тогава това, което така силно ги привлича и привързва към немисленето? Сякаш инс-тинктивно стоят при него, а мисленето им се вижда не така привлекателно – дали е така, дали не бъркам нещо? Има някаква сякаш природна хитрост на... душата, която, с оглед на някакви свои по-дълбоки екзистен-циални причини, при огромното мнозинство от хората, предпочита немисленето при мисленето. Или пък бъркам в предпоставки-те: не е вярно, че мнозинството от хората не мисли, че е немислещо, както прибързано го обявих. Може би мислят, ала мислят иначе? Та нали човекът, по дефиниция, все пак е "мислещо същество"?

Че има разните му там типове, стилове, начини и образци на мислене е факт, е безспорно. Колкото човека, толкова и оригинални "способи" (тая дума хич не я обичам, щото не е българска, ама много хора я обичат, ето, за да ги пародирам, я употребявам, независимо от отвращението си) на мислене имало. Че всеки си мисли както си иска и както може също е безспор-но. Разбира се, всеки има безусловното право да мисли както си иска, според силите си. Никой не може да надскочи себе си в това отношение. Че мислим различно е благо, не беда. Разноезичието ни в тази област е същинска благодат. Именно затова е така заплетен въпросът за "правилното мислене", за истината, за верността на нашите представи и мисли. Темата е огром-на и рискувам хептен да се разлея. И - олея. А трябва да се концентрирам, не да се разпилявам.

Т.н. "немислещи", изглежда мислят различно - да се спрем на това, какво ще кажете? Мислещите мислят по своему, както и подобава за мислещи, а немисле-щите "мислят" различно в сравнение с тях, както именно и подобава за немислещи. Как мисли немислещият – не е ли прекалено тъп тоя въпрос? И не е ли излишен един такъв въпрос? Не е ли съвсем излишна философска приумица?

Немислещият мисли по свой, раз-личен от мислещия, начин. Хем не мисли,

хем мисли. Или не мисли, а просто си пред-ставя нещата, ей-така, без мислене, а както у изглеждат, без вглюбяване в мисълта? Щото тя, мисълта, плаши. Тя, както се изра-зи навремето един кандидат-студент, не е "лъжица за всяка уста". Вярно, той го написа за философията, но то е все същото, щото философията е нещо като обител и дори "манастир" на мислещите, на опитващите се да мислят. Аз започвам своите сякаш безк-райни и крайно изморителни за учениците ми опуси за мисленето с ето този простичък въпрос: Удава ли ми се мисленето? Питай-те мои ученици и ще ви кажат с усмивка, че им е втръснал тоя въпрос. На някои, изг-лежда, им се удава мисленето, на други - не толкова.

Изглежда има нещо като дарба за мислене, не може да няма талант в тая сфера, подобен, да речем, на дарбата и таланта да рисуваш, да пееш, да търчиш (ако става дума за някое спортно дарова-ние). Не може да не е така, няма как ние всички еднакво да сме надарени в това отношение, щото ако е така, ако ни е дадено поравно, то това означава, че никому нищо не е дадено. Еднакво некадърни ще бъдем ако всички сме еднакво талантливи в сфе-рата на мисълта. То е все същото. Талантът е отлика, различие. Да приемем, че има дарования в сферата на мисълта, на които се удава да мислят, а има и хора, лишени от особен талант в тази сфера, които следва да се примирят, както се казва, "с фактите". Нали никой не прави трагедия от това, че не може да пее – или да рисува? Да, обаче се оказва, че що се отнася до мисленето, всич-ки се засягат, ако се появи само подозрени-ето, че са съвсем некадърни в тази област. Защо ли е така?

Ясно защо: мисленето, изглежда, на всички е потребно. Но имат ли право някои мислещи – нали се уговорихме, че всички мислят, всеки както и доколкото може – да обявяват другояче мислещите за немислещи? Разбира се, не. И какво ще излезе: всички сме мислещи?! Или всички сме немислещи?! То едното и другото, ако ни приравнят, е все същото. Всички сме и мислещи, и немислещи. Всеки от нас има, изглежда, и мислеща, и немислеща "част". И тия две "части" на душата му се борят – коя да вземе властващо, господстващо положе-ние. Дали загадката не може да се реши по този начин?

Че душата има две части, които се различават коренно в това отношение, е известно отдавна. Имаме и мислеща, и немислеща душа. Немислещата душа всъщност е чувстващата душа. Мислене и чувстване, както се твърди, са антагонисти, са несъвместими, с противоположна насо-ченост душевни сили. Аз тия неща най-внимателно съм ги изследвал в книгите и учебните си помагала. Цял живот се мъча да помагам на младите да започнат да мислят истински, да почувстват увереност в

силите си в това отношение, е, вярно, малцина са тия, дето са ми признателни, а пък за мнозинството съм станал съвсем ненавистен. Казвам това, щото, макар че изглежда "лично", има съществено отноше-ние към обсъжданите проблеми. Дано не забравя да се върна към тоя пункт на съот-ветното място. Пък и да забравя, все тая. Всичко не може да се каже никога...

И така, "немислещи" всъщност са ония, които предпочитат, изхождайки от някакви свои основания, да чувстват, а не да мислят, сиреч, такива хора са по-скоро чувствителни, отколкото мислещи. Ето, оформят се два големи човешки типа: на чувстващите (немислещите) и на мислещи-те (по-безчувствените) хора. При едните водеща е мисълта, при другите - чувството. Респективно когато мисълта е водеща, чувството остава на по-заден план, а когато чувството е водещо, мисълта е подценена; тогава мисълта е ощетена и затова страда. Тъй че когато кажем, че има полза от не-мисленето (при немислещите, според тях-ната гледна точка), сега вече се разбира по-добре какво се има предвид, а когато се каже, че мисленето за мислещите може и да е вредно, пак вече се подразбира защо е така.

Немислещите по съвършено друг път вървят към истината; прочее, за тях е интересна истина от съвсем друг род. Но не е ли истината под ведомството на мислещи-те, как така немислещите да си имат своя истина, а пък мислещите – своя?

Във философията се говори за "субективни истини", сиреч, за истини, пос-тигани не чрез мислене, а чрез интуицията. Интуицията по-добре се свързва сякаш с чувстването, а не с мисленето, нищо че без интуиция и мисленето е съвсем безпомощ-но. Шопенхауер, примерно, уподобява поня-тийното мислене, или т.н. дискурсивно (раз-съдъчно) мислене на ходене с патерици, докато "истинската истина", според него, се постига само интуитивно. И оня, който пред-почете мисленето пред интуицията, е подо-бен на безумецът, който ще пожелае да си отреже краката, та да има възможност да ходи само с патерици.

Нещата явно се объркаха, това чувство имам. Някой ако съвсем нищо не разбира вече, да пита. Мисълта ми беше, че има два рода истини, постигани като се върви по два различни пътя. Примерно, изкуството ни дава истини от съвършено друг род, то е съвършено дръг път за пости-гане на истината, особен език, на който истината говори. Науката пък ни дава исти-ни от съвсем друг род, т.е. научни истини. Философията си има свои философски истини, които се различават и от истините на науката, и от тези на изкуството; същото може да се каже и за религиозните истини. Всичките тия истини не бива да се смесват, щото настъпва невъобразим хаос. Пример-но така правят ония, които, по глупави раз-

14 съдъчни съображения искат, да речем, да детронират от съзнанията някои най-възвишени религиозни истини – като си позволяват да стрелят по тях с халосни научни "патрони", сиреч, аргументи. Които, естествено, не хващат дикиш, са удар в празното - или скок в нищото. По-добре да бяха си мълчали ако поне малко искаха да разберат.

Тъй че, оказва се, съвсем не бива да подценяваме т.н. немислещи хора – особено ако ние самите сме мислещи, осо-бено ако имаме тази претенция. Не подоба-ва на мислещия да не мисли, т.е. да допуска груба грешка в мисленето. Мислещият трябва да отдаде на всяко нещо длъжното. Аз смятам, че мисленето на истински мис-лещият трябва да е великодушно мисле-не. Какво означава това е хубав въпрос, на който може да отговоря друг път. А сега нека всеки да се задоволи с интуицията си.

Но да не забравяме да направим ето този извод: т.н. немислещи, сиреч, "прости" хора, съвсем не са за прибързано подценяване, щото те олицетворяват един съвършено друг човешки културен тип. Щом стане дума за култури в тази област, в об-ластта на мисленето-немисленето и чувст-ването-безчувствеността, работите съвсем се объркват и се иска много търпение за да бъдат разнищени, т.е. да се въведе извес-тен ред в хаоса. Аз май успях да забъркам превъзходен хаос, какво ще кажете? Много ми е интересно какво ви е впечатлението за хаоса, който успях да забъркам дотук...

Нека обаче още нещичко да вмет-на в тази връзка. Нерафинираният човек, натуралният човек ("natura" на латински означава "природа" в противоположност на "cultura") е тъкмо природният, естествен човек – некултурният човек. Да не бързаме да го наричаме "простак", щото простотията може да се окаже, че е друг вид култура; а култура е всичко направено от човека, в противоположност на недокоснатото от човека, именно природното, натуралното. Значи натуралният човек е нещо като то-тално "девствен" човек, той е дивак, щото природното в него блика с неподправена чистота.

Докато културният човек вече е "омърсил" същата тази природна и непос-редствена чистота, ерго, културността е един вид израждане. Който е чел нещичко от Ницше напълно ще ме разбере какво имам предвид и защо така пиша. А който не е чел нищичко от Ницше и все пак иска да ме разбере, нека да се зачете – четенето не е чак толкова вредно както си мислят някои. Някои хитреци. Искат да разбират без да мислят, без също така и да четат. Прочее, относно хитростта в тази област си заслу-жава да се пише повечко, дано не забравя да обърна известно внимание и на този пункт на съответното място.

Ето че стигнахме до още един въз-лов момент. За да не забравя, нека акцен-

тирам и на този момент още сега: даден тип хора искат да разбират без да си правят труда да мислят, следователно са големи хитреци. Хитрост, или поне претенция за хитрост е също така да смяташ, че можеш да мислиш без да си чел изобщо, щото когато четем, ние всъщност благодарение на други, по-напреднали от нас хора в тази сфера, сферата на мисленето, се приобща-ваме към нещото, наречено мислене, един вид се "заразяваме" с него. А някои хора, изглежда, ги е страх да се заразят с мисле-не, защо ли? Не е случайно това, бъдете съвсем убедени, че вярно говоря в този случай. Ето затова не щат да четат, ето затова не щат да почнат да се замислят, защото даже инстинктивно се плашат да не би да загубят предимствата си, които им дава немисленето. Та именно тия хора значи се опитват да разбират без изобщо да мислят. Тук се налага едно много внимател-но уточнение.

Всеки що-годе занимавал се с фи-лософия тук може да ме укори в невежест-во: разбиране и мислене не бива да се смесват. Има обаче нещо като антиномия (несъвместимост) между разбиране и обяснение, а не между разбиране и мисле-не. Разбира се, че мислещият, мислейки, стига до обяснения, чрез които да изрази мисълта си, но това не е задължително. Има необясними мисли, които, прочее, са най-ценните мисли. Обяснимото не е чак толкова привлекателно: необяснимото е онова, което истински и така силно мами. Мислещият е привлечен най-вече от нео-бяснимото, а обясненията, които е постиг-нал, са обикновено крайно незадоволителни - стига пред себе си да имаме един истински мислещ човек, а не имитатор или фалши-фикатор.

Ето тук човек може ясно да разгра-ничи истинските учени от псевдоучените. Псевдоученият се задоволява с обяснения и е безкрайно досаден с претенцията си, че всичко може да обясни. Това са именно т.н. "дървени философи". Докато истинският учен се вдъхновява от преследването на необяснимото - и съвсем не го задоволяват разните му там разсъдъчни и плоски обяс-нения. Обясненото изобщо не е вече инте-ресно, истински интересно и мамещо е необясненото - и необяснимото. Но да се върнем при задачата си. И сред учителите на младежта има два основни типа: тия, дето всичко искат да обяснят и пре-по-дадат в "смлян" вид, и ония, които правят така, че учениците им да се вдъхновят в гонене на необяснимото, което е предпоставка да не бъде убит завинаги техния творчески порив. Правете си сами сметка кой от тия два типа е преобладаващ в нашите училища...

Какво излиза в такъв случай? Не-мислещите – опази Боже! – да не се окаже, че са един вид по-ценни хора от мислещи-те? Те търсят разбиране без мислене, значи витаят в пределите на интуицията, а интуи-

цията е нещо крайно творческо, тя е вдъхновеността на гения, тя, не нещо друго, вдъхновява гения. Те търсят – стига изобщо да търсят де, щото има и нетърсещи сред тях; нетърсещите винаги са мнозинство, не търсещите! – един смисъл, който по прин-цип е недостижим чрез мислене (и обясне-ние), сиреч, за тях значение има един по начало по-богат смисъл. Ето че открихме нещо базисно: склонността към търсене е нещото, на което следва да се заложи, а ние, хората, сме два типа: търсещи и нетър-сещи. А не немислещи и мислещи. Има ли изобщо и възможно ли и да има по принцип нетърсещи хора? Това е любопитен въпрос, нали?

Нека, следователно, не корим ония свои ученици, които не искат да учат, да четат, да мислят, които са отвратени от ученето, от четенето, от мисленето. Те просто може да търсят, да се привличат от нещо друго, а не от това, което им натрап-ваме. Да не ги корим, щото има голяма опасност гениите да са тъкмо сред тях. Като капак на всичко точно тия имат и други ценни качества: да речем, са по-смели. И по-свободолюбиви. Не се подчиняват току-така. И прочие. Някои качества вървят ръка за ръка, а други са несъвместими.

Ето, надявам се, сега ви се изясни по-плътно абсурдността на учителската мисия. И тук всеки сам вече може да си направи подобаващите изводи за това кой е добър и кой – лош учител. Щом типовете човеци, оттук и ученици са два, явно два са и типовете учители. Едните са досадни обяснители, а другите правят всичко за да насърчат творческия полет на учениците си. Е, тези последните са трън в очите на ди-ректори и инспектори, но това е съвсем друга тема. Май съвсем се отклоних. А може и да не съм се отклонил изобщо.

Е, и каква е в крайна сметка полза-та от немисленето? И каква е вредата от мисленето? Дали ще мога да изведа край-ните си изводи така, че всеки да ме разбе-ре?

Темата, както, надявам се, се убе-дихте, е бeзкрайна. Цяла една философия се крие зад нея. Не е лесно да се каже всич-ко простичко, а трябва. Това е една благо-датна тема. Ще се наложи да пиша още. А сега да се опитам все пак да изведа най-важните изводи кратичко – и достъпно. Достъпно и за мислещи, и за немислещи...

Мислещият човек, стига да е ав-тентично мислещ, по-лесно ще се съгласи с абсурдните ми твърдения за неоспоримата вреда от мисленето. Но първо съм трябва да е почувствал, сиреч, преживял тази вре-да – един вид в сърцето си, не в ума си. Умът е много коварно нещо, най-много трябва да се пазим от самонадеяния, горд ум. Или разсъдък. Или интелект. Три думи, обозначаващи едно и също нещо, една и съща душевна сила. Правете си сметка колко голяма е претенцията й. Ние, бълга-

15 рите, наред с турците, си имаме още една дума: акъл. Още по-претенциозни сме в това отношение сякаш. Големи акъллии сме, няма що...

Вредата от мисленето е, че то е способно да ни откъсне от целостта на душата и да ни натика в една прекалено тясна сфера: сферата на разсъдъчното, на обяснимото, на скучноватите теории, на кухите абстракции, на самонадеяната и самозвана суха наука. Подобно мислене наистина е равностойно на израждане. И то неизбежно ражда чудовища. Пример: кому-низмът е една такава изцяло разсъдъчна доктрина. Атомната бомба също е плод на такива разсъдъчни сметчици, които са заст-рашили в крайна сметка живота на планета-та. А комунизмът пък съсипа живота на милиарди човешки същества. Този тип мислене – абстрактното, в сферата на об-щите неща, на общите приказки, на предел-но едноизмерната наука - да речем, може да доведе до бесовщина от типа на т.н. "научен атеизъм". Негов плод е и "изкуство-то за народа", т.е. социалистически реали-зъм. И много други поразии е способно да нанесе на човека и живота му този тип ед-ноизмерно чисто разсъдъчно мислене.

Негова противоотрова, при това съвсем жизненоустойчива, е близкото до живота немислене, сиреч, чувстването на нещата, откритостта на душата към тях с най-съкровеното ни: сърцето. Този жизнен човешки тип не обича да мисли, защото това и не му трябва особено. Това не значи, че такива хора са тъпи. Е, може да са "не-образовани", стига особено образованието да е в корена си сгрешено, каквото е наше-то. Но това не ги прави непременно "прос-ти". Те проявяват някаква специфична хит-рост на живота, която им дава ред предимс-тва. Предполагам, тоя тип хора са и твърде щастливи, което не значи, че не страдат. Щастие без страдание е невъзможно. И така нататък.

Немислещият от неговия автенти-чен, бих казал даже образцов тип, е открит към нещата и живота, сиреч, към нещата от живота, с цялата си душа, той не залага само на една душевна сила, каквато е раз-съдъка. Такъв човек е включил целия по-тенциал и ресурс на душата си към света и нещата от живота. Него не го задоволява претенциозната абстрактна, едноизмерна и учена истина, нему е нужна една многоиз-мерна, по-богата на смисъл истина. На това основание такива хора мислят по друг на-чин, аз бих си позволил да го нарека разу-мен начин. Да, разум и разсъдък не са едно и също нещо, това едва ли някога сте си го мислили; ето, сега ви се удаде сгоден слу-чай да го научите.

Позволих си в горното да ви под-веда малко; не много, а малко, а може би и много, зависи. Вие, ще се радвам ако е така, сами можете да го усетите. Не превъзнасям случайно немисленето - за сметка на мис-

ленето. Всъщност, оказва се, че т.н. "немис-лене" е друг тип, ако не на мислене, то поне на търсене и постигане на истината. Друг тип жизнена философия. Ето, излиза, че има най-различни жизнени философии, философии на живота, човешки филосо-фии, философии според различните типове човек.

Ако пък вземем предвид, че разум не е просто разсъдък, а нещо много повече от това, то въпросите и тезите, които ви звучат, предполагам, крайно екстравагант-но, ще си намерят вярното звучене. Явно има друг тип разумност в немисленето за разлика от мисленето. Дали е една-единствена разумността е крайно спорно; защо разумността на мисленето да е истин-ска, а пък всяка друга да не е? По различен начин можем да сме както мъдри, така и разумни. И в глупавостта си можем и сме твърде различни. Няма една-единствена и "образцова" глупавост, всеки си е оригинал-но глупав. И в това, което обикновено нари-чаме "глупост", си има своя разум и своята мъдрост. Вярно, макар и специфични, но си ги има. Дали да не напиша един ден есе на тема "За мъдростта на глупостта"?

Тия, дето в днешно време ги възп-риемаме като "олигофрени" или "дебили" (не природно, а културно олигофренни и дебилни!), не само си имат някаква жизнена достоверност, но и, да признаем, си имат своето очарование. Слава Богу, еднакви не можем и не бива да искаме да бъдем. Мъд-ростта на Твореца по този пункт е направо смайваща. И колосална, непостижима от никой ум.

Тъй че бива да искаме да го "поп-равяме". Нека всеки да бъде какъвто си иска, поемайки всички рискове за това. Какво има още да се умува по този въпрос? (ЗАБЕЛЕЖКА: Във връзка с уводните думи към тоя текст се оказва, че той е неза-вършен; за да се "закръгли" се иска да се напише продължение. Живот и здраве да е тия дни ще се постарая да довърша за-почнатото. Ако такива теми изобщо някога могат да бъдат "довършени"...)

ИЗГЛЕЖДА КАТО НАРОД СМЕ СИ ВСЕ СЪЩИТЕ, А ВЪЗМОЖНО Е И ДА СМЕ ОЩЕ ПО-ЛОШИ, ОЩЕ ПО-МАЛОДУШНИ...

... щото няма начин комунизмът да не ни се е отразил изобщо...

А дали има надежда да се променим все някога? – ето в това е въпросът...

ДУХОВНИТЕ, МИСЛЕЩИТЕ, МИЛЕЕЩИТЕ ЗА ИСТИНАТА ХОРА ВИНАГИ ЩЕ БЪДАТ НАЙ-НЕНАВИСТНИ

Попадам на публикация, която, разбира се, не мога да подмина без внима-ние: Оправдаха Сократ 2500 г. след смъртта му. Искам да направя кратък ко-ментар на прочетеното; но първо ето най-важното от самата информация:

В Атина бе възпроизведен съдеб-ният процес срещу Сократ и древният философ бе оправдан 2500 г. след смърт-та му, съобщава радио Франс 24. В теат-рализирания процес участваха десет из-вестни юристи от Великобритания, Франция, САЩ, Швейцария и Гърция и близо 866 зрители.

Мненията на съдиите за винов-ността на древния философ се разделиха поравно. А от зрителите 584 го обявиха за невиновен и 282 - за виновен. В резул-тат той бе оправдан. Сократ е бил обви-нен, че не почита боговете на Атина, въвежда нови богове и развращава мла-дежта. Тъй като не успява да докаже не-винността си на скалъпения процес, той бива осъден на смърт чрез отравяне.

Иска ми се в тази връзка да кажа нещичко, на което едва ли някой друг ще обърне внимание. Има нещо подвеждащо в информацията, внушението е: ето, спра-ведливостта най-сетне, пък макар и толкова късно, е възстановена, Сократ е реабилити-ран! Всъщност, ако следваме историческата истина, само една година от екзекуцията на Сократ е минала и атиняните съжалили за този позор, с който се покрили, осъждайки именно Сократ – най-мъдрият от всички гърци по думите на самия оракул! – на смърт. Тъй че той е реабилитиран, пък макар и неформално, отдавна, още от древността, да не говорим за това, че в същностния смисъл е реабилитиран изцяло – имам предвид реабилитацията му от културата и философията. Тъй че тия, които са организирали "възстановката на проце-са", явно нещичко са се объркали; разбира се, възможно е и отразяващите събитието журналисти нещичко да са недоразбрали;

16 най-вероятно е това последното. Но ето още какво бие на очи.

Минали са повече от 2400 години от смъртта на Сократ – той умира в 399 пр.н.е. на 70-годишна възраст – векове история са се изтърколили, и ето, на нов съдебен процес, проведен тия дни, срещу Сократ пак са половината от съдиите! И то какви съдии, най-елитни от най-развитите в правно и правосъдно отношение страни! И сред зрителите (един вид: "съдебните засе-датели") 282 човека пак са гласували с "виновен"! Не са, да рече човек, 1, 2 или 5 човека, а много десетки са против него, и то при положение, че Сократ е вече, един вид, е "миропомазан" от културата и философи-ята! Знаете ли за какво говори това?

Говори за нещо страшно! Според мен говори за следното:

Духовните, мислещите, милеещите за истината хора ВИНАГИ ще бъдат най-ненавистни за голям процент от човечест-вото, пък дори и да става дума за Сократ или за който и да е друг велик мислител, вече турен на най-високия пиедестал на културата! И щом така е за Сократ и за негови велики духовни събратя, то какво в такъв случай остава за някакви си там "дразнещи" индивидууми (примерно като мен; казвам го шеговито, не подскачайте като ужилени, моля!), които нито са покрити със слава, нито с някакво признание, нито с известна благодарност или с каквото и да било друго! Та излиза, че щом дори иза самия Сократ, и то в днешно време, има толкова много хора, които пак са готови да го пратя на ешафода, то сами си правете сметка каква съдба чака такива като мен (или като вас, ако сте имали неблагоразу-мието особено да сте се родили в България и да сте си позволили лукса да бъдете личности!), каква участ е способна да им подготви бясната немислеща тълпа: ще ги разкъсат със собствените си ръце, и то без да им мигне окото!

Ето това именно е страшното! А аз съм взел да се оплаквам за някакво си там болно сърце...

Излиза, че щом все още съм жив, щом още не съм разкъсан и хвърлен на кучетата, значи съм и значително облагоде-телстван, а може би пък съм и късметлия? Нищо чудно някаква висша сила да ме пази, знае ли човек? Хайде да свършвам дотук с разсъждението си, че ако продължа, нищо чудно да дойде линейката и да ме натикат в някоя лудница...

ПРОЛОГ КЪМ ИСТОРИЯТА НА СТРАНСТ-ВАНИЯТА НА ВУТЕ, КОМУНОИДНИЯТ АНТИЧОВЕК

Покрай епохалните дискусии около писанията на митологично-култовия "Тони Филипов, д-р" се запознах с интересен, сиреч, с мислещ и пишещ човек, носещ

името "Васик". В един момент докторът, за да пресече дискусиите, въведе "модерира-не", сиреч, цензура, и дискусиите в оня сайт замряха. Тази сутрин намирам в един от блоговете си текст от Васик, който е изклю-чително добър, направо шедьовър: наисти-на отдавна не бях чел нещо толкова смис-лено и дълбоко. Понеже текстът е дълъг, а знам, че в интернет прекалено дългите текстове сякаш не се четат, та ще го публи-кувам в поредица; ето сега началото, очак-вайте продълженията:

Здравейте, Грънчаров! Подарявам Ви един текст, можете

да разполагате с него по собствена прецен-ка.

Как се появи образът на Вуте? До-като изследвах онтологията на Тони д-р Филипов, образът на Вуте изплува като алтер его на Доктора. Филипов черпеше сили от Вуте и обратното. Те бяха образу-вали симбиотична връзка и всеки от тях имаше полза от другия. Онтологията на Доктора беше всъщност онтологията на Вуте, защото Докторът не съществуваше извън и самостоятелно от Вуте.

Тони Филипов наистина е търговс-ка марка, която е създадена да се продава, но същевременно той е квинтесенция и огледало на вутевщината. За да разберем Филипов, трябва да разберем откъде идва Вуте, а той има много общо с метастазира-лата простащина от времето на социализ-ма, която Грънчаров нарича комуноидния човек. Аз съм срещал този образ и преди, в книгата на Ал. Томов, който го нарича Ан-тичовека. Парадоксално е, пишеше Томов, че точно обществото, което искаше да изг-ради идеален и безгрешен човешки тип, роди Античовека.

Всички познаваме този демоничен образ, който не беше никак хумористичен като Бай Ганьо, а царуваше като деспот в подземните сфери на социализма в ролята на Балкантуристки келнер, барман на

"Златните" или просто мошеник. За ня-колко десетилетия Античовекът напусна завинаги подземията и се изкачи по социал-ната стълбица, примъквайки със себе си и своя просташки език и стил. Тони Филипов напълно удовлетворяваше формата на евтиния вестник, който се продава по кафе-нета и автогари. Но тъй като Античовекът търсеше вече и своя отличителна идеоло-гия, той припозна Тони Филипов като съ-щински идеолог и интелектуалец, макар че той е по-скоро карикатура на интелектуалец.

Големият проблем е нахлуването на Тони Филипов в Мрежата, която само преди няколко години се смяташе за запа-зена територия на същински образования и интелигентен човек. Маската на сатирата е заблуждаваща. Тони Филипов не е идеоло-гия или ценностна система, той е тяхното отрицание, или „Всички са маскари” (аз признавам, че в момента Филипов е особе-но сдържан в стрелите си към една ново-възникнала партия). Но отрицанието не може да е алтернатива.

Разказът за Вуте започва с пос-леслова към историята за Тони д-р Фили-пов:

Драги читателю! Нашата история нямаше край, но

дали имаше поука? Да, тя имаше твърде важна поука. Видяхме как Тони д-р Филипов преминаваше от един сън в друг и накрая се събуди там, където и когато не очакваше – някъде преди обмяната на лева и в бившето Яйце, бивш спортен салон, бивш параклис на университета. (В днешно време всичко е бивше, направо да се чудиш кое е настоя-щето.) Да беше чел Картезий, щеше да разбере кое е сън и кое не е, но вече няма значение, защото дойде краят на тази исто-рия. По-точно, не дойде, но просто така е в живота.

Поуката е, че човек невинаги е там, където си мисли, че е, а в някои случаи е дори там, за където си мисли, че в никакъв случай не е. Не Тони д-р Филипов е твой домакин, читателю, а обратното. Той е този, който влиза и ти гостува на монитора, раз-казва ти истории и се бори за твоето внима-ние. Той нахълтва при теб, както, да речем, Костов нахълта в клиничното отделение и свари там Роналдиньо в неудобно положе-ние, по-точно това не беше самото футбол-но величие, а Златка. А когато Тони д-р Филипов се свести, попита Костов защо е дошъл и той му отговори накратко, че е дошъл да приватизира. И ако Тони д-р Фи-липов е твой гост, тогава нямаш ли право, читателю, да го попиташ какво прави и как се е сетил да намине насам? Нали това правят домакините като им дойде гост? Дано поуката ти хареса.

Този послепис не е за Вуте, защото Вуте не е в Мрежата в качеството си на читател, а той е дошъл тук да се бута с лакти и за други цели, които ще опишем по-натам. (Очаквайте продължението)

17 ИЗ БИСЕРИТЕ НА КОНКУРСА "ЪЪЪ... БИТУРИЕНТ-2012"

Сексуалсоциалнихилистичният ни психичес-ки ъндърграунд... Цици-културата изотзад :-) Поглед изот-зад... Как ви се струва?!

ЕТО ДОКЪДЕ ДОВЕДЕ ИЗТЪНЧЕНАТА "КУЛТУРА" НА МИТЮ ПАЙНЕРА И СЛАВИ ТРИФОНОВ

Цици-културата :-) ЗАБЕЛЕЖКА: Коментарите под тая снимка варират от “Безобразие!” до закачливото: “Браво на фотографа, хванал е най-

важното! Ако може телефона на абитуриен-тката, че съм намислил нещо!

ГОЛЕМИ ЯЙЦА!

Аз пък не очаквах яйцето, подарено на Папата, да е чак толкова голямо: майчице, каква простотия, уплашиха светия отец!!

Ете това са наистина големи яйца!!!

Повече информация по толкова фрапантния случай може да се прочете тук: Малка ис-тория с голямо яйце в блога на Иван Бед-ров.

МОЯТ КОМЕНТАР: Сега разбирам какво означава в нечии (мутренски) уши изразът “Големи яйца!”, с ударение върху “я”. Колко-то по-големи са яйцата, толкова по-пичовско, санким, по-културно и възхити-телно изглежда. Убеден съм кой е избрал подаръка; няма начин да не е избрал тоя подарък за папата самият Боко. И прези-дентът е приел да подари на Папата гра-мадното кичовско яйце, та да се изложи, щото успя да шашне не само папата, ами и светът: тепърва ще ни подиграват за тия

големи яйца медиите по света, чакайте да видите, то си е за резил цялата тая рабо-та! Леле, а как ли са закарали туй яйце до Рим, бая трудно требе да е било?! С кран ли са го качвали в самолета или то е сгъвае-мо?!

Аман от простотия, ето това мога да кажа! Но всичко си е все пак в реда да нещата: държавата, в която самата просто-тия е възведена на власт, естествено е да се случват все такива просташки изцепки и резилища. А догодина да земат да подарят на Папата още едно такова яйце, та да си има две; тъй де, само едно защо му е, да има две, та да може да си ги чука…

В ОБЛАСТТА НА ЗНАНИЕТО ЗА ЧОВЕШ-КИТЕ И ДУХОВНИТЕ "НЕЩА" СПОДЕЛЯ-НЕТО И ОБЩУВАНЕТО Е ЖИЗНЕНО НЕ-ОБХОДИМО

Получих тази сутрин интересно писмо от интересен и талантлив млад човек, момиче, което проявява интерес към някои мои инициативи; позволявам си, с оглед на това, че и други могат да се заинтересуват от същото, да публикувам както полученото писмо, така и моят отговор, запазвайки, разбира се, нейната анонимност:

Здравейте Г-н Грънчаров, казвам

се М. Н. и току-що завърших Класическата гимназия в София. Предстои ми свободна година, като след това вярвам, че ще про-дължа образованието си в някой от най-добрите университети от световен мащаб. Целта ми е Харвард.

Пиша Ви, тъй като попаднах на блога Ви и имам огромен интерес да науча повече за курсовете, които предлагате - кога се провеждат, каква е цената и пр. Нещо повече - бих се интересувала от Ваше по-тенциално менторство в областта на Психо-логията и Философията, първата от които представлява най-голям интерес за мен.

В допълнение към по-горното опи-сание за себе си ще добавя, че преди месец защитих дипломна работа във философския факултет на СУ с пълно отличие. Занима-вам се дългогодишно на професионално ниво с неформално образование и добро-волчество, развивайки разнообразни мла-дежки дейности чрез създадената от мен организация. В последните 6 месеца дори

18 преподавах извънкласни дейности на уче-ници от 2, 6 и 7 клас като част от програма-та на МОМН за неформално образование "Успех".

Вашата дейност и научен подход много ми допадат и искрено се надявам да получа отговор от Вас. :)

Поздрави и усмивки! М. Н. Здравейте, М., Благодаря за писмото и за интере-

са към моята дейност! Запознах се с иници-ативите, в които участвате и искам да Ви кажа, че съм силно впечатлен: радващо е, че има млади хора като Вас! А ето сега искам да Ви пиша и по останалите моменти от писмото, в частност, да отговоря на въп-росите Ви.

Чудесно е, че имате амбицията да продължите образованието си в някой от най-добрите университети в света, пример-но в Харвард. Нищо не може да замени образованието в чужбина, понеже само то може да разчупи културната рамка и да разшири неимоверно оптиката, през която човек гледа на нещата, именно да разшири неговия духовен хоризонт. Приобщаването към ценностите на общата човешка култура и духовност чрез обучението в елитен све-товен университет, убеден съм, ще Ви обо-гати така, както нищо друго не би могло. Желая Ви да се сбъднат Вашите мечти за бъдещето!

Що се отнася до моите индивиду-ални и групови курсове по-подробно можете да се запознаете в блога на Центъра за развитие на личността •HUMANUS•, а също така и в моя основен образователен блог, който съм нарекъл СВОБОДНА ВИРТУАЛ-НА АКАДЕМИЯ. Тъй като вече много години се занимавам с тия инициативи и дейности, блоговете ми са претрупани с информация, в тях можете да намерите и почти всичките ми книги и учебни помагала, достъпни също и онлайн. Ако нещо Ви затрудни, питайте, с удоволствие ще Ви отговоря. Разбира се, според интересите Ви, можем съвместно да подготвим и тематиката на съвсем нови курсове, които с удоволствие ще разработя и предложа.

Имам усещането, изхождайки от Вашето писмо, че имаме сходни и близки интереси: още от студентските си години основният ми интерес е бил към психологи-ята и философия, а първата ми книга беше със заглавие ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, която вече има 4 издания (като книги, именно на хартия). Мисля, че мога да Ви бъда полезен в тази област, още повече, че прилагам един по-различен от общоприетия в наше време подход: опитах се да развивам една философска психоло-гия, т.е. психологията я възприемам като органична част от философския духовен свят. Ще се радвам да мога да съм Ви поле-зен в тази област и ще ми е приятно да

обменяме мисли и да общуваме. Прочее, общувам по този начин с много талантливи и интересни млади хора, мои ученици, някои от тях вече студенти, тъй че се лаская от мисълта, че около мен има вече нещо като "школа" в оня класически, платонов смисъл на думата; с течение на времето бихте могла да се запознаете и с тях, понеже в тази област, в областта на знанието за "човешките неща", споделянето и общува-нето в подобни общности е жизнено необ-ходимо за всеки търсещ истината човек.

Накрая искам да Ви информирам за една инициатива на нашия Център, имен-но издаването на списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редактор; то съществува вече 4-та година и около списа-нието също има един интелектуален кръ-жец, състоящ се от негови автори и най-горещи читатели – и почитатели. Бихте могли да се включите, да ни изпращате за публикация свои текстове, изобщо да си сътрудничим както намерим за добре или за полезно. Несъмнено се нуждае от подсил-ване психологическата секция в списание ИДЕИ, тъй като имаме амбицията то да дава трибуна на всички, на всякакъв вид или род идеи.

Това е в основни линии. Ако нещо друго Ви интересува, попитайте, непремен-но ще Ви отговоря.

С поздрав: Ангел Грънчаров

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ, ОБИЧАМ ЩАТСКИ ДОЛАРИ ЗЕЛЕНИ, ЕМИГРАНТ ДА СЕ НА-РИЧАМ – ПЪРВА РАДОСТ Е ЗА МЕНЕ!

Оригиналът:

ВЪРВИ, НАРОДЕ УНИЗЕНИ! ВЪРВИ КЪМ СИВИ БЪДНИНИ!

Днес е 24 май – ден на какво? Правилното било да се каже, както ме учи един “вечно правилно мислещ другар”, ето така: “Ден на българската просвета и култура и на СЛАВЯНСКАТА писменост”.

Е, братята руснаци, които също празну-ват от известно време същия този ден, го тълкуват съвсем славянофилски и в празни-ка не остава нищичко българско, но ний от това не се гневим, ний сме великодушни хора, даже и когато най-нагло крадат собст-вената ни история. Както и да е, днес е светъл ден, нека да го празнуваме подоба-ващо. Но какво, прочее, ние, днешните българи, де факто празнуваме тъкмо в този ден?

Бляскавото си минало като нация ли? Какво да му празнуваш толкова на миналото, то е минало и заминало и си стои там някъде, в прашните архиви. А нещо днешно, сегашно, настояще има ли какво да празнуваме? Каква е просветата ни, обра-зованието ни, културата ни днес, ето, и то съвсем реално, даваме ли си сметка за това? Става дума за преобладаващи тен-денции в културата ни, за нейния, така да се рече, дух, който пък изразява интимното на нашето самосъзнание, на нашата съвре-менна българска душа – даваме ли си смет-ка каква е истината ако въпросът се постави именно така?

Аз тия дни бях квестор на двете матури, пък и от години съм все в тази сфе-ра, учителствам, пиша, сиреч, изявявам се в полето на просветата, образованието, кул-турата, значи имам погледа. Но започнах с матурите, да си завърша мисълта: на мату-рата по български език и литература (то, прочее, оказва се, и в самия тест има греш-ки, т.е. и тия, които са го правили, не са много сигурни в… културата си!) наблюда-вах с мъка как младите хора, абитуриенти, зрелостници, проспали 12 години на учи-лищния чин, не можаха да съставят и едно читаво изречение когато се наложи да пи-шат “интерпретативно съчинение” или “есе”; изцяло безпомощни са в това отношение! И то не е виновна “засуканата”, “прекалено философска тема” по текст на Иван Вазов, а нещо друго е причина. Знаете ли каква е причината да са така безпомощни нашите младежи когато им се наложи да мислят и да пишат? Ами изцяло сбърканото наше образование е причината, не нещо друго.

У нас, ако не знаете, да ви кажа: българското образование е загубило смисъ-ла си, то не е наясно със самата идея за образование, в корена си е поразено от вируса на безсмислието, на абсурдността! Тоест, младите хора стоят в училищата без особен смисъл, ей-така, да са все някъде, сиреч, за да не са свободни “по улиците”. То, ако погледнем глобално, ако скитаха по улиците вместо да си губят времето в учи-лищата, май щеше да е по-добре: улицата щеше да ги научи на много повече неща. Тъй че не корете толкова циганите, дето не ходят на училище: те нищо чудно съвсем скоро и интелектуално да ни изпреварят, да не говорим за личностно! Щото циганинът е непокорен и свободолюбив, циганската душа не търпи такива гаври над личността,

19 каквито понасят нашите деца. Ний, ако не друго, сме поне търпеливи, е, да видим какви плодове ще берем съвсем скоро за-ради прословутата си търпеливост.

А в историята си какви плодове сме брали всички уж знаем. Знаем ли? Едва ли! Щото и историята ни е такава, твърде лъжлива, “пригладена”, изфалшифицирана, пълна с митове. Митове за самите себе си най-вече. Ний, разбира се, сме стигнали дотам, че истината дори и за нас самите ни е неприятна, затуй предпочитаме да си живеем с лъжата. Приятната лъжа така сладко ни приспива, как тогава да се будим като се пристрастяваме към истината?!

Средно българинът годишно си ку-пувал по… половин книга, а пък премиерът ни се гордее, че е чел в живота си само една книга: и то каква книга само, “Винету”! Младите пък си завършват средното обра-зование и дори университет без изобщо да са прочели цяла една книга, тоест, излиза, премиерът с едната си книга е доста учен човек!

Учебниците пък все по-рядко ги пипат, щото изглежда си мислят, че е опас-но да не би да се заразиш с нещо. Прочее, учениците масово нямат учебници, щото това, дето се зове “учебник”, обикновено е така калпаво, че за нищо не става. Тъй че правилно децата ни не пипат учебниците си. Така и трябва. Те по този начин протестират инстинктивно за нещо, но никой не обръща внимание на бунта им. Кой ли пък го инте-ресува какво мислят младите?

Вчера бях дежурен в Английската гимназия, пак по матурата. Повече от 400-450 зрелостника се явиха. Гледах сутринта препълнения двор с чакащи зрелостници и си мислех: колко ли от тях, като завършат, за да избегнат униженията, които ги чакат в свидното им отечество, в родината им, ще си вземат шапките и каквото там друго трябва и ще тръгнат да си търсят щастието по белия свят? И правилно ще тръгнат: защо да останат тук, та да ги мачкат цял живот както нас са мачкали ли? Дано мла-дите излязат по-мъдри от нас, убеден съм, че животът ще ги научи да бъдат значител-но по-мъдри. Не училището, а животът учи, той е най-добрият учител. За какво ли ни е в такъв случай училище, да ни вреди ли? Да не говорим пък за какво ни е такова именно училище…

За културата ни пък няма да пиша, щото съм се изписал. Знаете кои са днес “културните” кумири на младежта: почни от Азис, мини през Милко Калайджиев и стигни до… Гюргя-фолкпевачката с огромните цици и със силиконови бърни – все едно има човка. Всички боклуци в областта на култу-рата преживяме, подобно на това както се храним, както си пълним стомасите с какви ли не боклуци. Прочее, у нас никой не мисли за това, че душата му може би е гладна и жадна, щото и тя, предполага се, има нужда от “храна”. Някой да се е загрижил за качес-

твото на “храната”, с която храним душите си? Е, всички знаем, че у нас “Ранътъ прави борбътъ!”, ясно за каква рънъ става дума…

Ето, моя милост освен че пише и издава книги също така издава и списание. Философско. Списание за личности. За мислещи и търсещи истината личности. Знаете ли колко са абонатите на списанието ни през тази, вече четвърта от създаването му, година? Да ви кажа ли? В цяла Бълга-рия: 6 (словом: шест)! Да, 6. Само 6. Това все говори нещо. Да не споменавам за това, че самите книжари изобщо не щат да про-дават нашето списание, може би за да не вземе да мъти излишно главите на евенту-алните си бъдещи читатели. Каква грижа само, а!

Идилията на немисленето в Бъл-гария не трябва да бъде застрашена никога. Да живей простащината, нам, господа, “ен-телегентност” не ни е нужна, не ни требе! Какво дума героичният ни премиер на наро-да си: “И аз съм прост, и вие сте прости: ето защо така хубаво се разбираме!” Какво има повече да пиша?! Тия негови мъдри думи нима не казват всичко? Май е време съвсем да замлъкна…

И така, честит ви ден на културата, любезни дами и господа! Да, културата я честваме един път годишно, а пък проста-щината – всеки ден, непрестанно! В нея сме влюбени, а пък културата е натрапница, която едва издържаме поне един ден. Хи-лим се като говеда, че днешният ден бил “така възхитителен”: а защо не почетете културата поне още един ден в годината, като, да речем, се отбиете в книжарница? Мъкнете претрупаните си с плюскане колич-ки из хипермаркетите, а половин книга го-дишно като храна на душата ви стига, нали така? Е, да видим, като продължавате по тоя път, докъде ще стигнете съвсем скоро. Нищо чудно от хора един ден масово да дегенерираме до нивото на… прасета!

Хайде чао. И по-малко се радвайте днес, щото днешният празник на мен лично ми мяза напоследък все повече като “праз-ник”, на който веднъж годишно най-тържествено погребваме и култура си, и образованието си, и духовността си, и всич-ко възвишено и истинско. На вас не знам как ви изглежда, но на мен все повече така ми изглежда. Дано да съм неправ, но имам опасения, че е възможно да съм съвсем прав… В ПОМПОЗНИТЕ РЕЧИ НА 24 МАЙ НЯМА ДА ДОЛОВИТЕ И КАПЧИЦА ОТ ИСТИНА-ТА ЗА СЛУЧВАЩОТО СЕ: ПРЕКАЛЕНО ЛЪЖЛИВИ СА ТИЯ РЕЧИ

А ето тази истина за реалния жи-вот в "сферата на образованието и просве-щението" каква е; тя е твърде горчива, но трябва да се знае, трябва да се научим да гълтаме тоя неприятен хап, та белким поч-

нем да се безпокоим, белким почнем да побеждаваме безразличието си...

Тази година, в навечерието на 24 май, празника на българската просвета и култура – полето, на което работя повече от 30 години! - предполагам, за благодарност и като израз на "специално отношение", бю-рократите от образованието подготвят мое-то дисциплинарно уволнение: на 22 следо-бед май получих "ПОКАНА" от директорката на училището, в което работя, да дам пис-мени обяснения за "нарушенията" и "прес-тъпленията", в които ме обвиняват. Според чл. 193, ал. 1 от КТ така именно започва процедурата по уволнение. Самият факт, че без капчица съмнение или неудобство точно в навечерието на празника ми се поднася такава "честитка" показва именно с какъв тип хора, личности и ръководители съм принуден да си имам работа!

Ще преразкажа всичко в дневника

си, понеже наистина такива унижения нико-га в живота си, дори и в най-бляскавите - и перфидни по отношение на униженията! - комунистически времена не съм бил подла-ган. Смятам, че е наложително да се реаги-ра когато се правят такива арогантни опити за разправа с една личност, като това, че в случая личността съм аз самият няма осо-бено значение. Прочее, преди няколко дни получих известие, че млад преподавател по философия в град Сливен, с когото се поз-навам благодарение на интернет, наскоро също е бил уволнен "по взаимно съгласие", а всъщност за това, че не допускаше да го направят "типов учител", т.е. дръзваше да се отнася към делото си като свободен и достоен човек, способен на творчество. Също така в Перник Инспекторатът на МОМН пък подготвят тия дни уволнението на директора на СУ г-н Райчо Радев (той също е преподавател по философия!);за неговата история вече ви известих и в блога си, и в нарочно издание на в-к ГРАЖДАНИ-НЪ. Ето, три примера за гаври над личнос-ти, неслучайно свързани с философското и гражданското образование на младите, и то

20 в такъв кратък период от време: това все нещо трябва да ви говори. Значи не става дума за "инцидент", а за цялостна кампания за разправа с инакомислещи, с нестандарт-но мислещи - каквито обикновено сме ний, философите. Аз ще разкажа за моя случай; прочее, вече писах за него, а ето тук следва да добавя нещо, случващо се сега, тия дни преди и по време на празника.

Та значи директорката на учили-щето, в което работя, без никакви скрупули ми нареди да пиша "писмени обяснения" точно в навечерието на празника 24 май; правете си сметка какво означава сам по себе си този факт. Правете си сметка, пов-тарям, с какви хора в случая си имам рабо-та. Разбира се, моя милост е стар боец и изобщо не се плаши, напротив, смятам, че предизвикателството си го бива, изпитание-то, на което съм подложен, също - и ето, впускам се в него с целия плам, на който съм способен. Е, има една подробност: дано болното ми сърце още веднъж издържи; но това вече е Божия работа. Разбира се, на същата тая директорка съвсем не й пука особено че си позволява да тормози по такъв грозен начин един болен човек и учител, и то тъкмо в периода, в който се е завърнал на работа след продължителен отпуск по болнични. Явно "симпатията" на тая особа към моя милост е достигнала вече крайно голям, направо неудържим интензитет!

За ония, които не знаят за досе-гашното развитие на историята ето го съв-сем накратко. Връщам се след продължил месец и половина отпуск по болест и ведна-га съм изненадан, че директорката ми е "отнела" цели 4 класа, т.е. снела ме е от преподаване в тия класове. Причината: тия класове дружно започнали да се жалват от мен и то, забележете, тъкмо в период, в който ме няма! Разбира се, жалбите им, оказва се, са написани така, че личи "опитна ръка", която е водила писането им: и в 4-те класа са сякаш извадени под индиго. Разби-ра се, аз изобщо не мога да обвинявам или да съм обиден с нещо на учениците, защото зная как се процедира в такъв случай: тех-нологията на подобен род манипулации е твърде проста. Някои просветни дейци явно са е усъвършенствали в това отношение в блажените комсомолски времена.

Разбира се, полага се и "възмутени родители" да са се пожалвали от мен; има едно смехотворно изложение от една "разг-невена майка", която е загрижена за заст-рашения морал на младите, понеже в часо-вете по психология, представете си, препо-давателят с учениците си обсъждал... сек-суални теми. Разбира се, всякакви жалби може да има срещу един преподавател, и това е съвсем нормално (само от хептен безличните и некадърните няма кой да се намери да се пожалва!), но това, че дирек-торката, без изобщо даже да разговаря с мен, изцяло застава зад изсмуканите от

пръстите обвинения, показва и издава, че съвсем умишлено е търсен тоя повод, а много е възможно и специално да е органи-зиран от самото ръководство. Ето че рабо-тата става съвсем, както се казва, дебела. Разбира се, моя милост ще е последният, който няма да реагира когато някой само-забравил се в измамното си усещане за всевластие администратор си позволи лукса да се погаври така тъпо над личността му.

Както и да е. Оня ден, на 22 май, бях заставен три часа да чакам директорка-та след часовете (тя сама ме извести, че й се налагало спешно да иде до инспектора-та, затуй нареди да я изчакам). Когато се върна, бях повикан в кабинета и в присъст-вието на зам.-директор се състоя за първи път разговор с директорката, по причина на това, че след моите болнични (веднага след които бях "заклан" така жестоко!) тя пък отсъства от работа цели две седмици. Признавах си, очаквах наивно, че ще ми се извинят за недопустимия гаф и за грешката; но не би. Повторени и изчетени бяха всички обвинения и ми се нареди да пиша "писме-ни обяснения". Фактът, че това се случва ден преди "светлия празник", изобщо не смущава, явно, властелинката в сферата на образованието и културата; изглежда в днешно време подобни дейци имат съвсем специфична и оригинална представа за възпитание, просветеност и култура.

А сега, ако обичате, се дръжте на стола, за да не паднете от изненада: от всичките мои разнообразни "престъпления" директорката избра едно, което, явно, й се струва най-подходящо за по-солидно нака-зание; което е признание, че самата тя има подозрение, че всички останали са изсмука-ни от пръстите. И това едно мое "престъп-ление" е формулирано, цитирам, ето така:

... системни нарушения по неза-читане на правата на учениците, изразя-ващи се във видеозаснемане на учениците по време на учебните часове, без тяхно желание и съгласието на родителите им...

И тъй, наложи предпразнично да пиша писмени обяснения по това мое "прес-тъпление". Което, апропо, съвсем не е прес-тъпление, а нещо съвсем друго, ама да не спорим, явно с администратор няма никога да се разбера. За жалост. Никога не съм смятал, че властта може да причини такова нравствено пропадане на една личност, и то за съвсем кратко време: новата директорка е на тази служба от съвсем кратко време, няма и две години. Преди да стане дирек-торка беше съвсем друг човек. Но явно властта, както се казва, никому не прощава. Е, има редки случаи, в които властта не води до такива дефекти; предишният дирек-тор на същото училище е най-ярък пример за това: той си остана човек в пълния сми-съл на думата и след многогодишно дирек-торстване.

Сега тук няма да преразказвам какво съм писал в своите писмени обясне-

ния, за да не стане дълго; може тия дни да публикувам аргументацията си. Прочее, какво ми пречи да пейстна един абзац от моето изложение, та да схванете за какво става дума:

3.Не е истина това, че „без съг-ласие” на учениците провеждам тази своя иновация:

● обяснил съм първоначално на учениците, че ония, които не желаят да бъдат заснемани, могат да седнат от едната страна на залата, където каме-рата няма да ги „види”, т.е. те имат въз-можност за избор според желанията и предпочитанията;

● камерата, прочее, заснема общ план, при който лицата съвсем не личат, в което сама можете да се убедите;

● повечето от часовете камера-та изобщо не е обръщана към класа, а съм заснемал само себе си, като към ученици-те е бил насочен само микрофон;

● разбира се, че винаги ще има мърморковци, които са готови да се про-тивопоставят на всяка новост ей-така, без причина, само и само да спомогнат за провалянето й (все пак живеем в Бълга-рия!);

● но мнението на такива лица (било ученици, било родители) не е меро-давно и подлежи на дискусия;

● Вие обаче го приемате, кой знае защо, за „единствено правилно”, „ос-нователно”, „меродавно” и пр., което буди съмнения за Ваша субективна предубеде-ност против подобен род иновации и мо-дернизиране на учебния процес.

И така нататък. Да спра дотук. Съ-жалявам, че "предпразнично" съм принуден да ви занимавам чак с такива глупости, но, както се казва, такъв е животът. Да знаете какво наистина и реално се случва в тая сфера. Щото днес в помпозните речи няма как да доловите истината за случващото се; прекалено лъжливи са тия речи на власт-ващите. А животът е съвсем друг. Виждате какъв е. Жалка картинка.

Горките ученици, горките деца и младежи, виждате сами на какво са подло-жени. Представата на властващите бюрок-рати за "идеалното образование и възпита-ние" е: "учители-тухли", работейки чевръсто с калъп, произвеждат "ученици-тухли", с които да се гради после сияйната сграда на светлото бъдеще! Всичко, което не се вмес-тва в тая бедна представа, бива тормозено и гонено. Тия ръководни дейци, явно, са хептен непоправими, щом и сега, в 21 век, продължават да мислят по този добре из-вестен начин.

И така, честит празник, уважаеми дами и господа! Прочее, сега, след като знаете за какво всъщност става дума, пита-те ли се в такъв случай какво именно праз-нуваме?! Струва ми се, че този въпрос си заслужава да бъде обсъден...

21 ЕДНА ПОЛЕЗНА ЗА БЪДЕЩИТЕ ХОРА КНИГА, СЪХРАНЯВАЩА ПАМЕТТА ЗА МИНАЛОТО И НАСТОЯЩЕТО НА КИТНО-ТО ГРАДЧЕ ДОЛНА БАНЯ

Излезе от печат в съвсем бутиков тираж една нова книга за Долна баня – с автор Георги Гаджанов, 80-годишен местен краевед, пенсионер; той издава книгата (в обем 252 страници) със собствени скромни средства колкото да я подари на библиотеки и читалища. Разбира се, никой не се намери да го подкрепи, нито властта в Долна баня, нито бизнесмени, нито кооперации. Подкре-пих го аз, като съвсем безвъзмездно под-готвих книгата му за печат; подкрепи го библиотекарката в Долна баня, която му съдейства за прехвърлянето на книгата на компютър. Книгата има много снимки, над 300, и е сборник, съставен от различни текстове, и исторически, и публицистични, и фактологически, сиреч, документални.

За бъдещите хора такива книги ще са много полезни, защото съхраняват памет за отдавна живелите, но още незабравени хора, а също и за събития, които официал-ната история не помни или игнорира.

Подкрепих този човек, авторът, въпреки че с него имаме коренно различни политически убеждения и ценности, той е лявоориентиран, цял живот и бил активист и функционер на БКП-БСП, моя милост не споделя изобщо лявата мъгла, аз съм дяс-номислещ човек. Но счетох, че си заслужава за нашата родна и обща Долна баня да потиснем взаимната си политическа антипа-тия и да направим едно полезно и доброде-телно дело. Ето, оказва се, и такива явле-ния са възможни в нашия съвременен бъл-гарски живот.

Прочее, ако някой случайно се за-интересува от книгата, нека да заповяда, да пише, ще му помогна да си я купи и достави. Цената е 10 лева, от които 7.50 са произ-водствените разходи по отпечатването

(книгите в съвсем малък тираж са по-скъпи като производство), а останалите са средст-ва по изпращането й по пощата. Моя милост е "издателят" или "издателството". Впрочем, в книгата има изключително интересни текстове, които и мен ме поразиха, пример-но за разни събития около Долна баня по турско време (примерно, изненадах се, не знаех, че родното ми място тогава, за да се защити от разбойници, е било принудено да се огради с висока стена, която съвместно са изградили и българи, и турци), а също и, да речем, фактите около историята за при-вързаността на Димчо Дебелянов и Николай Лилиев към Долна баня.

Това е. Считам, че е достатъчно като "реклама". Ако пък някой по-състоятелен човек рече да подкрепи едно такова краеведско дело, та да издадем книгата в по-голям тираж, нека също да не изпитва скрупули, да се обади, помощта му ще се приеме с благодарност. Стига изобщо да има такива хора все още...

ОБИЧАЙ ЖИВОТА – И ЖИВЕЙ!

Винаги се чувствам щастлив. Зна-еш ли защо?! Защото не чакам нищо от никoго. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щаст-лив и винаги се усмихвай. Живей за себе си и запомни – преди да говориш – слушай, преди да пишеш – мисли, преди да нараниш – чувствай, преди да мразиш – обичай, преди да се предадеш – опитай! Преди да умреш – ЖИВЕЙ!

(Шекспир) (Източник: Dobrin Dimitrov Dobrev)

ДАЛИ РУСНАЦИТЕ ПАК ЩЕ НИ ОБИЖДАТ ВЪВ ВРЪЗКА С 24 МАЙ, ДЕНЯ НА БЪЛ-ГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ И КУЛТУРА?

Ще видим, ще видим, а пък и усилията на българските помощници на руските унизители на България съвсем не са за подценяване...

В българските медии беше широко отразено честването на 24-ти май тази година в Русия. Ето част от съобщенията в нашата преса: "Националните знамена на Русия, на страните от Общността на неза-

висимите държави и на Гърция, носеха днес облечени изцяло в черно младежи по време на шествие в Москва по случай Деня на славянската писменост и култура.

На снимка на репортера на аген-ция ЕПА Сергей Чирков се вижда и един български трикольор, но България не се споменава в информациите на руските агенции. Близо 40 хил. души са участвали в шествието според ИТАР-ТАСС". Много българи бяхме не само шокирани, но и обидени от руското неглижиране на Бълга-рия като създател, съхранител и разпрост-ранител на славянската писменост и култу-ра. ЗАБЕЛЕЖКА: Публикувах същото и в моя рускоезичен блог под ето това заглавие: Будете ли снова унижать Болгарию в связи с 24 мая, дня болгарской письмен-ности и культуры?

Ц.Ц. ПРОВЕЖДА АКЦИЯ "КЛАТЕЩИЯТ" ЗА ЗАЛАВЯНЕТО НА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНИЯ ПРЕСТЪПНИК С ПРЯКОР РИХ-ТЕРА, НЕ ДАЛ СНОЩИ НА ЦЯЛА БЪЛГА-РИЯ ДА СПИ

В момента МВР провежда акция "Клатещият", като над 5000 служители на министерството са ангажирани с издирване-то и залавянето на изключително опасния престъпник с прякор Рихтера, който снощи не даде на цяла България да спи. Остана-

22 лите членове на бандата Медведев, Шпон-хойер и Карник, са заловени на местопрес-тъплението (епицентъра) и са вече аресту-вани. Написа: Alex Res

И ТОЯ ПЪТ НИ СЕ РАЗМИНА, НО С КАКВО ЛИ СМЕ ГО ЗАСЛУЖИЛИ?!

Много интересно нещо е човешка-та психика, изключително! Ето, не преста-вам да се дивя на случилото се – и най-вече на преживяното – през тази нощ. Много хора у нас са преживели това, което и аз преживях; вероятно някои значително пове-че са се вълнували, понеже са усетили земетресението по-силно. Или са усетили, че земята се тресе не веднъж (както аз), а няколко пъти. Сигурно е, че са се уплашили много по-силно, нормално е.

Да благодарим на Бога, че за мо-мента, по сведенията, които имаме, няма жертви и сериозни разрушения! Е, никога няма гаранция, че лошото не предстои, т.е. няма как да сме сигурни, че няма да ни удари наистина страшно земетресение. Но дано и този път ни подмине!

Хубаво е обаче човек да знае, че имаме премиер, който като птица-орлица постоянно бди над нас. Ето, оказва се, че той даже и не спи, а щом е усетил земетре-сението, веднага е намерил начин да даде едно ободрително нощно интервю, в което да каже какви грижи полага за нас. Блазе ни, че имаме такъв премиер, какво ли щях-ме да правим в такъв момент без него? Ето какво бил казал:

Веднага след земетресението се свързах с дежурните сеизмолози. От спешния център 112 обобщават в момен-та цялата информация за състоянието в страната. Взели сме всички мерки да защитим населението.

Няма страшно щом имаме такъв премиер. Ама ето че като споменах за него и ми се развали текста. Съвсем за друго исках да пиша. Ще се опитам да продължа сякаш за Боко не е ставало дума. Искам да опитам да споделя своите усещания от тази нощ.

Някакви банални сънища са ме из-мъчвали преди да усетя земетресението. Когато се затресе, си рекох: ето, сбъдва ми се съня! А в съня съм сънувал ковчег и

погребение. Представете си ужаса, когато такъв сън се прекъсва от усещане, че земя-та поддава и се клати! Разбира се, веднага рипнах. Домашните ми, съпруга и син, също усетиха земетресението, обменихме някол-ко думи, но съвсем не се поддадоха на моята паника и не станаха от леглата. Стоях няколко минути със щръкнали коси, не зна-ейки какво да предприема. В главата ми минаваха някакви мисли за това какво след-ва да се направи в такъв момент. Явно поне трябва да се облека добре, почвам да се обличам. Но скептицизма на моите хора ме кара да се разколебая. Чакайки поне 10-15 минути – време, в което, полуоблечен, гле-дам през прозорците какво правят другите хора, нищо не правят, само тук-там светват прозорци и пак гаснат – решавам да полег-на.

И ето, оказа се, установявам това безусловно достоверно, че е абсолютно непоносимо очакването за нов трус; разбира се, безсмислено е да се опитвам да заспя. Всеки момент очакваш най-лошото: да рухне сградата или тялото ти да бъде раз-късано от падащи отломки от железобетон-ния панел. Вслушвам се с надежда в лая на кучетата, знам, че животните предусещат тия неща; кучешкият лай ту се усилва, ту намалява, и това не помага. Не, не може да се заспи. Дали да не взема най-нужното, да събудя моите хора и да слезем да прекара-ме остатъка от нощта в колата долу? Дали няма да съжалявам, че не съм го направил? А дали ако го направя няма да стана за смях пред хората, че единствен съм се паникьосал и съм отишъл навън? Ето таки-ва глупави мисли се въртят в главата ми. Гледам навън, не, няма хора на улицата. Ами ако след няколко мига дойде истинския трус, който ще ни накара да потънем изцяло в бедствието, в истинското бедствие?

Коварна работа! Усещам, че сър-цето ми – горкото ми болно сърце! – бие лудешки; а като лежа в готовност всеки миг да скоча, сякаш по-напрегнато ми е; дали да не стана? Решавам да стана, да се облека напълно, да подбера някои необходими вещи, да ги приготвя да чакат до вратата. Не се решавам да карам и моите хора да правят същото; като кажа нещо, те промър-морват в просъница: "Ееее, ти пък не миря-са тая нощ, остави ни да поспим!". Блазе им! Но усещам, че и те се въртят, едва ли могат да заспят, нищо че се опитват. Ста-вам и почвам да се приготвям. Като мисля коя ли вещ най-много ще ми е нужна и тряб-ва да я взема, решавам: лаптопа. Разбира се, че лаптопа! Няма да взема да мъкна телевизора я?

Стоя и чакам тъмното пак да зас-кърцат стените. Всеки миг това може да се случи, изнервящо е. Изнервящо е, че очак-ването е напразно, сякаш ако не беше нап-разно, щеше някак си да е по-добре. Ето какви глупави мисли ми се въртят в бедната глава. Не, нямам друг изход, ще пусна ком-

пютъра. Поглеждам часовника, някъде 3.30 часа е. Минал е един кошмарен поло-вин час. Разбирам това като чета съобще-ние в един сайт, че първият трус е бил в 3 часа. Някак успокоително ми действа нови-ната, че епицентърът не е наблизо до Пловдив. В следващия миг се сещам, че майка ми и брат ми живеят в Долна баня, значително по-близо до епицентъра. Поч-вам да се безпокоя за тях, напрежението ми стига дотам, че решавам да им звънна.

Майка също не спи и ми казва как се било усетило там. Слава Богу, не се е случило нещо лошо. Говорим си известно време, взаимно се успокояваме, а аз трепе-ря при мисълта, че както си говорим може да се случи нов, вече наистина страшен трус! Пожелаваме си всичко добро и с думи-те "Бог да ни е на помощ!" се разделяме. Не, няма как да спя тепърва. Ровя се в интернет и решавам в един миг да пиша тоя текст. И почвам да го пиша. Това е. Дано денят да е значително по-спокоен и приятен за всички!

Пиша във Фейсбук, разговаряйки с една уплашена виртуална приятелка, ето това: И тоя път ни се размина, но с какво ли сме го заслужили?! Наистина трябва да се замислим, ето, природата ни щади, но опит-ваме ли се по някакъв начин да се отблаго-дарим за милостта на Този, която благово-лява да ни я даде? Пишете думата "земет-ресение" и вижте снимките в Гугъл; страшно е!

Тъй че трябва да благодарим, че сме пощадени - сега-засега! А какво ни чака никой не може да предвиди. И в такива моменти наистина си струва да се замислим за нещата по един съвършено различен начин. Дреболиите, глупостите, които ни вълнуват всекидневно, да отстъпят място за истински важното. но къде ти: всяко чудо за ден-два-три и после пак потъваме в пошли-те дребнавости. А не бива така...

Природата е истински великото, а ние, ние сме... буболечки. Прашинки. Изця-ло сме под властта на природата. За миг може да ни размаже. Така, че и следа от нас да не остане. С нашите "велики" постиже-ния: къщи, градове, резиденции, не знам си какво още. Никакви господари на природата не сме, а сме нейни деца, които трябва да се отнасят към нея с любов и послушание. А не с празна и куха горделивост, каквато, за жалост, си позволяваме. Наистина не бива така. Трябва да почитаме истинското – и да отвърнем лице от мнимото, от което така сме обладани...

ЖАК АССА ЕСЕИСТИЧНО ПРЕДСТАВЯ УЧИТЕЛЯ КАТО ГЕРОЙ НА КНИГАТА „ЕФЕКТИВНО УПРАВЛЕНИЕ” ОТ ПИТЪР ДРАКЪР

Риторичен въпрос: Мога ли да си позволя есеистично да представя книга с

23 голям брой препоръки към ръководители-те?

Според руския психолог Владимир Леви учителят в ежедневната си дейност изпълнява повече от 25 различни роли:

1.Очевидно трябва да е актьор; 2. Трябва да е психолог; 3.Трябва да е нова-тор; 4.Трябва да е автор... 25. Трябва да е ръководител.

Всеки сътрудник в съвременната организация се явява “ръководител”, ако поради заеманата длъжност или поради наличните си знания той отговаря за дейността си, която непосредствено влияе на способността на организацията да функционира.

П.Дракър Чудесна дефиниция за работата на

учителя! Аргументацията на есеистичното представяне ще почива на лични наблюде-ния, но ще се стремя да ги обективизирам. Да си учител, лекар или поп по призвание, това означава, че оставаш такъв до смъртта си. Познавам един учител, който поради това, че е завършил в Русия, е имал перс-пективи за работа в университет, за полити-ческа кариера и за какво ли още не... – но стана учител. Познавам и един директор, който оцени това негово “призвание” и успя да го задържи в повереното му училище. Ефективни ли са тези две решения?

Работник, обладаващ теорети-

чески знания, не произвежда нищо, което да е ефективно само по себе си. Той не произвежда физически измерима продукция – обувки, машини, детайли и т.н. Той про-извежда знания, идеи, информация. Сама за себе си тази “продукция” е “безполезна”. Нейната практическа реализация се проя-вява в някакъв следващ етап, когато ня-кой, възползвайки се от получените зна-ния, добива конкретни резултати.

П.Дракър Представете си професионално

училище с определен технически профил.

Представете се, че учителят, за когото стана дума по-горе, е от друг (хуманитарен) профил. И представете си, че ученици (не голям брой) не се посвещават на профила на училището, т.е. това е “бракът” на учи-лището. И повечето от този “брак” продъл-жават образованието си в профила на посо-чения учител. Това не е ли успех? Как тряб-ва да се отнася директорът на това училище към него?

Ръководителят трябва често да

казва НИЕ, вместо АЗ. П.Дракър Вместо да чува това НИЕ, посоче-

ният учител чува препоръки от рода ”Сво-бода, свобода... , но в определени граници” – типичен оксиморон, но не подходящ, къде по-подходящ е ”внимавай да не катастро-фираш с птица в небосвода”. “Да, ама не” както е любимия израз на известен журна-лист. И защо НЕ?

Такъв човек е задължен да взема

решения, неговата дейност не може да се сведе до изпълнение на заповеди... Предпо-лага се, че поради познанията си той повече от всеки друг е способен да взима правилни решения. Неговите предложения могат да се отхвърлят, той може да бъде понижен в длъжност... Но ако има самочув-ствието, че изпълнява задълженията си, той трябва да преследва поставената цел, отговаря за това и въобще за дости-женията на организацията, към която принадлежи.

П.Дракър И по-нататък... Има много ръководители, които

не бива да бъдат наричани управляващи. С други думи има голям брой длъжностни лица, които имат голям брой подчинени, но това не означава голяма ефектив-ност... Те осъществяват само “надзор” в прекия смисъл на думата... В същото време за работниците на интелектуален труд функциите на управляващ не зави-сят от това имат ли подчинени или не.

П.Дракър Да продължим с героя на есето –

учителя. Какви трябва да бъдат неговите възгледи за правилно управление на учебно заведение?

Управляващият не принадлежи на

себе си – той е пленник на организацията си.

П. Дракър Той – учителят – позна такъв ди-

ректор когато постъпи в професионалното училище! Директор, който почти по всяко време от денонощието можеш да видиш в

учителската стая (не в дирекцията!) да обсъжда нещо с колегите си (защото самият той винаги се е чувствал учител) или на двора да говори с учениците или в работил-ниците, или... изобщо «пленник» на органи-зацията. И всеки го е чувствал близък, и всеки му се е самоподчинявал... дори когато е водил остър спор с него... Защото широко скроените хора могат да не са съгласни в момента, но после могат да приемат пред-ложението ти и... да ти признаят «пораже-нието си», когато обратното мнение е в полза на организацията.

Комуникацията е в центъра на

вниманието на специалиста в областта на управлението от повече от 20 години... Тя се разглежда като най-важния параме-тър за правилното функциониране на всяка съвременна организация, от про-мишленото предприятие или болница до най-висшите правителствени учреждения.

П.Дракър И какво означава добре функцио-

нираща организация? Въпрос от типа: «Кой трябва да

се интересува от резултатите от моята работа и да ми помага те да стават все по-ефективни?» показва значимостта на човека в колектива, независимо от това дали е ръководител или изпълнител.

... Нали ефективността на орга-низацията предполага труда на групи хора с различни знания и навици. Тези хора трябва да работят съвместно на добро-волна основа... а не по силата на формал-ната юридическа структура и субордина-цията.

П.Дракър Интересно изследване за динами-

ката на междуличностните отношения в системата ръководител-подчинен е про-ведено от американските учени Хърси и Бланчард. Според него колкото по-висок е професионализмът на ръководителя, толко-ва по-малко управлява и повече емоцио-нално поддържа сътрудниците си, «внуша-вайки им» увереност в собствените им сили и вярата, че организацията стои зад тях.

Посочвам само американски из-точници, не защото не познавам подобните руски възгледи за управлението на хора. Смятам дори, че руската сърдечност и емо-ционалност са на по-високо ниво. Идеята ми е да покажа, че в «най-пазарната» икономи-ка се замислят за поддръжката на персона-ла, защото са достигнали до извода, че в противен случай организацията става нес-табилна и започва да се разпада. Освен това, че «обратното» мнение обезателно трябва да се взима пред вид, защото щом се изразява от разумни хора, значи че си-гурно съдържа рационално зърно.

Рацио зърно:

24 Питър Фърдинанд Дракър (Peter

Ferdinand Drucker, също Дръкър) е амери-кански специалист и автор на книги по тео-рия на управлението и бизнес мениджмън-та, както и социален еколог. Неговите книги и научно-популярни статии, на които е ав-тор, изследват по какъв начин хората се организират в бизнес корпорациите, прави-телствения сектор и нестопанските сдруже-ния в обществото. Той е един от най-известните и най-широко влиятелни мисли-тели в областта на научния мениджмънт

През 1959 г. Дракър въвежда поня-тието "работник на умствения труд". Най-важният принос, който мениджмънтът тряб-ва да регистрира през XXI век, е увеличава-нето на продуктивността на работниците на умствения труд.

Автор: Жак Асса

ПРОКЛЕТИ ДА СА ТИЯ ГРАЖДАНИ, КОИ-ТО ТЪРПЯТ ДЪРЖАВАТА ДА СЕ ОТНАСЯ КЪМ ТЯХ ПО ТАКЪВ УНИЗИТЕЛЕН НА-ЧИН!

За да е пълна гаврата с мен за трети път Националния осигурителен инсти-тут връща болничния ми лист – за ново “детайлизиране” и “уточняване” на инфор-мацията. Два месеца изтекоха откак излязох в болнични, а те не само че не са ми изпла-тени, но и с това поредно връщане на бол-ничния лист изплащането им се отлага за съвсем неопределено бъдеще. Бесен съм! Имам чувството, че нарочно се гаврят с мен, щото е близко до ума, че когато преди 10-тина дни в болницата коригираха един зая-вен пак от НОИ “пропуск”, се предполага, че чиновниците е трябвало още тогава да са ме информирали, че има и друг “пропуск”, за който ме информират едва сега.

Нямам думи направо! Куриерът преди няколко часа ми донесе писмото и още не мога да асимилирам, че такова нещо е възможно! Утре съм решен да отида на място и ще им вдигна страшен скандал, това вече не се търпи. Никога преди това по този начин не е било постъпвано с мен. Изглежда т.н. НОИ вече, в духа на времето и на сегашното управление, изпълнява една съвсем бандитска социална политика: тия, дето са се разболели, след това те собстве-норъчно да ги доуморят (иде от “мор”,

смърт, сиреч, да ги доумъртвят) като почнат да ги тормозят с този така нагъл чиновни-чески тероризъм. Аз преди време писах по същия въпрос – виж Проклета да е тази разбойническа държава, която няма друга цел освен да граби и тормози гражданите си! – и не съм предполагал, че отново ще ми се наложи да пиша за същото; ето, че се наложи, понеже гаврата продъл-жава!

Не мога нищо друго повече да ка-жа и сега освен това: проклета да е тази държава, която си позволява да се отнася по такъв наистина разбойнически начин към гражданите си! Чудя се само дали този път да не добавя и това: проклети да са тия граждани, които търпят държавата да се отнася към тях по такъв унизителен начин!

Унижението наистина е невероят-но, унижението наистина е непостижимо от ума: ето, след седмица ще изтече един месец, в който аз практически съм без сред-ства за съществуване, понеже обезщетени-ята ми за болест не се изплащат. Вероятно така се постъпва и с други хора, но всеки безмълвно си се ядосва, стиска зъби и търпи. А така не бива. Утре отивам в това проклето НОИ да се разбера веднъж-завинаги с тия наглеци!

С УХАНИЕ НА ДЖИБРИ...

ИНТРИГУВАЩА КНИГА ЗА РОЛЯТА И СМИСЪЛА НА СЪТРУДНИЧЕСТВОТО И СЪПЕРНИЧЕСТВОТО В ЖИВОТА НА СЪВРЕМЕННИТЕ ХОРА

Издателство ИЗТОК-ЗАПАД отно-во ни впечатлява с нова книга от своите поредици забележителни и необходими за съвременния човек книги. Нейно заглавие е Губим в надпреварата да печелим, а автор е Алфи Кон. Другояче казано, това е една книга за ролята и смисъла на състеза-нието – конкуренцията – в живота ни. Лично аз, понеже работя върху книга със заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ, съм силно заинт-ригуван от книгата на А.Кон и непременно ще си я набавя тия дни.

Преводач от английски е Гаяне Минасян, книгата е в обем 372 страници, подвързията е мека, цената е 19.00 лв. Ето откъс от книгата; интересно е, че на страни-

цата на издателството е сложен повече от 20 страници откъс от книгата за предва-рително запознаване на читателите с нея; именно оттам си позволих да взема текста, който следва:

Манията да си „номер едно“ Животът ни е станал в нескончае-

ма върволица от състезания. От момента, в който звънне будилникът, до мига, в който положим глава на възглавницата, от про-хождането до смъртта си, ние непрестанно се борим да сме по-добри от другите. Това е нагласата, с която ходим на работа и на училище, играем на спортната площадка и живеем с близките в собствения си дом. Това е общият знаменател в живота на американците.

Ние не си даваме сметка за конку-ренцията, именно защото сме напълно потопени в нея. Рибата не разсъждава върху естеството на водата. Уокър Пърси казва: „Ако не можеш да си представиш отсъствието на нещо, то няма да си спосо-бен да мислиш и за присъствието му.“ Дори авторите, които се изхранват с писане, отделят учудващо малко внимание на този въпрос. През последните петдесет години например няма нито една книга, посветена на идеята за конкуренцията и начина, по който тя се проявява и влияе в различните области от човешкия живот. Целта ми не е да окайвам днешното състояние на спорта.

Нямам намерение да давам рецеп-ти за надвиване на конкуренцията в бизне-са, нито пък да анализирам статистически някакви абстракции, получени вследствие на експерименти. Печатниците неспирно бълват такива материали. В тази книга говоря за това, какво всъщност означава да се опитваш да побеждаваш другите хора; разнищвам издълбоко идеята, че за да

25 може някой да успее, непременно друг трябва да се провали.

Отдавна има нужда от подобен анализ. Тя обаче е най-наложителна именно в нашата страна. Икономическата система, образованието или начините за отдих и прекарване на свободното време са обвър-зани с конкуренцията в различна степен в зависимост от националната култура. Съ-ществуват две крайности на обществено устройство. В единия край са обществата, които функционират без никаква конкурен-ция. В другия край са САЩ. Ето какво казва по въпроса социалният психолог Елиот Арънсън:

Като се започне от играча в Бейз-болната лига за деца, който избухва в плач, когато отборът му изгуби, и се стигне до студентите на футболния стадион, които пеят дружно „Ние сме номер едно“; от Лин-дън Джонсън, преценката за когото почти със сигурност е изкривена, поради често изказваното желание той да не се окаже първият американски президент, изгубил война, до третокласника, който презира съученика си, тъй като е постигнал по-висок резултат на теста по математика – нашето поведение разкрива култура, характеризи-раща се с потресаваща мания за победа.

И други автори са писали за това. „Конкуренцията е едва ли не официалната ни религия“, казва един наблюдател. Тя е „американската културно обусловена прист-растеност“, отбелязва друг. „На съпротивата срещу конкуренцията се гледа с подозре-ние, като на нещо чуждо на Америка.“

Това съвсем не означава, че само в САЩ има конкуренция. Примерите в тази книга звучат познато на читатели от цял свят. В нашата страна обаче конкуренцията е достигнала изключително крайни, често абсурдни форми. Това личи както в широка-та разпространеност на конкурентните дей-ности, така и в настървението, с което се характеризира подхода ни към тях. Иконо-мическата ни система е основана на конку-ренцията, а образователната система ни учи от най-ранна възраст не само да три-умфираме над другите, но и да ги възприе-маме като препятствия по пътя към собст-вения си успех.

Свободното ни време е изпълнено с високоорганизирани игри със сложни правила, в които се очаква един индивид или отбор да победи останалите. Съперни-чеството съществува дори в семействата ни – то е една безмълвна, но често отчаяна борба за домогване до одобрение и любов, тъй като първото се възприема като ограни-чено благо, а второто – като вид награда.

НАЙ-ВАЖНИЯТ ЗАВЕТ НА ЛЕВСКИ СПО-РЕД МЕН, КОЙ ЗНАЕ ЗАЩО ТАКА СТАРА-ТЕЛНО СКРИВАН ОТ ВСИЧКИ НАС...

ДЕМОКРАЦИЯТА НИ, УВИ, Е ВЛАСТ НА МАНИПУЛИРАНОТО, НА ПОДДАВАЩОТО СЕ НА МАНИПУЛАЦИИ НЕМИСЛЕЩО МНОЗИНСТВО

По-долу следва втората част на българския превод на пълния и автентичен текст на мое интервю – което дадох на украинския журналист и политолог Виктор Каспрук – отнасящо се за историческите процеси и също за актуалната ситуация на “медийния фронт” у нас; интервюто беше публикувано и препубликувано (под загла-вието Путинизацията на България става чрез медиите) в много украински и руски сайтове и блогове; първата част на същото интервю може да се прочете под следното заглавие: Олигархичната тирания у нас се основава на пълния контрол на олигар-хията над медиите

Може ли изобщо да се говори за конкуренция в телевизията и в средства-та за масова информация в България?

Конкуренция между телевизионни-те канали и другите популярни средства за масова информация в смисъл на противо-поставяне на принципно различни гледни точки, в смисъл на плуралистична борба на алтернативни мирогледно-ценностни, фи-лософски, политически и пр. позиции у нас, разбира се, няма.

У нас има видимост на конкурен-ция, която е обусловена комерчески и идео-логически. Т.е. върви борба за привличане към себе си на масовия зрител, но в основа-та на тия противоборства стои един и същ интерес с търговски измерения: всички телевизионни канали и вестници се сърев-новават в изразяването на верноподаничес-

ки чувства към тези, които държат власт-та в България. А също така върви борба за това кой ще успее в по-голяма степен и по-ефективно да опростачи и видиотизира колкото се може повече хора.

Забелязва се принципна конкурен-ция между всички традиционни (конвенцио-нални) медии, от една страна, и интернет. Тъй като властта и мафията (а у нас мафия и власт са едно и също нещо, те са две ипостаси на една и съща сила) разбраха, че трябва спешно да овладеят и интернет, за да не допуснат възможността реалната опозиция да се противопостави на техния произвол и всевластие. На народа предла-гат нискокачествена "халтура", "културен сурогат", възпитават го в еснафския манта-литет на безкултурието, бездуховността, нихилистичната аполитичност и антидемок-ратичността.

Тоест, разпространяват антиевро-пейски ориентирана ценността система, в която, например, голяма роля играе каге-бистското "православие", което фактически замени идеологическия диктат от епохата на комунизма. "Православният" ренесанс, организиран от ченгетата и кагебистите, обаче е само видимост, зад която стои все същият материалистически и бездуховен манталитет и стереотип.

В продължение на повече от че-тири десетилетия Комунистическата партия доминираше в България, узурпи-райки всички функции по управлението на държавата и ограничавайки правата и свободите на човека. Тогава мониторинга на обществените настроения никога не си пробиваше път в средствата за масова информация. Изменило ли се е нещо в тази посока сега?

Това, което се случи, е само игра, смяна на формата, но същината е все една и съща. Както бившите комунисти и кагебис-ти (ченгета) изведнъж станаха "капиталисти" и даже "демократи", по същия начин същите тези сили изтълкуваха и "демокрацията", и "плурализма", и "свободния пазар", и "неза-висимостта на медиите"; всичко е фалши-фикат, но същината е все същата: диктат на същите тия сили, сега дегизирали се под нова фирма. Сега обикновеният човек и честният интелектуалец също нямат въз-можността свободно да изразят какво мис-лят и особено да придадат публичност на своето разбиране и на своето мнение. Мо-жеш да говориш и даже да крещиш каквото искаш, но не по телевизията, където много хора ще те чуят; можеш да крещиш на ули-цата, където ще те вземат за луд, т.е. твоят глас пак е "глас в пустиня". Ситуацията е добре известна: "Кучетата си лаят, керванът си върви".

Вярно, в интернет, който проклети-те американци измислиха и подариха на човечеството, можеш да кажеш какво мис-

26 лиш, но то е само за да си облекчиш душа-та. Тук обаче трябва да отбележим, че по форумите се подвизават щедро заплатени и най-активни оплювачи, които се грижат за това "правилните възгледи" винаги да по-беждават, а "враговете на народа" сега ги убиват вече не физически, а, така да се каже, само морално: оплюват и унижават личността им постоянно. Виждате, че и тук същината е все същата, налице е все съ-щия комунистически манталитет и стерео-тип, а само външната форма и друга. С други думи казано, автентичен публичен живот в "европейска" България няма.

Управляващите политически си-

ли и досега не са в състояние да преодо-леят своята склонност и желание да уп-равляват по свой вкус средствата за информация?

Медийната хегемония дава на тези

олигархични и кагебистки по генезиса си политически сили надеждата за дълговечна сладка власт. Но благодарение на самата "човешка природа", на психологическите механизми на човешкото съзнание това е невъзможно: лъжата не може вечно да властва и триумфира; в края на краищата истината винаги излиза наяве.

Постоянните и неприкрити груби медийни манипулации често дават обратен, бумерангов ефект. Хората се събуждат, осъзнават своите грешки, разделят се с наивността си. Макар наивници винаги да има изключително много – те именно се явяват социалната основа на олигархично-кагебистския политически режим – но по своята презумпция човекът, да се надяваме, е разумно същество.

Наглостта, особено когато е кре-щящо безцеремонна, поражда даже инстин-ктивно противодействие: съпротивлява се вече самата човешка природа. Речено е: на щиковете на медийната диктатура можеш да се опреш, но на тях не можеш да седиш. Да се надяваш, че можеш да седиш, и при това вечно е крайно глупаво, е безумие. Все повече надменната олигархична власт със собствените си ръце си копае гроба. Това всъщност се поражда от логиката, от естес-твото на самия живот: безумното всевлас-тие е прелюдия към неминуемата гибел.

Помагат ли българските средст-

ва за масова информация за установява-нето на обществен диалог в България?

Виждате ли, независимо от всичко

казано аз все пак съм оптимист. Аз не виж-дам всичко в черна боя, макар че ситуация-та, както видяхме, е твърде тежка, за някои хора дори безнадеждна. Но има и обнадеж-даващи симптоми. Има у нас, да речем, хора, в това число и журналисти, които не можеш да ги купиш за никакви пари. Те са немного, но все пак ги има. Да спомена поне

едно име: Иво Инджев. Репресиите не го пречупиха. Има също така и "островчета" на достойна журналистика сред морето на нравствената деградация; има и някои предавания, които поставят сериозни, ис-тински проблеми на българския живот. Но те се броят на пръстите на едната ръка.

Има също така у нас все още и по-литици от голяма, европейска класа и ма-щаб, които, независимо от ужасните усло-вия на експанзията на олигархично-кагебистската мафия, не само че издържа-ха, но и продължават да се борят. Пропа-гандната война срещу премиера-реформатор Иван Костов не го пречупи и за ужас на мафията той не само оцеля, но и стана още по-мъдър. Него постоянно, все-кидневно го оплюват с дружни залпове всички медии, но той при това стана по-силен.

Този човек именно и се явява кош-мар за българо-руската кагебистка мафия и олигархия – и тя не жали пари за неговото неутрализиране. Всъщност този държавен деец успя да пренесе България в нова ор-бита – орбитата на свободолюбивата, де-мократична евро-американска цивилизация. Това кагебистите никога няма да му го прос-тят.

Как повлияха новите информаци-

онни технологии на повишаването на функциите на журналистиката като чет-върта власт в България?

Струва ми се, че традиционните

медии – вестници, списания, телевизия – постепенно губят своята хегемония в обра-ботката на масовите настроения; благода-рение на интернет вече е невъзможно граж-данското общество да бъде поставено под пълен контрол, независимо, че опитите в тази посока продължават. Даже самите традиционни медии все повече преминават и, така да се каже, "емигрират" в интернет, който става поле на всички битки за бъде-щето.

Ще видим какво ще измислят рет-роградните сили за да започнат по-ефективно да манипулират самата свобода, щото априори е известно, че интернет е свобода. Струва ми се, че тяхното всевлас-тие и хегемония невъзвратимо отиват в миналото. Всички видяхме какви чудеса произведе интернет в арабския свят; не-възможното стана възможно; подобно нещо предстои, според мен, и в нашите страни. Свободата не е замръкнала и в значително по-диви епохи, няма да угасне и сега.

Каква е днес ролята на средст-

вата за масова информация в политичес-кия живот на българското общество?

Аз постоянно в своя анализ благо-

дарение на Вашите въпроси акцентирах на този аспект, което и сега ме освобождава от

потребността още веднъж да казвам пак същото. В заключение искам да кажа, че ролята на медиите в разглеждания период е твърде голяма, те дори се явяват власт, конституираща в крайна сметка останалите власти. Под властта и влиянието на медии-те се намира самият суверен – народът, мнозинството от народа, неговото съзнание, неговите представи за нещата.

Демокрацията, уви, е власт на ма-нипулираното, на поддаващото се на мани-пулации немислещо мнозинство. Цялата работа, следователно, е да намерим път до тези хора, да им помогнем да осъзнаят все пак поне основния смисъл на случващото се. Когато порасне до необходимото ниво "критичната маса" от самостоятелно мис-лещи хора, едва тогава демокрацията ни ще стъпи на краката си – та като общество да поемем по посока на толкова желания прос-перитет. Затова смятам, че неумолимо идва времето, в което медиите ще престанат да играят ролята на безконтролен демиург и диктатор на политическия и обществен живот, както беше до този момент.

Противоотровата на медийния дик-тат е всекидневната просветителска работа на умните и небезразлични хора, чиито дълг е да пазят и гордо да носят факела на сво-бодата, истината и доброто сред масата на объркани и отчаяли се хора. Според мен цялата надежда е в младите хора, чиито съзнания не са обременени от дефектите на комунизма, явяващи се хранителна среда за разцвета на ония явления на комуноидно-олигархичния произвол, за които говорих по-горе.

ИЗЛЕЗЕ ВТОРАТА ЧАСТ НА КНИГАТА МИ „ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ”, СЪДЪР-ЖАЩА СТАТИИ ПО ТЕМАТА, ПИСАНИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

27 ЕДНА НЕ ПРОСТО РЕФОРМАТОРСКА ПО ДУХ, А НАПРАВО РЕВОЛЮЦИОННА КНИ-ГА, ОТ ЧИИТО ИДЕИ БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ СЕ НУЖДАЕ СЪДБОВНО

Прочетох наскоро една забележи-телна и крайно полезна книга, която според мен трябва да се прочете не само от учите-лите и възпитателите на младите (това се разбира от само себе си), но и от техните родители; това е книгата със заглавие МИ-ТЪТ ЗА ДИСЦИПЛИНАТА, написана от американеца Алфи Кон – и издадена от изд. ИЗТОК-ЗАПАД. Нейно подзаглавие е От послушание към сътрудничество и то показва сърцевината на великолепната идея на тази наистина необходима книга.

Моля, не се подвеждайте, не под-хождайте в случая с предубеденост: предс-тавяната книга не е от рода на онези леко-вати конфекционни четива от сферата на т.н. "популярна практическа психология", които ви дават съвети "как безболезнено да решите проблема си"; тази книга е съвсем сериозно изследване на съществуващия нелек проблем, предлагащо чудесни идеи за решаването му - и подтикващо ви да започнете да ги предлагате сами, в процеса на непосредствения живот, опирайки се на порива си за творчество. В т.н. "сфера на образованието" нищо смислено не може да се роди без творчество, без вдъхновение. Щом на мен, човек, занимаващ се вече 30 години с образование и възпитание, книгата на моменти ми звучи като същинско откро-вение, понеже подкопава толкова много вкоренили се в съзнанията ни изцяло пог-решни представи за това какво всъщност става в училище, представете си в такъв случай колко тя ще е полезна за по-младите колеги, които не са толкова навътре в тия проблеми и затова така съдбовно се нужда-

ят от изнамирането на собствен, при това работещ подход за решаването им.

Родителите пък, които често са из-цяло безпомощни пред ужасно коварната ситуация с т.н. "недисциплинираност" на техните деца, убеден съм, като прочетат книгата, вече няма да се отчайват изобщо, защото ще повярват в собствените сили и шансове за справяне с проблема. Е, говоря за родители, които не са изпаднали в прес-тъпно безразличие относно това какво става с децата им в училище, щото се самоуспо-кояват, че училището е нещо като "зани-малня", по повод на която те нямат особени задължения. Защото разковничето е в това, че не само трябва да възникне пълноценно сътрудничество между учители и ученици по решаването на общите им проблеми в кла-са, но същото сътрудничество е необходимо да възникне и между родители и учители, и между родители и деца – ако изобщо иска-ме да почнем да разплитаме кълбото, в което общите ни проблеми са се оплели. В тази наистина забележителна книга има не готови за прилагане "рецепти", а са описани съвършено нови и модерни подходи за отношение към младите, опирайки се на които възпитателите и родителите могат да се справят с всяка трудност, с всеки конф-ликт, с всяка мъчителна, изтощаваща сили-те ни ситуация.

Искаше ми се, за да ви провокирам да се позамислите над съществуващите проблеми, да извадя от книгата под форма-та на "цитати" няколко по-показателни, няколко особено забележителни момента; почнах да търся да подбирам сред подчер-таните от мен в моя екземпляр места, ала се оказа, че ми е крайно трудно да подбера, защото особено значимите възлови момен-ти в тази книга са твърде много; в един момент реших да си поставя свръхзадачата да извлека ако не всички важни според мен места, то поне повечето, ала и това се оказа съвсем невъзможно! Затруднението ми се го биваше, което говори, че текстът е твър-де богат на идеи, на смисъл, на разумност бих си позволил да река.

Сега решавам, че не е и необхо-димо: книгата на Алфи Кон е от ония редки книги, които не могат да бъдат представяни с "цитати", а човек трябва свободно да се потопи в нейната органика, та да се овладее от разпиляната в самата цялост на текста мисловност и смисловост. Другояче казано, ако човек реши да цитира, текстът е толкова концентриран, че трябва да цитира всичко, а понеже това е невъзможно, то изходът е един: моля, четете и ползвайте книгата, в нея ще намерите всичко, което ви е необхо-димо, особено ако сте учител, особено ако сте родител.

Е, ще се поровя още малко и ще ви подбера един-два момента, за да разберете за какво става дума; ето примерно няколко подбрани от мен показателни откъсчета:

... Този модел е ориентиран главно към учителя; в него върху ученици-те се възлагат очаквания, налагат се правила и последствия. Той се основава на някои изключително негативни убеждения за природата на децата. Когато нещо в тези класни стаи се обърка – а това ста-ва често – вината рядко се търси в подхо-да. Вместо това децата биват набежда-вани за непоправими, или пък учителите - за недостатъчно твърди или недобри професионалисти. „Погледнете на какво приличат училищата!” надигат вой кри-тиците в областта на образованието. „Трябва да…” засилим мерките – т.е. да продължим още по-упорито в същия дух. Става така, че колкото повече дисципли-нираме децата, толкова повече се налага да ги дисциплинираме. Колкото повече се разочароваме от методите за менидж-мънт на ученическия клас, толкова повече нараства търсенето за такива методи.

*** С това е свързано и търсенето на инст-рукции от рода на „Как да:…” „Кажете ми ако някой ученик направи еди-какво си, къде да застана, как да погледна и какво да кажа." Това е търсенето, благодарение на което си изкарват хляба консултантите по мениджмънт на ученическия клас. Тези лесни за изпълнение рецепти са направо обидни за учителите, точно както и опи-тите да се създаде метод, „устойчив на учители” – т.е. който да върши работа независимо кой учител го прилага. Това са краткосрочни решения, инструменти за контрол, чиято цел в най-добрия случай е да се възпре лошото поведение, вместо по позитивен начин да се помогне на децата да станат добри хора.

***

След като повдигна тези въпроси

относно съществуващите методи за поддържане на дисциплина и за самото понятие „дисциплина”, ще ви предложа алтернативен подход, осъществен в изк-лючителните класни стаи, които посе-тих. Тази алтернатива не е нито рецеп-та, нито поредната техника за постигане на празноглаво подчинение. Тя изисква трансформация на класната стая, отказ-ване от някои претенции за власт и пре-осмисляне на начина, по който дефинира-ме и възприемаме лошото поведение. Независимо от тези неща обаче - или по-скоро именно поради тях – вярвам, че е изключително практична. Тя всъщност може би е единственият начин да помог-нем на децата да пораснат и да се пре-върнат в грижовни и отговорни възраст-ни.

***

28 Тезата ми е, че първите въпроси,

които трябва да си зададем, са „От какво се нуждаят децата?" и след това „Как можем да задоволим тези нужди?”. Ако изходим оттук, ще стигнем до съвсем различни изводи, отколкото ако се запи-таме: „Как да накарам децата да правят това, което искам?”

Тезата ми е, че начинът, по кой-то се държат учениците в училище, е толкова силно продиктуван от това, което ги караме да учат, че трябва сери-озно да се замислим дали има достатъчно основания да гледаме на мениджмънта на ученическия клас като на самостоятелно направление.

Твърдя, че желанието да накара-ме учениците да се държат „възпитано” странно напомня опитите да ги накараме да дават правилни отговори в час. Логи-ката на конструктивизма, че ударението върху правилните отговори не помага на децата да развият мисленето си, предпо-лага, че ударението върху правилното поведение също не помага на децата да станат добри хора.

Е, стига толкова, дотук с "цитати-те". Засега толкова. Аз тепърва още ще пиша по повдигнатите от тази книга проб-леми. Защото - излишно е да споменавам това - господстващите по отношение на нашето училище представи, и на учениците, и на учителите, и на родителите, да не говорим пък за представителите на адми-нистрацията-бюрокрацията, са на едно съвсем архаично, анахронично, отдавна демодирало и крайно догматично ниво, което е именно главната пречка в нашите училища да "задуха" все някога "вятърът на промяната".

На това основание смея да твърдя, че всичко в "системата на образованието и възпитанието" ни е задушно и мухлясало, т.е. съдбовно се нуждаем от отваряне на прозорците и от всекидневна упорита борба с мухъла. Тъй че книгата на А.Кон в този смисъл е една не само реформаторска по дух, а направо революционна книга, а спо-ред мен точно такъв род идеи са ни нужни, щото нещата са забатачени дотам, че вече не могат да бъдат поправяни "на парче" и "предпазливо", а се иска коренна промяна, сиреч, иска се не просто метла, иска се най-напред чук - ако ми позволите да се изразя по един ницшеански маниер.

Да, иска се чук, който първом трябва да удари здраво по нечии дървени глави, по главите на дървените "философи" в администрацията на образованието, които държат властта така яко, че не допускат никакъв повей на промяна.

Но така вече не може да продъл-

жава, следователно, повтарям, иска се чук...

ПУШЕТЕ ЯКО, НИКОТИНЪТ СТИМУЛИРА УМСТВЕНИЯ ПРОЦЕС, АКО НЕ ПУШИТЕ ЩЕ ОГЛУПЕЕТЕ!

На едно място прочетох такова прочувствено слово за ползата от пушенето на цигари (и респективно: за вредата, за огромния риск, който поемат непушачите като не пушат!), че нямах друга възможност освен да възкликна ето така:

Тюх, да му се не види, що отказах аз цигарите преди 4 години вече?! Толкова ползи да изпусна! Аз се чудя защо здравето ми се развали откак махнах цигарите, а то ето за какво било. Дали да не пропушвам пак? Само паричното съображение ме въз-пира, ама пък нима е допустимо човек да мисли за пари когато става въпрос за здра-вето му? :-)

Значи науката доказва, че човек трябва да пуши колкото се може повече! Ето че най-сетне имаме наука, от която да усе-тим известна полза и ние, обикновените хора. А ето сега и цялата поредица от тия бляскави ползи и предимства, които пуша-чите имат пред непушачите - и също така вредите за здравето, което поемат глупави-те и оглупяващите постоянно непушачи като са се подложили на риска да не пушат, сиреч, да не се ползват от благотворното въздействие върху организма на балсама, наречен никотин:

Пушенето е физиологически необ-ходим за организма на човек процес. Нико-тинът убива 36 вида микроби, като от тях 8 са вредни. Под действието на никотина първи загиват старите и слаби мозъчни клетки. Смолистите вещества, които се отлагат при пушенето по вътрешните стени на белия дроб затрудняват достъпа на въздух до алвеолите с което принуждават организма да увеличи благотворно притока на кръв в белия дроб.

Без пушене аналогичен ефект мо-же да се получи само с интензивни занима-ния със спорт и сложни дихателни упражне-ния. Сам по себе си процеса на всмукване на дима и особено пушаческата кашлица се явяват естествена и необходима дихателна гимнастика.

Непушачът преждевременно из-носва своят организъм, работейки без по-чивка за цигара. А никотинът убива конят в човека. Паленето на цигара помага в про-филактиката на сериозните психически

разстройства. Пушещите се отвличат от производствените проблеми, шегуват се и се забавляват. Всяка усмивка продължава живота на човека с минута, а всяка цигара го съкращава с 3 минути. Тоест за всяка изпушена цигара, ако се усмихне човек 3 пъти и митическата вреда от никотина ще спадне на нула. Освен това временният недостиг на кислород, по време на пушене-то кара мозъка след изпушването на цига-рата да работи с удвоена ефективност.

Това, естествено, не важи за не-пушачите, чиито мислителни способности намаляват експоненциално заради моно-тонната работа и кислородното пренасища-не.

И така нататък. Автор на тая реч за благотворния ефект на никотина върху човешкия организъм е Maxim Velkov. Съвет-вам ви да прочетете панегирика му док-рая... В коментарите някои читатели отбе-лязват, че ако човек пуши, доживява в някои случаи до преклонна старост, което е по-редното доказателство за това, че пушенето изобщо не е вредно...

ДРАГИ БЛОГЪРИ, НИКОГА НЕ ДОПУ-ЩАЙТЕ ГРЕШКАТА ДА СТЕ ОПОЗИЦИЯ НА НОВОИЗГРЯВАЩИ ПОЛИТИЧЕСКИ КУМИРИ!

Блогърът Комитата, който по едно време има неблагоразумието, макар и не-натрапващо се, да демонстрира известни, пък макар и твърде умерени сини симпатии, сега в блога си се хвали, че бил почетен от г-жа Кунева да бъде поканен на среща с нея на “известните блогъри”. Срещата била протекла еди-как си, г-жа Кунева много мило се била отнесла към блогърстващите, и прочие; всичко било много фино, изискано, симпатично и европейско, в нейния стил. Има и снимки от събитието, които ще го увековечат за историята.

На тия снимки си личи и нежно и замечтано гледащият блогър Сула, който е нещо като най-близък изповедник на г-жа Кунева, т.е. е най-централно лице в новоуч-редяващото се “ново дясно гражданско движение барабар с партия”, с която, за радост на всички олигархични медии, толко-ва милата г-жа Кунева ощастливи нацията. Явно на нея й е отредена видната истори-ческа рол да бъде пореден спасител на

29 многотърпеливата ни наивна нация, което е похвално, нищо че тоя път спасителят ще бъде с фуста. Та във връзка с тия забеле-жителни исторически събития, предвеща-ващи нови апотеози на родната ни полити-ка, моя милост се осмели да заяви следното в блога на самия г-н Комита:

Да разбираме ли, че г-н Комитата, подобно на г-н Сула, вече е привлечен и приобщен към “новата дясна формация”?

Интересно ми е, питам, щото г-жа Кунева успя вече да “изсмуче” към себе си няколко многообещаващи политици-кариеристи от ДСБ, които се намъчиха да стоят извън Парламента, та какво остава да прилапа някакви си там блогъри?

Дават ли сметка г-да блогърите Сула и Комитата, както и останалите, че присламчвайки се към “новото гражданско движение” всъщност погубват свободата си? Апропо, има ли надежди в това “граж-данско движение” и политически ангажира-ни граждани като блогърите да се уредят най-после с депутатско място, с почетно място в листите за депутати? За г-н Сула съм убеден, че вече е предвиден за листи-те, но г-н Комитата има ли такъв шанс?

Как ли гледа на това г-жа другарка-та Кунева, това поне разбрахте ли? На снимките тоя път не забелязах закуски, явно с нещо друго, много по-значително и при-мамливо, са ви почерпили? Абе разбираемо е, намъчиха се някои блогъри с това да подкрепят партии и коалиции, в чиито депу-татски листи няма никаква надежда да по-паднат, дано тоя пък Кунева им даде дъл-гожадувания жанс да се повъзвеличат и те още малко!

Желая успех в преобразяването ви от политически блогъри в блогърстващи политици, г-да Сула, Комита и другите от видната блогърска компания! Никога повече не допущайте грешката да сте опозиция на новоизгряващи политически звезди, щото по този начин пропускате шансовете си и вие да намажете нещичко от тяхната слава! Ето, тия, дето навремето – и съвсем навреме! – подкрепиха Боко, какви ползи спечелиха, станаха депутати, министри, станаха вели-ки, тъй че дерзайте: така и требе да се прави! Нема да се излагаме я!

РАЗГОВОР С ЕДИН ЩАТЕН ОПЛЮВАЧ НА КОСТОВ

Има доста хора в и извън интер-

нет, които години наред се прехранват с това, че постоянно и всекидневно плюят Костов. Някои дори се замогнаха и охраниха от тоя доходен бизнес. Е, може да има идиоти, които без пари да плюят по бившия премиер, но тия явно са крайно тежък слу-чай и от тях науката изобщо не се интересу-ва.

Моя милост отдавна следи една одиозна личност в интернет, която в блога

(сайта) си всеки Божи ден плюе най-усърдно против Костов. Явно това лице е щатен оплювач. Не вярвам да е съвсем луд да се занимава с презрената си професия ей-така, за едното нищо, за без пари. Нарича се това лице Иван Топанкев. Преди време успях да го загащя във Фейсбук и проведох с него доста многозначителен разговор; публикувам го, та тия, дето имат наклоннос-ти към психопатологията, да добият извест-на представа за тоя психологически тип: типа на щатния интернетен оплювач на Костов. Ето, четете:

Ангел Грънчаров: Хей, ти ли си блогъра, дето всеки ден пише срещу Костов? Или е съвпадение на имена? Иван Тропанкев: Същия… Ангел Грънчаров: Колко ти плащат за плюенето, колко печелиш? Иван Тропанкев: Аааа, ти си бил съветски възпитаник…. Ангел Грънчаров: Да, ние с Костов сме “съветски възпитаници”, но ченгесарски измекяри като теб не сме били… Кажи колко ти плащат де, кажи, да видим; усърдието ти в оплюването на Костов, разбира се, е па-рично подплатено, драги ми рубладжийо, кажи обаче каква ти е заплатата… Иван Тропанкев: А знаеш ли коя е думата с две правописни грешки във факсимилето в профила на блога ми? Ангел Грънчаров: Не знам, а кога ще отго-вориш на въпроса ми? Иван Тропанкев: След като имаш претен-циите, че разбираш от ченгета, интересувал ли си се къде в Пловдив ДС е провеждала разпитите си по времето, когато си бил на ръка разстояние от крайцера Аврора? Ангел Грънчаров: Не разбирам от ченгета, ти ако разбираш, претенцията ти явно е съэвсем основателна – щом сега ченгетата на теб са доверили нелеката и неблагодар-на мисия да плюеш по Костов всеки ден… срещу парички, разбира се; вервам, не си глупак да го правиш ей-така, за едното нищо, заради единия спорт Иван Тропанкев: Нека да задам така въп-роса си: факсимилето, което съм пуснал в блога си, досещаш ли се откъде е? Ангел Грънчаров: Не, аз не съм толкова досетлив и обигран в ченгесарските рабо-ти…

Иван Тропанкев: Според теб защо Миг-лена се е подписвала като Пръмова преди Десети ноември, а след това – като Кунева? Ангел Грънчаров: Правиш се на луд, което говори, че съвестта ти хептен не е чиста… Иван Тропанкев: Какво притеснява според теб човек, който се е гордеел, че е завър-шил марксистко-ленински науки в града на Аврора, Съветския съюз и това му е отва-ряло вратите по времето на соца, днес да пропуска тези факти от биографията си и да пише друго?… (Оставям настрани факта, че такъв човек със сигурност е и контингент на Комитета, както ми е твърдяла една британ-ска дипломатка, изгонена от там заради аферата “Ким Филби”, учила български вкъщи…) Ангел Грънчаров: Такова чудо като “марк-систко-ленински науки” съществува само в комуноидни ченгераски глаави като твоята. И така, колко парици получаваш месечно за да плюеш всеки ден злодея Костов? Иван Тропанкев: Защо си плюеш на физи-ономията като цитираш Тачър. Нали точно по нейното управление са те обучавали в Съветския съюз, че тя е най-големият враг на строя… И сигурно си вярвал в това… Наистина не разбирам защо… Ангел Грънчаров: Много си глупав, проща-вай, ама глупостта ти вече избива на идио-тизъм: и какво като съм бил в СССР? Това ли ще ми определи на мен идеите и ценнос-тите? Според теб който е учил в СССР, е комунист, тъй ли? Ами в комунистическа България който е учил какъв трябва да е? Излиза, по твоята “логика” неуките, проста-ците само те няма да са комунисти, тъй ли? А сега като ти разясних тия прости зависи-мости, земи, гледай да не изпушиш от умст-вено напрежение, докато ги асимилираш, а пък като се съвземеш, почини си, и ми отго-вори: колко парици ти дават да плюеш Кос-тов секи ден, айде, нали ме разбра? Иван Тропанкев: Ама защо не напишеш в профила си, че си завършил в СССР, в Ленинград!? Ангел Грънчаров: Написал съм го, катил… И така, колко парички ти дават ченгетата да плюеш по Костов, толкова ли са много, че не смееш да си признаеш? Иван Тропанкев: Да не би да смяташ, че имаш нещо общо с Петербург, а още по малко с Русия? Ангел Грънчаров: Да, имам… и какво, колко пари ти плащат ченгетата? Иван Тропанкев: Ееее, май се срамуваш от истината? Ангел Грънчаров: Защо аз да се срамувам, ти земаш парите, аз да се срамувам, баси тариката си бил?! Иван Тропанкев: И понеже говориш подоз-рително, но обяснимо често, за пари, защо не вземеш да върнеш рублите, инвестирани в теб от Съветската власт. И тогава ще бъде по-друго Ангел Грънчаров: Аз да ги върна, та да ги дадат на теб, ах ти, гиди подъл рубладжио!

30 Голяма лакомия за рубли си отворил, да ти преседнат тия пусти рубли дано! И колко ти плащат за плюенето връз Костов руските ти таваришчи? Иван Тропанкев: Не е ли срамно да гово-риш така за твоите съветски учители след като са инвестирали в теб хиляди рубли!? И за всички нормални хора е… Но ти не си такъв, нали? Ангел Грънчаров: Много нещо си се заг-рижил за интересите на твоите съветски покровители… ама така е… лакеят винаги си е лакей и слуга. И кажи де, не се сраму-вай, колко ти плащат рублички твоите съ-ветски началници? Иван Тропанкев: Хехех, от толкова години си в Пловдив, а се държиш като селска пръчка. Вярно е, че не може да се очаква на друго да те научат и твоите съветски учите-ли. Пък едва ли си общувал с истински филибилии. Те надушват отдалеч такива като теб. Надушиха и Командира, макар и късно. Опитвам се да ти помогна от самото начало. Сега се залъгваш в самозвано словоблудство, чекиджийска работа, да ти кажа в прав текст. Знам и какво те притес-нява. Това, от което имаш нужда е катарзис. Но, както казва един приятел психиатър и основател на ДСБ май си от тези, които отдавна нямат какво да губят в морално отношение и са си плюли на физиономия-та…

Няма да казвам и защо руснаците няма да си поискат парите обратно, ти си знаеш… Но ще ти обясня накратко какво е “Тачър”. В Единбург една продавачка ме гони близо двеста метра за да ми върне едно пени. И когато и казах, госпожо ама това е едно пени, тя каза, да, но е великото едно пени. Ще ти доверя и още нещо, че първият въпрос, който ми бе зададен в ДС от един ленинградски твой колега бе: “Защо плюете Съветския съюз?”. Затова ми стана смешно като ме попита: “Ти ли си тоя, който плюе Костов?”. Да живееш в безродство и нищета е ужасно. И няма никакво значение дали това ще е по времето на соца или днес. Но това са твои терзания, нали!? Ангел Грънчаров: Боже мили, да ми изна-ся лекция по морал човек, който най-безсрамно и нагло плюе всеки ден срещу заплащане един български политик и дър-жавник, срещу когото руската ченгесарска мафия води същинска пропагандна война вече толкова години! Е те това вече е вър-хът, значи счете за нужно да ми изнасяш морална беседа, мале мила?! Значи смеш-но ти стана като те попитах колко ти пла-щат, тъй ли? Толкова ли си се оял вече, подобно на лаком кърлеж, та се смееш когато те питат за такива неща? А сега кажи все пак колко ти плащат твоите господари, мизерна душо, а недей да ми разказваш басни за едното пени, щото все пак лицеме-рието и наглостта трябва да имат известен предел, нали така?

Иван Тропанкев: Хей, ленинградски плъх, както и да препираш миналото си, колкото и да се криеш, било зад Костов или зад Та-чър, все ще лъсва червения ти задник…

А това, че освен безродник си и бо-гохулник, никак не ме учудва – толкова много съветски рубли са вложени в теб, че вместо да ми се правиш на праведник, вземи да се покаеш! Да, смешно ми е като гледам как се гърчиш…

Но на тези, които уж защитаваш, вече никак не им е смешно. Защото на тях почна да им светва, че няма да прокопсат докато не се очистят от такива като теб… Хайде, пак задай милиционерския си въп-рос… Ангел Грънчаров: Нещо започна да си изпускаш нервите, което е симптом за не-чиста съвест – и е признание за правотата ми. Нали знаеш римската максима: “Ти се гневиш, о, Юпитер, следователно аз съм правият!”. Така упорито бягаш от крайно неприятния ми въпрос, което вече е равно-силно на категоричен отговор; сам можеш да се досетиш кой е той. Прочее, думите са моето “богохулство” е най-модерен ченге-сарски прийом, което окончателно те деги-зира. Явно си човек на КГБ. И тъй, колко ти плащат руските ти господари за да плюеш всеки ден Костов? Иван Тропанкев: Хехехе, само пробвах да видя дали си в дупката си… Ангел Грънчаров: И така: колко ти плащат – или се занимаваш с презреното си зани-мание само поради вродена душевна ни-зост?! Други пари направиха, плюейки Кос-тов, а ти нищичко не получи, затова ли си така ядосан? (Тук разговорът ни свършва. Замислен дълбоко над думите ми, Иван Тропанкев изчезна сякаш вдън земя. Имам чувството, че изпадна в тежка психична криза. Публи-кувам това горното та да го накарам да се отърси от кризата си: клин се избива с клин. Много съм състрадателен и човеко-любив, та затова правя така…)

КОГА ЩЕ ДОЙДАТ ОНИЯ ВРЕМЕНА, В КОИТО БЪЛГАРИЯ ЩЕ СТАНЕ СИЛНА И ПРОСПЕРИРАЩА СТРАНА С ДОСТОЙНИ И НЕУНИЗЕНИ ГРАЖДАНИ?

Откак Иван Костов отказа да впи-ше психиатъра д-р Н.Михайлов в листите за следващия Парламент, от този миг Костов стана за него най-ненавистният човек на земното кълбо, а пък психиатъра започнаха да го водят от телевизия в телевизия, както се води мечка, за да радва децата – в слу-чая, за да радва хем скудоумните, хем и кукловодите, за които Костов е на кошмар подобен.

Гледам тази сутрин, че психиатъ-рът с политически и медийни амбиции и с неутолима жажда за слава пак, меко каза-

но, се е изпуснал в гащите, ама знайно е, че такива продукти в нашите условия твърде много се ценят, затуй и ги произвеж-дат в изобилие, в или направо без целофан, за да ухаят по-упоително. Прочее, големи дивиденти в този бизнес спечели, примерно, Явор Дачков от момента, в който от косто-вист стана върл антикостовист. Даже зам.-главен редактор на многотиражен жълт вестник го направиха заради добро поведе-ние. И много други се облажиха.

Стигна се дотам, че в днешно вре-ме хората много се пазят да не би някой да ги набеди в симпатия спрямо Костов, щото това води до заплахата да изпаднеш в пъл-на изолация; щото, знайно е, никоя медия у нас не смее да рискува да дава трибуна на хора, които нарушават пропагандната омер-та: всички политици у нас може да си имат някакви кусури, но стават, удобни са, не нарушават установилото се статукво, само злодеят Костов не се вмества в него и е заплаха за най-съкровените копнежи на ченгесарската ни олигархия и мафия. Която, прочее, не жали пари, за да стимулира и насърчава рвението на хулещите, които дефилират, както казах, от медия в медия, и то от ранни зори та чак до най-късни нощни доби.

От тази гледна точка, примерно, хора като мен, дето си позволяват да не се включват в антикостовисткия медиен хор, поемат неимоверни рискове - първо, да станат едва ли не на всички ненавистни; второ, да ти лепнат неизмиваемото клеймо "костовист" с всички произтичащи от това злини и негативи, и, трето, да си останеш завинаги в девета глуха, докато иначе, ако поне си мълчиш и не казваш нито добро, нито лошо за Костов, поне чат-пат ще те канят по "теливизиите"; е, най-печелят ония, които са без скрупули и са способни на всякакви мерзости, било за слава, било за пари, било заради някакви свои мании и пр. Така стават тия неща у нас, щото, дето се казва, толкова са ни изтънчени и нравите, а пък услужливи мерзавци, дето се казва, бол, с лопата чак да ги ринеш.

Понеже съм дамгосан в интернет като "върл костовист", поради което прилич-ните хора даже не смеят да признаят, че ме познават, за да си турят петно върху ими-джа, съм длъжен да дам известно разясне-ние каква, тъй да се рече, ми е "ползата от

31 файдата" комай единствен в блогърската джунгла да продължавам да държа все една и съща позиция спрямо Костов, поемайки толкова много рискове - щото много плюнки се леят и връз мен, ако сте забелязали. Прочее, хулещите не пестят сили да изкар-ват "костовистите" за нещо като "секта", в която "божеството" бил Костов, а всинца му се покланяли и прочие дивотии. Аз офици-ално даже не съм "костовист", щото не съм в партията му, и затова загадката е, пред-полагам, лесно разрешима: обявяват ме за глупак.

А истината, както винаги, е проста: в политиката при мислещите хора работите не опират до симпатия и антипатия, а до преценка. Аз съм преценил, че Костов зас-лужава моето доверие на следните рацио-нални основания:

● Изхождам от християнското раз-биране, че човек се познава по делата; именно заради това, че Костов на дело показа, че умее да управлява страната, да прави най-трудни реформи и да я извежда от най-тежки кризи, затова и се ползва от моето доверие;

● Изхождам и от базисното разби-ране за манталитета, който се въплъщава от т.н. масова психология в наши условия: когато "всички" еднакво хулят, ненавиждат и ругаят някой, набеден, че е "най-лош", то този някой получава моите симпатии; хрис-тиянско е да подкрепиш всеобщо обругани-ят, щото и не е човешко така да се отнасят към дадена личност;

● У нас всички политици са "доб-ри", приемливи, удобни, "наши", само Кос-тов е неудобен, лош и чужд; и Царо никой не го ругае, е, ако го ругаят, то е от "кумува срама", Боко пък всички го обичат, Гоце, въпреки крещящата си безличност и корум-пираността си, си е наше момче, даже Доган не е такъв трън в очите, какъвто е Костов; и, воден от максимата Щом те са "добрите", аз в такъв случая оставам с "лошия" Кос-тов!, то бившият премиер-реформатор има моята подкрепа.

Че Костов е умен и че го бива като управленец това го признават даже и най-върли негови неприятели, примерно Т.Дончева, стига да имат известна доза самоуважение и стига да не са комплекси-рани нещастници и мижитурки. А на Бълга-рия винаги са й били нужни способни поли-тици и държавници. И пак, и то в още по-голяма степен ще са й нужни след провала на недоразумението Боко, което се държи в управлението подобно на това как се държи един слон в стъкларски магазин.

Ето защо Костов е нужен на Бъл-гария, колкото и някои да ги втриса от тая мисъл; а какви и кои са тия, които ги втриса от тая мисъл? Ясно кои са: ченгетата, мут-рите, руско-българската мафия, неприяте-лите на България ги втриса от тази мисъл. Точно затова, че някои толкова ги втриса от тая мисъл и показва основателността й. И

понеже за мен като философ и човек две неща имат особено значение - истината и, на второ място, просперитета на Бълга-рия - то на това основание заставам твърдо зад Костов. Даже смятам, че в тия години, в които в българската политика се изредиха недоразумения като Симеон, Дмитрич, Гоце, Боко, ако у нас през това време беше уп-равлявал Костов, то България сега щеше да е съвсем друга, което и именно ми дава правото да бъда твърд в политическите си убеждения.

Нека над тия мои думи да имат добрината да се замислят, ако могат, зом-бираните от олигархичната пропаганда и ония, които се поддадоха на истерията срещу Костов. Убеден съм, че Костов има бляскаво бъдеще в българската политика, както също съм убеден, че ще настъпят други, по-благодатни времена за България. Времена, в които България ще стане много по-достойна, силна и просперираща. Тия неща са взаимно-зависими и трябва да си хептен сляп или заблуден за да не видиш и да не признаеш връзката им...

ЦЕНТРАЛНИЯТ ПОЛИТИК НА ПРЕХОДА ИВАН КОСТОВ ТРЯБВА ДА ОСТАНЕ В ПОЛИТИКАТА, НАЙ-МАЛКОТО НАПУК НА МОСКВА

На едно място обменихме с един човек няколко реплики, а пък този човек изказа едно, по мое виждане, твърде осно-вателно мнение, на което ми се иска да изведа на по преден план; това и правя, публикувайки го в отделен постинг; ето:

Да, но българските избиратели ще кажат: дори да е така – какво от това? Каква е алтернативата? Всички останали българс-ки политици начело с, разбира се, Иван Йорданов Костов, също са мафиоти. (Ано-нимен)

Пак ченгесарския номер “всички са маскари”; като се напише Всички останали български политици начело с, разбира се, Иван Йорданов Костов, също са мафиоти ИСТИНАТА, че в момента ни управлява един БАНДИТ, едно галено дете на МАФИ-ЯТА, съвсем губи остротата си. Този е чен-гесарския начин да се подсилва хорското малоумие… (Ангел Грънчаров)

Аз съвсем не твърдя, че Костов е мафиот, а просто възпроизвеждам нагласи-

те и реакциите на немалка част от изби-рателите, внушена им от мафиотските ме-дии.

Съгласен съм: именно чрез удоб-ната теза „всички са маскари” се губи остро-тата на ВСИЧКИ атаки срещу което и да било българско правителство. Впрочем ако се замислим ще установим, че тази теза съвсем не е толкова погрешна. Факт е наис-тина, че ВСИЧКИ български политици са маскари – но с едно единствено, много знаменателно изключение: Иван Йорданов Костов и ДСБ. Привържениците на тази теза (нарочно) пропускат този ключов факт. Да, всички са маскари – обаче без Костов и ДСБ.

Това е причината за неистовите напъни Костов да бъде елиминиран от бъл-гарска политика. През 2001 беше доведен Симеон, за да бъде прекратено управлени-ето на Костов. След това беше направен опит той да бъде изместен в СДС и пратен в пета глуха. След като създаде ДСБ, всичко беше насочено към разбиването на ДСБ. Сега СК беше разтурена, за да бъдат ели-минирани Костов и ДСБ от политиката, дори с цената на евентуалната смърт на оста-тъчното СДС (макар че на СДС, разбира се, се дават обещания за влизане в НС, посто-ве и пр.).

Москва не може да търпи Костов не само като управленец, но и в опозиция. Просто той трябва да излезе напълно от политиката и да се махне от очите им. Са-мият Костов беше писал навремето, че мозъкът на операциите срещу него е извън страната, а атаките в страната идват от жалките марионетки на този мозък.

Само че за разлика от марксистите аз смятам, че не „народните маси”, а лич-ностите правят историята. Светът щеше да е различен без Александър, Цезар, Наполе-он, Ленин и Хитлер, а България без Стам-болов, Стоилов, Костов и т.н. Ето защо централният политик на прехода Иван Кос-тов трябва да остане в политиката, най-малкото напук на Москва. (Анонимен)

Напълно вярно говориш и пишеш, споделям! Така е… това е самата истина… колкото и да е неприятна тя за някои… (Ангел Грънчаров)

КОИ ХОРА СЕ ВЪЛНУВАТ ПРЕДИМНО ОТ ИДЕИ

Тази мисъл може като едното нищо да бъде девиз на списание ИДЕИ :-)

32 СП. ФОРИН АФЕЪРС: БЪЛГАРИЯ Е МА-ФИОТСКА ДЪРЖАВА, УПРАВЛЯВАНА ОТ ПРЕМИЕР, КОЙТО Е БИВШ НАРКОТРА-ФИКАНТ

Чета тази сутрин публикация с, без преувеличение, щръкнала от възмущение и срам коса: станахме за смях пред целия свят, егати резила! Публикувам по-долу откъс от публикацията, казваща една не само горчива, но и страшна истина. Моят коментар е съвсем кратък, той не може да е друг освен този: Ало, хора, ало, граждани, ало, българи, събудете се бе, дремлюв-ци неедни!!!. Ето, четете и вие:

Сп. “Форин афеърс”: България е мафия-държава

16 Май 2012, Сп. Форин Афеърс/Биволъ

Страната е причислена към онези, в кои-то управлява организираната престъп-ност

Анализът в сп. “Форин Афеърс”, който причислява България към страните, в които управлява организирана престъпност – Черна Гора, Украйна, Гвинея, Мианмар и др.

Статията в авторитетното амери-канско списание Foreign Affairs беше открита за българската публика от портала euinside.eu. Тя беше подмината от българс-ките медии, дори от критичните към властта, въпреки несъмнено стряскащите заключе-ния в нея. На България е отредено “почет-но” място сред мафиотските държави като Гвинея, Черна гора, Мианмар (или т.нар. Бирма), Украйна и Венецуела.

Единствената европейска държава управлявана от премиер, който е бивш наркотрафикант, ето една истина, която българските конвенционални медии не могат да си позволят да произнесат. Някои от страх, други поради икономическа прину-да, трети защото са част от пропагандната машина на престъпността, която е на власт.

Положението е особено драматич-но, защото зад академичния тон на автора, който може да си позволи да нарича нещата с истинските им имена, има и реална поли-тика. А нейните интереси са хора като Бойко Борисов да бъдат на власт. “Кучи син, но наш кучи син” – е казал Рузвелт за диктато-ра Сомоса баща. Ето защо преди година посланик Уорлик дойде лично в парламента да брани “кучия син” от шокиращите данни за него в американските дипломатически доклади, впрочем обилно цитирани от Мой-зес Наим.

Показателно е и мълчанието на опозицията, която в друг контекст би използвала макси-мално подадената и топка. Тя обаче си трае, защото мафиотите, които управляваха при Тройната коалиция също са важни експонати в българския музей на организи-раната престъпност, изплувал от грамите.

Така или иначе, духът е пуснат от бутилка-та. Реалността, че в България се симулира демокрация, а всъщност става дума за мафиотска държава, управлявана от прес-тъпник, с престъпна опозиция, не може да бъде крита вечно. Знак за това е все по-сериозното осмиване на властта с вицове, карикатури и съвременни изразни средства, съпоставимо единствено с периода на къс-ния зрял социализъм на Тодор Живков, от когото се вдъхновява сегашния премиер. А едва ли има по-добър пример за мафиотска държава от България в края на 80-те, с каналите за дрога и оръжия на Държавна сигурност.

Биволъ преведе и представя на своята публика цялата статия от Foreign Affairs, списание, в което са взимали думата 11 американски външни министри, и което без съмнение играе важна роля за разбирането на световните процеси от сегашни и бъдещи политици в САЩ и по света. (Въведението е на “Биволъ”)

(Следва статията на сп. “Форин афеърс”.)

Вестник ГРАЖДАНИНЪ –

първият блогърски вестник

ИСТИНАТА НИ ПРАВИ СВОБОДНИ!

КОНТАКТИ: angeligdb@abv.bg

Телефон 0878269488

*******************

НОВИЯТ БРОЙ НА ВЕСТНИК ГРАЖДАНИ-НЪ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ И Е В РЪЦЕТЕ НА АБОНАТИТЕ СИ...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие

Кратка

психологи-ческа исто-рия на съв-

ременна България),

изд. ИЗТОК-ЗАПАД,

2008 г., 320 стр. Хроно-логия и

феномено-логия на

случилото се след 1989

година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба.

Книга за нашите лутания по пъти-щата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусени-те ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оп-тимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуване-то, живота ни. Духовната безпътица пораж-да историческите, пък и сегашните ни не-щастия.

А растежът на нашите сили – и ка-то индивиди, и като нация – тръгва от осво-бождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.