Август 2020, година 17, брой 8 bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 14 стр.

стр. 3-6

СЕРЖ АЛИМИ

ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА БУРЖОАЗИЯ - НАСЛЕДСТВЕНИЯТ ЕЛИТО

Н Л

А Й

Н

(На стр.2-3) (На стр.7-9)

L M Превод Юрий Борисов

Двайсетгодишната война?ОСЕМНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ американски войници,

които тръгват днес да воюват в Афганистан, не са били още родени, когато войната е започнала.

През 2012 г. Доналд Тръмп беше вече отсякъл: „Време е да се напусне Афганистан“ (1). Не е сигурно дали той ще успее да постигне целите си по-добре от предшественика си Барак Обама. Тъй като всеки опит САЩ да се дезан-гажират военно от която и да е страна (Сирия, Либия, Корея, Германия) предизвиква изваждане на мечове във Вашингтон. Тутакси военното лоби се провиква: русна-ците са там! Руснаците идват! Военният бюджет на САЩ (738 милиарда долара през 2020 г.) може да е над десет пъти по-голям от този на Русия, но биенето на камбаната „Москва“ е достатъчно за републиканците и демократите, за да изкрещят заедно големия си страх. И знаят, че могат да разчитат на редакторска подкрепа на Ню Йорк Таймс.

На 27 юни американският всекидневник подхвана изтекло съобщение на ЦРУ, според което Русия била платила на афганистански въстаници, за да убият амери-кански войници (2). Всички си спомнят, че през месеците, предшестващи войната в Ирак, Ню Йорк Таймс вече беше изиграл решаваща роля за разпространението на истории, свързани с „оръжията за масово унищожение“

на Саддам Хюсеин (3). Антируската психоза на този го-лям либерален ежедневник впрочем избожда очите на всеки, който изпише в търсачката му термините „Русия“ или „Путин“.

Афганистанската сензация — в която Ню Йорк Таймс като че ли взе да се съмнява само осем дни след като я разтръби - повдига още въпроси. Кой има полза от тази „информация“ в момент, в който изтеглянето на послед-ните американски войски изглеждаше почти уредено? Съединените щати имат ли основание да се възмущават от това, че един от обявените им противници помага на афганистанските бунтовници, при положение че техният съюзник Пакистан от дълго време прави същото и при положение че те самите, между 1980 и 1988 г., са дос-тавяли на муджахидините, тогава във война с Москва, свръхмодерни оръжия, благодарение на които те са убили хиляди съветски войници? И накрая, как да си обясним, че нюйоркският всекидневник, който не пропусна да ни пред-ложи обемисти вълнуващи портрети на трима моряка, за които се твърди, че са жертви на „руските пари“ ‒ един с

мустаци и практикуващ бодибилдинг, друг ‒ обичащ да гледа отново и отново филма „Междузвездни войни“, и последният ‒ обожаващ трите си дъщери ... ‒ „забрави“ да ни съобщи, че друга американска разузнавателна агенция ‒ Националната агенция за сигурност (NSA), не прояви никакво доверие към сензацията на ЦРУ (4)?

На 1 юли голяма коалиция от депутати, демократи и републиканци, въпреки това се възползваха от „разкри-тията“ на Ню Йорк Таймс, за да попречат на изтеглянето на САЩ от Афганистан. Все пак най-добрият начин чуж-дестранни войници да спрат да умират там би бил те да не са повече там.

(1) Twitter, 27 февруари 2012.(2) „Russia offered Afghans bounty to kill US troops, officials say“

(Русия е предложила на афганистанци пари, за да убият американски войници, твърдят официални източници“), The New York Times, 27 юни 2020.

(3) Вж. „Fake news, une fausse épidémie ?“ („Фалшивите новини, една фалшива епидемия?“), Manière de voir, n° 172, август – септември 2020, в продажба.

(4) „NSA differed from CIA, others on Russia bounty intelligence“, The Wall Street Journal, New York, 1 юли 2020.

ТЕЖЕСТТА НА ЙЕРАРХИЯТА В ЯПОНИЯ

„Ðàáîëåïåí åçèê“ è îáùåñòâî íà ïîä÷èíåíèåòî

Невъзможно е човек да се обърне на японски език с едни и същи думи към по-висшестоящ и към колега в работата, нито даже да говори на по-голeмия брат, както говори на по-мла-дия. Езикът се вгражда в едно вертикално общество, където подчинението се смята за добродетел.

МИЦУБ А ЯШИ АКИР А*

*Автор на романи на френски и японски език, сред които „В дъл-боките води. Японската баня“, из-дателство Арлеа, Париж, 2018 г., и „Сломена душа“, издателство Галимар, Париж, 2019 г.

ПОЛИТИЧЕСКА-ТА криза, която Япония изживява, е най-тежката от

1947 г. насам – годината, ко-гато влезе в сила сегашната

Конституция. Гражданите трябва да одобрят или не нейната промяна според проект, публикуван през 2012 г. от управляващата Либерално-демократическа партия (PLD). Министър-председателят Шиндзо Абе, който ръководи тази партия, се стреми да задуши основ-ните принципи на демокра-цията.

КОГАТО СТРЕМЕЖЪТ КЪМ МАСОВ ДОСТЪП ДО НАУКАТАСЕ ДЕФИНИРАШЕ КАТО „ГОСПОДСТВО НА ТЪЛПАТА“

Àìåðèêàíñêèòå ïîïóëèñòè ñðåùó ëåêàðñêîòî ëîáè

Пренебрежителното отношение на президентите Доналд Тръмп и Жаир Болсонаро към здравната криза укрепи мнението, че „популистите“ се отнасяли враждебно към науката, по-специално към медицинската наука. Историята на Съединените щати и Канада свидетелства за обратното: популистите са водили борба за демократизиране на науката и здравеопазването, докато корпорацията на лекарите е проявявала стремеж да ги запази за богатите.

Nina Korhonen. - De la série „Anna Amerikan Mummu“ (Ана, американската мама), 1993-1999.

Nina Korhonen - Courtesy Galerie Odile Ouizeman, Paris.

2АВГУСТ 2020 - МОНД дипломатик

(От стр.1)

NITADORI MIKI. - От поредицата „Odyssey: Refl ect“ (Одисея: Отражение), 2013-2015. Изложба от 28 октомври до 29 ноември 2020 г. в Стария музей на живописта, Гренобъл

Конституцията от 1947 година замести конституцията на Великата японска империя (1889 г.), при която страната в крайна сметка затъна в уни-щожителната лудост на една агресивна колониална война, известна под името „петна-десетгодишната война“ (1931 – 1945 ). След това японците се превърнаха от поданици (императорски суверенитет) в граждани (народен суверени-тет). Тази радикална и дълбока промяна на режима се случи с цената на неописуемото клане, предизвикано от колониалната експанзия на японската воен-но-фашистка държава (1) и на също толкова отвратителната бомбардировка на Токио на 10 март 1945 г., последвана от двете атомни бомби, уни-щожили за секунди градовете Хирошима и Нагазаки.

Въпреки запазването на „теноизма“ (който поставя императора и имперската институция в центъра на поли-тическата система), сегашната Конституция е наследник на Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. с нейната воля за „защита на правата, естествени и граж-дански, свещени и неотмени-ми“. Днешна Япония, излязла от руините и опустошенията на войната, беше изградена върху идеята да приключи веднъж завинаги с отврати-телната система на държавно потисничество.

От няколко години обаче, и най вече след установява-нето през декември 2012 г. на второто правителство на Абе, тази демократична следвоенна Япония навлезе в критична фаза и стана предмет на съз-нателен демонтаж (2). Първата стъпка на конституционната промяна е насочена към реми-литаризиране на страната чрез промяна на член 9, който за-бранява Япония да разполага с военни сили. Истинското на-мерение на тази промяна обаче отива доста по-далеч. Става въпрос за унищожаване на фундаменталните принципи на модерния конституциона-лизъм като система за защита на обществените свободи. Там е истинската опасност.

Слушайки днешните по-литически сили, които излагат традиционната си визия за страната, съсредоточена върху превъзходството на императо-ра, и настояват за неотложна конституционна ревизия, е редно да се попитаме защо японците стигнаха дотук след седемдесет години „демокра-тичен опит“. Защо продъл-жават да легитимират една авторитарна политика, безраз-лична към живота на огромна-та част на населението, както показва трагичният пример с катастрофата във Фукушима и тревожната реалност след нея (3)?

Първият ми отговор е от политико-философско естест-во. Основната характеристика на японската „политика“ – на-чинът, по който японците съз-дават и организират своя ко-лективен живот, своя начин да бъдат заедно, се състои в това, че те се възприемат не като гражданска, а като етническа нация. За разлика от Западна Европа, която за добро или за лошо изобрети Държавата-на-ция, следвайки политическата философия на Томас Хобс и Жан-Жак Русо, организира-на около фундаменталната концепция за обществения договор, Япония не успява да възприеме централната идея, че колективният живот про-изтича от желано и създадено политическо обединение, за да се защитят естествените права и основните свободи.

В японската политическа представа „да живеем заедно“ не се разбира по този начин. Напротив, то се слива с при-родното и съществува така от край време, независимо от чо-вешката воля. Мисля, че поли-тическата апатия на японците произхожда именно от това натуралистично виждане за обществото, иначе казано – от отказа да се приеме общество-то като човешко творение, като резултат на общо решение. Ето защо смея да твърдя, колкото и шокиращо да звучи, че в Япо-ния не може да се говори нито за народ, нито за гражданин, нито даже за общество в сми-съла, който влага в тези поня-тия политическата философия на френските и европейските просветители (4).

Åçèêîâè çíàöè íà óâàæåíèå

ВТОРИЯТ ми отговор е от езиково естество. Свойственото за Япо-

ния разбиране на понятието „да живеем заедно“, т.е. раз-бирането за начина, по който членовете на едно общество съсъществуват (или това, кое-то Режис Дебре мило нарича изкуството да създадем колек-тивно „Ние“ от съвкупността от „Аз“-ове), се характеризира преди всичко с вертикалност

на човешките отношения. Те поставят индивида в позиция, придобиваща смисъл само в йерархична система. Господ-ството на по-висшите и подчи-нението на по-нисшите са сър-цето на този вид организация. Така че става дума за система от предписания, разположени във верига, гравирана в съзна-нието на японците и отлично преведена чрез народния израз joi-katatsu (от думите joi – воля

на господарите и katatsu – пре-даване към по-нисшите).

Според историците това принудително „съвместно живеене“, изградено върху господство и подчинение, е установено от VIII век насам в старата императорска дър-жава, за да бъде след това под-силено от шогунската държава Едо (1600 – 1868).

Този политически строй, основан на двоичния принцип „господство – подчинение“, с течение на времето е успял да се наложи и в езика. Това означава, че езикът също има вертикална и йерархическа структура: тя принуждава говорещия да избира точните думи и подходящите изрази според особеностите на вся-ка ситуация, определянd от характеристиките на събе-седника, дали е по-висш или по-нисш. С други думи, йерар-хичната социална структура е вградена и в езика.

Един по-висш може да стане по-нисш и обратно в огромната каскада от стро-го организирани социални позиции във всяка социална група, независимо дали това е компания, администрация, политическа партия, учили-щен клуб или дори семейство.

Да си представим следната ситуация: двама мъже, работе-щи в едно и също предприятие, разговарят. Единият е обикно-вен чиновник (А); другият е главният директор (Б). Разгова-

рят заедно за своите бащи. На френски език А би попитал Б: „През коя година е роден баща ви ? Какво работи, с какво се занимава?“ и т.н... И Б., след като е отговорил, би задал съ-щите въпроси с точно същите термини. Двамата събеседници споделят един и същ речник: „вашият баща“, „раждам се“, „занимавам се“, и т. н. Както виждаме, езикът е общо благо, достъпно за всеки говорител по симетричен и справедлив начин. В японския език обаче нещата стоят по съвсем друг начин. А (низшестоящият) и Б (висшестоящият) не използват едни и същи думи, или ако ги използват, А трябва да промени речта си, като добави езикови частици, изразяващи почит (към бащата на Б) или омало-важаване (когато А говори за собствения си баща).

Можем да вземем за при-мер и разговор между двама братя. Как се обозначават един друг? На френски език те разполагат чисто и просто с личното местоимение „ти“. Възрастовата разлика няма ни-каква роля в избора на думите. На японски език, напротив, тази възрастова разлика обяс-нява различията в избраните думи. Когато говори на по-малкия, големият брат, който

заема по-висша позиция, може да си позволи да използва omaé („ти“) или да го нарича с малкото му име. По-младият брат обаче, за да се обърне към по-големия, е длъжен да употреби израза „niisan“, означаващ „голям брат“. Нито малкото име, нито местоиме-нието omaé, нито някое друго местоимение за второ лице, не е допустимо. Несиметрич-ността е очебийна.

Трети и последен при-мер ще хвърли ярка светлина върху японския език като инструмент за поддържане на йерархичните отношения на обществото чрез употреба, смятана за неправилна, на личното местоимение за вто-ро лице „anata“, използвана от млад мъж на 20 години с умствена изостаналост.

Става въпрос за Такаши, герой от моя роман „В дълбо-ките води“. Такаши работи в голямо предприятие. Заради неговия недъг (интелектът му е колкото на 10-годишно дете) работата му е в това да събира всички писма и да ги разпределя. Той познава всички работещи в пред-приятието − от генералния директор до извънщатните служители. Езиковата грешка

(1) Вж. Сесил Марен, „Империи на хармоника“, Маниер дьо воар, бр. 139, февруари – март 2015.

(2) Вж. „В дълбоките води. Японската баня“, Арлеа, Париж, 2018.

(3) Вж. Филип Пато Селерие, „Във Фукушима, една банализирана

катастрофа“, Le Monde diplomatique, април 2018.

(4) Вж. конференцията „Да живееш като езиков заточеник. Да отидеш отвъд своя свят, 25 септем-ври 2018, Международни женевски срещи, www.mizubayashi.net.

ТЕЖЕСТТА НА ЙЕРАРХИЯТА

„Ðàáîëåïåí åçèê“ è îáùåñòâî

МОНД дипломатик - АВГУСТ 20203

L M Превод Силвия Жако

Ñèçèôîâñêè òðóä

на Такаши се състои в това, че той използва към всички местоимението „anata“, до-като езикът го задължава да изключи това местоимение, когато се обръща към по-ви-сокопоставени лица.

Чрез това несъзнателно нарушаване на правилата, на което никой не се обижда заради психическия недъг, примерът с Такаши разкрива до каква степен йерархията е вградена в езика. Знаем, че Ролан Барт е определял езика като „фашист“. Защото, казва той, „фашизмът не означава да попречиш на някого да каже нещо, а да го задължиш да каже нещо“ (5). Така че е нужно безразсъдството на възрастен с детски ум, за да се опълчиш на „фашизма“ на японския език.

Да се изправи пред едно „ти“, е основно преживяване на говорещия японец, неза-висимо дали събеседникът му е по-висшестоящ или по-низшестоящ в йерархията. И всичко се случва така, и сякаш е съвсем логично, че гражданското общество, оно-ва хомогенно пространство, в което свободни и равноправ-ни говорещи лица се събират, не би могло да съществува.

По този повод можем да споменем „петте етически

пътя („gorin“) в конфуциан-ската морална теория, която е повлияла дълбоко японското съзнание: привързаността, която сближава силно бащата и неговите деца; чувството за дълг, което свързва васа-ли и принц; определените роли, които взаимно свързват мъжа и жената в семейната двойка; йерархичният ред, който подчинява по-младите братя и сестри на по-стари-те; отношението на доверие, което трябва да царува между приятели. Всички горепосо-чени взаимоотношения са от вертикално естество, с из-ключение на приятелството, което предполага равенство между участващите. За което всъщност не е сигурно, че в конфуцианското нравоучение излиза извън йерархичния ред на човешките взаимо-отношения. Както и да е, приятелството идва на пета и последна позиция в списъка на идеалните взаимоотноше-ния с висока нравствена стой-ност. Така че присъствието на непознати е вън от погледа на тази ограничена и нормирана визия за обществото.

Но нали именно с непо-знати, но подобни едно на друго същества, които се иг-норират взаимно, ще трябва да сформираме една политическа общност, наречена гражданско общество? При тези условия

бинарната комбинация вед-нага прави трудно, ако не и невъзможно, преживяването на „общностното“, където себеподобните, далеч от това да са впримчени във верига на господства и подчинения, се обединяват хоризонтално, за да създадат пространство на егалитарен обмен на думи и мисли.

Ние, японците, не позна-ваме мисълта от публично-то място, където народът се събира и обсъжда. В своето

ЗАЩО демокрацията, не като форма на управле-ние (или упражняване на

власт), а по-скоро като форма на общност, не може да се на-ложи на японския архипелаг? Нито пък, по-общо казано, да се наложи извън европейска-та културна сфера, оставаща твърде ограничена, където тази демокрация се е заро-дила спонтанно ? Езиковият въпрос има сигурно главна роля, дълго време подценява-на или незабелязвана. Защото, следвайки Русо, езикът се обособява според нуждите на обществото. Но струва ми се, че авторът на „Есе“-то казва само половината от своята мисъл: обработеният

„Есе за произхода на езиците“ Русо твърди, че „език, с който човек не може да се изрази разбираемо пред събрали се хора, е раболепен език“. Ако женевският гражданин въз-кръсне и отиде в Страната на изгряващото слънце, той със сигурност би казал, че жителите му, движещи се в акробатична и непрекъсната поредица от подчинения и господства, не са свободни и говорят на „раболепен език“, като това е техния специфичен начин да бъдат заедно.

език служи на свой ред за поддържане на обществената структура, която е определила формирането му; и едното, и другото се намират в отноше-ния на взаимно определяне и зависимост.

В страна като Япония во-лята да се промени обще-ството може ли да си спести задълбочения анализ на езика, чрез който се строи реалността на живота и на взаимоотно-шенията във всички социални среди, от училищния двор до парламента, като се мине през канцелариите в предприяти-ята? Естествено, не. Ако се промени „раболепният език“, цялото общество на подчи-

нението ще се размърда. Да разтърсиш езика обаче, както го прави Такаши, да искаш да въздействаш върху неговите обществени употреби, така че езиковите практики да се променят, това е Сизифовско усилие, било то колективно или индивидуално, и само историята може да измери постигнатото....

В контекста на глобалната здравна криза от Covid-19 и на малкото регистрирани случаи в Япония човек може да се чуди – дали освен дълбоко вкорененият навик да се носят маски и спецификата на со-цио-културния протокол (нито ръкостискане, нито целувки, нито прегръдки, неконтактно разстояние) не би трябвало да се вземе под внимание и произ-водството на живи думи (т.е. на „капчици“), зависещо между другото от културата на дебата.

Ако случайно този неочак-ван фактор се яви като същест-вен, ще бъдем, за съжаление, принудени да констатираме, че „роболепният език“ е по-устойчив от епидемията....

МИЦУБАЯШИ АКИРА

(5) Ролан Барт, „Урок“, Сьой, Париж, 1978.

В ЯПОНИЯ

íà ïîä÷èíåíèåòî

КОГАТО ЕДНА ОБЩЕСТВЕНА ГРУПА ДЪРЖИ ЗНАНИЕТО, ВЛАСТТА И ПАРИТЕ

Èíòåëåêòóàëíàòà áóðæîàçèÿ - íàñëåäñòâåíèÿò åëèò

Обществото, често можем да прочетем, било разделено на 1% най-богати и останалите 99%. Ала това бомбастично обобщение подминава не-равенствата, свързани с дипломите. То прикрива ролята на интелектуалната буржоазия, която дори когато обслужва единия процент, обича да се представя в лагера на потиснатите. Тази социална прослойка, произхождаща от „меритокрацията“, предава привилегиите си на своите наследници, както едновремешната аристокрацията.

ПИЕ Р РАМБ Е Р

ПРЕЗ лятото на 1957 г. английският социо-лог Майкъл Йънг се разхожда по плажа

в Уелс. Дълго време той е бил изследовател в британската Лейбъристка партия, съставя нейния манифест от 1945 г., а впоследствие се разграничава от нея. Та крачейки по пясъка, той размишлява: единадесет издатели са отказали послед-ния му ръкопис. Внезапно

забелязва край водата прия-телска двойка, спира се при тях и им разказва за книгата, която никой не иска. Съвпа-дение – познатите му издават книги за изкуството и решават да включат произведението в своя каталог. Заглавието му е: Възходът на меритокрация-та (1). Заради този термин, сглобен от латински и гръцки, Йънг очаква подигравки. С продадените петстотин хиляди

екземпляра за няколко години „меритокрация“ влиза във всекидневния език. С цената на огромно недоразумение.

Произведението на Йънг, написано в духа на 1984 на Джордж Оруел и на Прекрас-ният нов свят на Олдъс Хък-сли, рисува една антиутопия: кошмара на един модерен свят, ръководен „не толкова от народа, а от най-интелигент-ните хора“. Фактически от правителство на интелектуал-ците. Действието се развива в началото на 2034 г. и разказва-чът, надут социолог, обобщава ентусиазирано превръщането на британското общество от ХХ век в тирания, упражнява-на от хора с диплома за висше образование. Под претекста за „равни шансове“ йерархиите вече се изграждат в зависимост от интелигентността; общест-веният ред се увековечава от училището, което преобразява

класовите привилегии в „дар-би“ и „заслуги“. „Талантливи-те, ликува разказвачът, имаха възможността да се издигнат на равнище, което отговаря на техните способности, а долните класи следователно бяха запазени за не толкова способните.“ Легитимиран по този начин, режимът почита

своите герои. „Редиците на учените и на технолозите, на артистите и преподава-телите набъбнаха. Тяхното образование бе нагодено към знатната им генетична съд-ба. Властта им да правят добро се увеличи. Прогресът е техният триумф; модерният свят – техният паметник.“

Çà åäèí Ñàðòð — ñòî ïîñëóøíè ìåíèäæúðà

И ТУК вниманието при-влича съставът на пра-вителството на „ин-

телигентните“: професиона-листи, били те литератори или учени, натоварени да произвеждат знания, да въз-произведат елита, да управля-ват държавата и компаниите. Във Франция Национални-ят институт за статистика и икономически изследвания (Insee) ги разпределя в катего-

рията „Висши интелектуални кадри и професии“. Там са и директори на човешки ре-сурси, и префекти, нотариуси и астрономи, журналисти и

(1) Michael Young, The Rise of the Meritocracy,1870-2033, An Essay on Education and Equality (Възходът на меритокрацията, 1870-2033 г. Есе за образованието и равенството), Thames and Hudson, Лондон, 1958.

(На стр.4-5)

4АВГУСТ 2020 - МОНД дипломатик

„Äà ñå ñëîæè êðàé íà èäåîëîãèèòå“

(От стр.3)магистрати, рекламни агенти и зъболекари. Никоя друга со-циално-професионална кате-гория не е нараствала числено толкова бързо след появата на книгата на Йънг. Социологич-ни въплъщения на постиндус-триалните общества, обърнати към знанието: през 1962 г. те бяха 900 000 (4,6 % от актив-ното френско население); днес са над 5 милиона (18 %).

Завършила най-престиж-ните училища и университети, висшата прослойка на тази група, представлява между 5 и 10% от активното население на западните страни. Тя включва прословутия 1% най-богати, но и излиза много извън него. Именно за тази богата интели-генция ще стане въпрос тук. Независимо дали упражняват свободни професии или са по върховете на компаниите, тези благоденстващи лица получа-ват всеки месец дивиденти от своя образователен и културен капитал. Те държат властта да предписват, „знаят от какво страдаме и издават скъпоцен-ни диагнози“ – иронизира аме-риканският автор Томас Франк (2). Вероятно биха ги нарекли интелектуалци, ако след „Афе-рата Драйфус“ названието не бе приело друг смисъл.

Легендата прославя инте-лектуалеца не само като творец и носител на знанието, но и като противник на установе-ния ред, според всеизвестния пример, даден от Жан-Пол Сартр пред Радио Канада на 15 август 1967 г.: ядреният физик е „техник в практическото знание“, докато допринася за разработването на атомната бомба, и става интелектуалец веднага след като започне да протестира срещу нея. Ала колко са като Сартр, Симон дьо Бовоар и Пиер Бурдийо срещу милионите послушни мени-джъри, юристи и урбанисти? Митът обаче продължава да живее, тъй като интелектуални-те професии пишат историята на всички обществени групи, включително и своята. Малко е да се каже, че са доста снизхо-дителни към себе си. Владеещи изкуството да универсализират интересите си, те дори могат да реагират на намаляването на кредитите в техния сектор, „обявявайки, че това е война против интелигенцията“, както стана във Франция през февруари 2004 г.

Докато разединението на селячеството, бунтът на „жъл-тите жителки“ или несигурно-то положение на социалните работници се анализират в публичните дебати с помощта на родови категории като земе-делци, работници, „хора, заети в обслужването на лица“, най-образованите класи се обрисуват с изтънчените си особености, подробно изла-гат мисловните си течения,

изглаждат несъгласията си. „Сякаш една форма на най-елементарния материализъм обикновено се прилагаше при изучаването на народните класи, докато теоретичните тънкости, предопределени да спасят самостоятелността на субекта, бяха запазени за образованите класи“ – обоб-щава социологът Жан-Клод Шамбордон (3). За да се въз-станови равновесието, трябва да се погледне на интелекту-алците не като на поредица от уникални индивиди, а като на обществена група.

Историята често запом-ня прогресивната роля на просветените слоеве – учени енциклопедисти, адвокати революционери, писатели ме-тежници, „хусари на Републи-ката“… и често омаловажава участието им в неособено славните епизоди. „Виши бе в по-голяма степен от която и да било друга обществена група продукт от експерти и представители на свободните професии, припомня американ-ският историк Робърт Пакстън. И да се съди Виши означава да се съди френският елит“ (4). Ролята на интелектуалци-те в господстващите системи се вкоренява дълго време и в предкапиталистическите общества. В средновековния Запад висшето духовенство, притежател на монопола за достъп до светите писания, легитимира властта на позем-лените собственици и самото то притежава една четвърт от земите; юристите, станали съветници и везири, оформят след това административната основа на монархическата държава (5). В императорски Китай (221 г. пр. Хр. – 1911 г.) „класата на образованите държавни служители (или

мандарини) – съвсем мало-бройна прослойка, която обаче е всемогъща по своята сила, влияние, позиция и престиж – е единствен притежател на властта, най-едрият собстве-ник – отбелязва китаеведът Етиен Балаз. Тя притежава всички привилегии и преди всичко тази да се възпроиз-вежда: държи монопола на образованието“ (6).

Случаят с предколониална Индия също хвърля съмнение в присъщите прогресивни добродетели, които се при-писват понякога на знанието: системата на кастите, жестоко отричаща каквото и да било равенство, почива в голяма степен на господството, уп-ражнявано от интелектуал-ците, брахманите, които се радват на изключителното право за достъп до свещеното знание. „Точно те, а не крале-те, принцовете или войници-те, поземлените владетели и буржоазията, са тези, които осигуряват в това общество една особено действена фор-ма на „опитомяване на маси-те“, пише изследователката Изабел Калиновски (7), прево-дач на Индуизмът и будизмът, подробна анкета на социолога Макс Вебер, публикувана през 1916-1917 г.

Капиталистическата ера не промени естеството на този труд; но пък промени формата, докато индустриалната рево-люция и разпространението на образованието засилваха те-жестта на хората с дипломи и задълбочаваха разнородността на групата: опитомяването на масите и на широка прослой-ка от самите дипломирани се извършва в името на иконо-мическата рационалност и на „компетенциите“, узаконени

КОГАТО ЕДНА ОБЩЕСТВЕНА ГРУПА

Èíòåëåêòóàëíàòà áóðæîàçèÿ —

от държавата, каквито изисква прилагането му.

Първите анализи, които об-рисуват интелектуалците като нова обществена класа, осно-вана на монопола на знанието и стремяща се към властта, се появяват през XIX век, едно-временно с многобройните публични постове за дипломи-рани, първите административ-ни съвети на големи компании, а след това централизираните работнически партии (8). Сен Симон (1760-1825 г.) мечтае за строй, доминиран от учените и индустриалците (пчелите), които биха нанесли удар по суетата на аристокрацията и духовенството (стършелите). От другата страна на Рейн модерната държава, каквато си представя Георг Вилхелм

Фридрих Хегел, се осланя на просветените държавни служители, които сформират според философа една „уни-версална класа“. (Философия на правото, 1821). Няколко десетилетия по-късно в крити-ките си срещу Маркс Михаил Бакунин въстава срещу перс-пективата за социалистическа държава: „Всичко това ще изисква огромно знание и гла-ви, преливащи от мозък. Това ще е царството на научната интелигенция, най-аристо-кратичния, най-деспотичния, най-арогантния и най-презре-ния от всички режими.“ Един „социализъм на интелекту-алците“, а не работническа власт, както се оплаква през 1905 г. един друг анархист – Ян Вацлав Михайски, в Банкру-тът на социализма на XIX век.

Zhao ji (император Хуйзонг, от династията на песните). — „Среща на учени“, XII век© Национален музей на двореца, Тайпе, Тайван - RMN-Grand Palais

ТЕЗИ „глави, преливащи от мозък“ не притежават средствата за производ-

ство, а знание, което продават срещу пари на собствениците, а те пък им делегират надзо-ра над бизнеса, контрола на

производителите и органи-зацията на труда, грижата за увеличаване на производи-телността чрез техниката. Ала училището ги произвежда в излишък и социалистът Карл Кауцки анализира през 1892 г.

(2) Thomas Frank, Pourquoi les riches votent à gauche (Защо богатите гласуват за левицата), Agone, Мар-силия, 2018.

(3) Jean-Claude Chamboredon, „La délinquance juvénile, essai de construction d’objet“, (Младежката престъпност, есе за съставяне на обект), Revue française de sociologie, том 12, номер 3, Париж, 1971.

(4) Robert Paxton, La France de Vichy, 1940-1944 (Франция – режимът на Виши, 1940-1944 г.), Seuil, Париж, 1973 (първо издание през 1972 г.).

(5) Pierre Bourdieu, Sur l’État (За държавата), Seuil/Raisons d’agir, Париж, 2012.

(6) Étienne Balazs, La Bureaucratie céleste. Recherches sur l’économie et la

société de la Chine traditionnelle (Не-бесната бюрокрация. Изследвания върху икономиката и обществото на традиционен Китай), Gallimard, Париж, 1968.

(7) Isabelle Kalinowski, „Ils ne songent pas à désirer le nirvana“. La sociologie des intellectuels dans Hindouisme et bouddhisme de Max Weber“ („Те не жадуват за нирвана“. Социологията на интелектуалците в Индуизма и будизма на Макс Вебер), Fayard, Париж, 2004.

(8) Вж. Lawrence Peter King, Ivàn Szelényi, Theories of the New Class. Intellectuals and Power (Теории на новата класа. Интелектуалците и властта), University of Minnesota Press, Минеаполис, 2004.

МОНД дипломатик - АВГУСТ 20205

(На стр.6)

ДЪРЖИ ЗНАНИЕТО, ВЛАСТТА И ПАРИТЕ

íàñëåäñòâåíèÿò åëèò

Äåìîêðàöèÿòà íà âèñøèñòèòå

ЗА ДА оправдае създа-ването на Свободната школа по политически

науки, професор Емил Бутми направи през 1871 г. следното знаменито изказване: „Прину-дени да понасят правото на по-многобройните, класите, които наричат сами себе си издигнати класи, могат да запазят своята политическа хегемония само като изтък-ват правото на по-способния. Зад сриващата се крепост на техните прерогативи и на традицията вълната на демокрацията трябва да се сблъска с втора преграда, из-тъкана от бляскави и полезни заслуги, от превъзходства, чийто престиж се налага от само себе си, от способности, от които хората не могат да се лишат, ако имат ум в главата“ (12) . Век и половина по-късно, ако човек прелисти някой политически албум, той почти ще забрави, че за пост-овете депутат, държавен глава или премиер формално не се изисква никаква диплома.

Марк Бовенс и Анчрит Виле, автори на анкета за ръководителите на шест ев-ропейски страни – Германия, Белгия, Дания, Франция, Ни-дерландия и Великобритания, потвърждават, че сегашните представителни режими пред-ставляват „демокрация на висшистите“. „Хората с ди-пломи за висше образование в крайна сметка доминират във всички институции и полити-чески арени, било то партии, парламенти, правителства, групи за натиск, форуми за обсъждане и дори консулта-циите в интернет“ (13). През 2016 г. 100% от белгийските и германските министри са завършили университет, както и 95% от френските министри. Във Великобритания 60% от министрите излизат от елит-ните университети Оксфорд и Кембридж. А както отбелязват изследователите, „гражда-ните без дипломи от висши училища представляват около 70% от електората“. А наис-тина ли академичните титли произвеждат по-ефикасни депутати, по-проницателни парламентаристи? И изне-нада – въпросът не вълнува университетските препода-ватели и малкото написани трудове по въпроса показват, че политиците с дипломи „не са по-усърдни, не допринасят повече за парламентарната продукция и не биват преиз-бирани в по-голяма степен“ (14). Човек с право би възра-зил, че това явление не е ново. И точно в това е проблемът:

процеса на инфлация-девал-вация на дипломите при тру-дещите на знанието: „Онези, които се готвят за публична длъжност, трябва да чакат в продължение на години, често десетина години, преди да получат нисък и зле платен пост. При останалите се редуват безработица и пре-товареност. (...) Скоро една единствена характеристика ще отличава пролетариите от другите наемни служите-ли – техните претенции“ (Со-циалистическата програма). Бъдеща доминираща класа или пролетариат, който може да се мобилизира срещу строя, който го декласира – предста-вата, която хората с дипломи имат за себе си, се колебае от век и половина между тези две съдби, които в действителност съжителстват във всеки един момент.

Когато Йънг пише Въз-ходът на меритокрацията в края на 50-те години на миналия век, темата за инте-лектуалците като доминираща класа отново се появява, този път с по-скоро положителна тоналност. На Изток съветска-та образователна система про-извежда милиони инженери и квалифицирани администра-тивни кадри, което „изтлас-ква нагоре най-образованите обществени елементи“ (9). На Запад научната организация на индустриалното производ-ство, предприета през 20-те години на XX век от Фреде-рик Тейлър и стимулирана от Новия курс на Франклин Д. Рузвелт, набира скорост. Раз-раства се една интелигенция, натоварена да координира и планира огромни икономиче-ски вериги – „технострукту-рата“, описана от икономиста Джон Кенет Гълбрайт в книга-та му Новата индустриална държава (1967).

В тази образована нео-буржоазия се вербуват както социалната база на Новата бунтарска левица, така и тази на администрацията Кенеди, онези блестящи абсолвенти, които ще планират войната във Виетнам. Като се оста-вят настрана политическите им пристрастия, те изпитват едно и също недоверие към крайностите, колективизма и традиционализма. Идеята „да се сложи край на идеологиите“ се налага спонтанно в техните очи, тъй като тя е прелюдия към правителството от експер-ти, т.е. множенето на броя на прекрасните кариери, откри-ващи пред интелектуалците възможността да продадат образователните си компе-тенции. И докато радикалната фракция на групата пали по-следните пожари на 1968 г., една кохорта от икономисти, юристи и журналисти пред-приемат офанзивата, която ще доведе до либералния „Голям скок назад“ – и до създаването

на стотици хиляди работни места за висши кадри, богато заплащани от финансовите институции (10). До края на 70-те години все пак преобла-дава убеждението, че „новата каса е най-прогресивната сила на модерните общества; тя е в центъра на всяка възможна човешка еманципация в пред-видимо бъдеще“, както пише през 1979 г. социологът Алвин Гулднер в едно вдигнало голям шум произведение (11).

Двадесет години преди това Йънг не бе такъв опти-мист.

Четейки по-нататък, Въз-ходът на меритокрацията се превръща в кошмар. Правител-ството на образованите класи, което постави най-блестящите деца на работническия свят на властови постове, за да обез-сили опозицията, вече е съста-вено само от експерти. Масата от хора без дипломи, станали „безполезни“ в резултат на чу-десата на „автоматизацията“ – вече! – насила е превърната в домашен персонал на интелек-туалците. „След като всички гении са сред елита и всички кретени сред работниците, какво означава равенство-то?“, пита разказвачът. Във фикцията на Йънг правител-ството на интелектуалците дос-тига своята зрялост в началото на XXI век. Възползваща се от привилегии в натура – удобни апартаменти, изискани вечери, пищни почивки – образова-ната класа изпраща децата си в отделни училища и вече се възпроизвежда само сред себеподобните си. „Елитът е на път да стане наследствен; принципите на наследстве-ността и заслугата се сли-ват“, отбелязва разказвачът, малко разтревожен от обрата на събитията. Ала историята не спира дотук…

В очакване какъв ще бъде епилогът, трябва признаем, че антиутопичният свят, пред-ставен в тази социофикция, написана преди повече от шейсет години, адски прили-ча на нашия. В САЩ, както и в Европа, пропаст разделя малцинството висшисти с дипломи за продължителни и престижни образователни нива (5 до 10% от населението на за-падните страни) и останалите. Ударението, което се постави през последните години върху противопоставянето между 99% от населението и 1% най-богати, отвлича вниманието от по-широката група, която от половин век се възползва от меритократичното съпер-ничество и без която единият процент не могат нито да установят, нито да увековечат своето господство. Макар тази представа за класовата борба да има предимството за мери-тократите, които я популяри-зират, да поставят себе си в ла-гера на потиснатите редом до

зараждащите се демокрации бяха обещали правителство „чрез и за народа“, основано на всеобщото образование.

Как се увековечава гос-подството на малка прослойка учени ръководители, след като университетите, подобно на заводи, неуморно бълват армии от аспиранти? От началото на XIX век производството на висшисти нарасна от под 1% от зрялото население в САЩ и в Европа на около 35%. За да се поддържа летвата, дос-татъчно е да се вдигне нивото, като се поставят нови култур-ни и финансови препятствия, непреодолими не само за по-малко образованите, но и за свръхподготвени висшисти. В САЩ комбинираното сито от знания и пари осигурява толкова успешен социален подбор, че както го бе пред-видил Йънг, най-горната про-слойка меритократи вече се възпроизвежда сама поколение след поколение подобно на наследствена доминираща класа. Не всички висшисти са богати, но почти всички бога-ти са с дипломи: през 2017 г. 98,4 % от американците с до-ход от повече от два пъти и по-ловина над средната годишна заплата – или 94 300 долара (83 500 евро), са имали диплома за бакалавър и дори по-висо-ка. Вместо благороднически титли родителите предават на наследниците си преди всичко най-престижните и най-скъ-пите университетски титли, подобно на милиардерите от Силициевата долина, които дават богатството си на благот-ворителни фондации, а децата си – в Станфорд или Харвард.

Леността, показните хар-чове, даването на децата на дойка, типични за просвете-ната буржоазия от XIX век, се преобърнаха в противо-положни практики: цветът

на богатите интелектуалци работи упорито и дава растяща част от доходите си и времето си за образование, благоден-ствие, култура и здраве за потомството си. Двуезични детегледачки, елитни ясли за 50 000 долара на година, частни уроци за развитие на художествени умения още от 3-годишна възраст, след това детска градина с чуждоезико-во и научно обучение, в което успяват едва 5% от кандида-турите (точно онези, които са подготвени от консултант, нает за целта от семейството) – ранното развитие на човеш-кия капитал оправдава всички инвестиции.

През 2014 г., обяснява социологът Елизабет Кърит-Халкет, „1% най-богати по-харчиха 3,5 пъти повече за образование, отколкото през 1996 г., в абсолютна стой-ност и в дял от разходите. И 8,6 пъти повече от средното за страната“ (15); 5% се вдъхновяват от техния пример. Разходите за династично въз-произвеждане, които включват също и разходите за възпита-тел (на който най-амбициозни-те семейства прикрепят личен асистент), частните училища, посещаването на които включ-ва да се живее в шик квартал, частните пътувания с културна цел, изучаването на цигулка и други препоръчителни дис-циплини за разграничаване от останалите, за да се постъпи най-накрая в Харвард, Йейл, Принстън или Станфорд, къ-дето само за записването са нужни между 40 000 и 70 000 долара на година, достигат колосални суми – през 2019 г. средният годишен доход на семейство възлиза на 63 700 долара. За 1% най-богати, смята професорът по право Даниел Марковиц, увеличе-ните разходи за образование в сравнение със семейство от средната класа са равнозначни на наследство от около 10 ми-лиона долара (9 милиона евро) на дете. „Заслугата е измама, отсича той. И цяла една циви-лизация се съпротивлява на това заключение“ (16).

(9) Marc Ferro, предговор към новото издание на La Révolution de 1917 (Революцията от 1917 г.), Albin Michel, Париж, 1997.

(10) Вж. Serge Halimi, Le Grand Bond en arrière (Големият скок назад), Fayard, Париж, 2004.

(11) Alvin Gouldner, The Future of Intellectuals and the Rise of the New Class (Бъдещето на интелектуалците и на-дигането на новата класа), Macmillan, Londres et Basingstoke, 1979.

(12) Dominique Damamme, „Genèse sociale d’une institution scolaire. L’École libre des sciences politiques“(Социален генезис на едно учебно заведение. Свободната школа за политически науки”), Actes de la recherche en sciences sociales, n° 70, Париж, 1987.

(13) Mark Bovens, Anchrit Wille, Diploma Democracy. The Rise of Political Meritocracy (Демокрацията на дипло-мите. Надигането на политическата

меритокрация), Oxford University Press, 2017.

(14) Nicholas Carnes, Noam Lupu, „What good is a col lege degree? Education and leader quality reconsidered” (Каква е ползата от колежанската степен? Преосмисля-не на образованието и лидерските качества), The Journal of Politics, т. 78, n° 1, Чикаго, 2016.

(15) Elizabeth Currid-Halkett, The Sum of Small Things (Сборът от малките неща), Princeton University Press, Принстън, 2017.

(16) Daniel Markovits, The Meritocracy Trap. How America’s Foundational Myth Feeds Inequality, Dismantles the Middle Class and Devours the Elite (Клопката на меритокра-цията. Как основният американски мит подхранва неравенството, разрушава средната класа и поглъ-ща елита), Penguin Press, Ню Йорк, 2019.

домакините, тя прикрива две ключови явления, посочени от Йънг в неговата фантастика: монопола на политическата

власт, който държат интелек-туалците, и във все по-голяма степен наследствения характер на тяхното господство.

6АВГУСТ 2020 - МОНД дипломатик

(От стр. 5)

L M Превод Мария Петрикова

Тези числа отразяват само видимата част на айсберга. Предаването на културния капитал започва още от раж-дането под формата на време родителско внимание, осо-бено от страна на жените. Интелектуалците, обяснява Кърит-Халкет, прекарват от два до три пъти повече вре-ме от останалите със своите новородени и ги обучават. Те по-често и по-продължително ги кърмят, убедени, че тази практика повишава когнитив-ните способности и в резултат специалността „консултант по кърмене“ бележи бум. На 3 години дете на родители със свободни професии чува сред-но с двадесет милиона думи повече, произнесени от човеш-ко същество, от дете от друга среда; речникът му е с 49% по-богат. Като влагат във взаимо-отношенията с наследниците си образователна насока, която предшества тази на препода-вателите, родителите развиват тяхната емоционална чувстви-телност, тяхната концентрация и тяхната дисциплина.

„На 18 г. дете на богати родители вече е получило пет хиляди часа внимание повече от дете от средната класа под формата на про-четени истории, разговори, културни събития, спортна тренировка и т.н., уточнява Марковиц.(...) На същата възраст дете от средната класа ще остане пет хиляди часа повече пред екрана от дете на богати родители“. Сегрегацията на „творческата класа“ се изразява също и в пространствено отношение, когато семейства, разпола-гащи с всички ресурси, се групират в някои квартали на прогресивните и отворени метрополии, които осигуря-ват по-здравословен начин на живот, по-широка социална мрежа и по-добри изгледи за успех от 90% от по-малко бо-гатите американци (17). „Го-лемите инвестиции на елита в образованието, отбелязва Марковиц, дадоха плодове. Пропастта по отношение на обучението между бога-тите и бедните студенти днес надхвърля тази, която разделяше бели и черни през 1954 г.“ – годината, когато Върховният съд обяви за противоконституционна ра-совата сегрегация в училище. „Днес икономическото не-равенство ражда по-голямо образователно неравенство, отколкото американският апартейд“.

Зад защитната стена на взискателните образователни форми, които въвеждат като норма чрез печата и културата,

най-благоденстващите инте-лектуалци гледат с презрение на неизбежно по-малко отво-рените, по-малко прогресивни и по-малко щедри родители, които не спазват същите кул-турни, социални и хранителни обреди. И тяхната присъда е: „Трябвало е да учат“ – повеля, която сама по себе си обобща-ва „социалния“ компонент на либералните програми.

Погрешно би било обаче животът на меритократич-ните елити да се уподобява на дълга спокойна река. Со-циалният дарвинизъм, който лесно шкартира повечето ученици, произхождащи от бедни семейства, поставя също така децата на богатите в непрекъсната конкуренция. От школското претоварване още от 3-годишна възраст до 12-часовия работен ден като партньор на адвокат-ска кантора меритократите осъзнават за своя сметка, че капиталът, дори културен, се нуждае от труд – от техния! – за да произвежда печалба. Това жертване в името на компании често без общест-вена полза, които въздигат са-моунищожението в критерий за професионално съвършен-ство, подтиква една малка, но растяща част да избяга и да се преквалифицира в различни занаяти, хуманитарни дей-ности и по-рядко да хвърля павета. Подобно осъзнаване обаче е изключение. Веднъж след като влизането в елитно учреждение е гарантирано, съдбата е предначертана.

В САЩ половината от студентите на дванадесетте най-престижни универси-тети произхождат от 10% от най-богатите семейства. Във Франция отцепването на образованата буржоазия не е достигнало това ниво. Най-напред защото доходите на повечето нейни предста-вители не се увеличават от началото на 70-те, докато от-татък Атлантика те нараснаха с 13%. След това защото де-цата на заможните семейства често се впускат в началото на кариерата си в някакъв период на несигурност, което не ги подтиква да признават наличието на определена класова привилегия, макар и да притежават добри дипло-ми – редкия ресурс, който заедно със собствеността структурира социалната йе-рархия. И накрая, ниската цена на френското висше образование контрастира с прекомерно високите разхо-ди, изисквани в Америка. И все пак буржоазната ексклу-зивност на елитните заведе-ния е не по-малко изразена: в Националната школа за висши административни ка-

ЩАСТЛИВЦИТЕ ще се разпознаят ли в това описание на

американския писател Матю Стюарт, публикувано през 2018 г. на изящните страници на списание Атлантик? „Ние, 9,9% (...), ние се разхождаме с джинси и тениски, наследени от уж скромните ни начални години. Предпочитаме да показваме своя статут, го-ворейки за нашите хранени с био продукти тела, за успе-хите на потомството си и за екологичната прецизност на нашите квартали. Разбрахме как да изпираме парите си чрез нашите висши добро-детели. И преди всичко се научихме да предаваме всички тези предимства на децата си“. И Стюарт обобщава с едно изречение обективната истина, която кадрите и инте-лектуалните професии се мъ-чат да отричат: „Ние движим машината, която прехвърля ресурсите от 90% към 0,1%. Бяхме щастливи, че взехме нашето парче от тортата“ (20). И ако в западните обще-ства бялата кожа и мъжкият пол наистина представляват привилегия, чието признаване се утвърждава, принадлеж-ността към най-образованото малцинство е друга такава, макар бенефициентите да са склонни да релативизират съществуването ѝ.

Растящата власт на благо-денстващите интелектуалци дълбоко преобрази западния политически пейзаж. След Втората световна война хора-та без дипломи и неособено богати в мнозинството си гласуваха за левите партии, както и малка част от интелек-туалните професии, свързани с публичния сектор. Тази коали-ция се разпадна. Социалисти, демократи и Зелени образуват от 1990 г. „партии на дипломи-раните“, от които народните класи масово дезертират, както сочат в анализа си Франк, а след него и Тома Пикети. За пръв път през ноември 2016 г. не само най-образованите американци, но и най-богатите гласуваха в мнозинството си за демократите. Работниците и чиновниците не участват

дри (ENA) има 6% студенти от семейства на работници и чиновници, докато тези категории представляват над половината от активното на-селение. Колкото до Полите-хниката, 1,1% от студентите там имат родител работник, срещу 93% с родител висш кадър или с високопоставе-на интелектуална професия

(18). Този меритократичен апардейд се задълбочава от 50-те години насам. Какъв парадокс е само, че институ-ция, основана с обещанието да универсализира знанието, се е превърнала с разраства-нето си в център за подбор, натоварен да отдели 10-те процента, които ще домини-рат над всички останали (19).

„Äà ñè èçïåðåì ïàðèòå ÷ðåç íàøèòå äîáðîäåòåëè“

в изборната игра или насоч-ват гласовете си към партии, които, макар да не предста-вляват техните икономически интереси, се определят срещу либералните елити. „Ако ис-каме да разберем възхода на „популизма“, пише Пикети, няма да е безполезно да се започне с анализ на възхода на елитизма“ (21).

Тази линия на разлом е като дар божи за коментатори-те, нетърпеливи да зачеркнат разделенията, които преценя-ват като остарели. „В много страни, обяснява либералният седмичник Икономист (6 юни 2020), старото разделение ляво – дясно, основано на икономиката, бе заменено с либерално-консерватив-но разделение, почиващо на културата“. Но културата и икономика далеч не се из-ключват, а се допълват. Във Франция притежаването на магистърската степен си ос-тава тясно свързано със соци-алния произход: през 2017 г. 40% от хората на активна възраст, родени в семейство с родител, упражняващ сво-бодна професия, притежават диплома за магистър или от инженерен институт, срещу по-малко от 4% от децата на квалифицирани работници от логистичния сектор. Прави-телството на богатите инте-лектуалци се вписва в рамките на една напълно традиционна класова борба.

Вълната от починали от отчаяние (самоубийство, алко-хол, дрога) в САЩ е трагична-

та илюстрация за това: според изследователите Ан Кейз и Ангъс Дитън големият брой на смъртните случаи – към 600 000 от 1999 г. до 2017 г. сред бялото население на възраст 45-54 години – обхваща поч-ти изключително хората без дипломи. След 1990 г. смърт-ността им нарасна с 25%, до-като тази на притежателите на бакалавърска диплома падна с 40%. „За хората без дипломи равнището на страдание, на лошо здравословно състояние и умствени разстройства се повишава, а способността да работят и да общуват нама-лява. Пропастта се разширя-ва и по отношение на доходи-те и семейната стабилност. Бакалавърската диплома се превърна в главния индикатор на социалния статут“ (22).

В своята антиутопия, на-писана преди седемдесет години, Йънг не казва нещо различно. Ала книгата му за-вършва с оптимистична нот-ка. През май 2033 г. избухва мощно популистко движение, предизвикано от жените , отстранени от преразпреде-лението на меритократичната власт в полза на мъжете. „За пръв път едно дисидентства-що малцинство от елита се съюзява с по-ниските класи, дотогава така изолирани и толкова покорни“, пише претенциозният разказвач на Йънг, без да уточнява дали протестиращите носят жълти жилетки. Има разми-рици. Служители в луксозен магазин опустошават обекта. Откриват министъра на обра-зованието с разпран корем. На 1 май 2034 г. е организирана обща стачка, първата от по-вече от четиридесет години.

Объркан и вече не така самодоволен, разказвачът за-лага на бързото изтощаване на движението. Разказът му спи-ра внезапно. Върху ръкописа кратка бележка на издателя посочва, че той не е оцелял при бунта.

ПИЕР РАМБЕР

КОГАТО ЕДНА ОБЩЕСТВЕНА ГРУПА ДЪРЖИ ЗНАНИЕТО, ВЛАСТТА И ПАРИТЕ

Èíòåëåêòóàëíàòà áóðæîàçèÿ — íàñëåäñòâåíèÿò åëèò

(17) Вж. Benoît Bréville, „Quand les grandes villes font secession“ (Кога-то големите градове се отделят), Le Monde diplomatique, март 2020. Вж. също Richard V. Reeves, Dream Hoarders. How the American Upper Middle Class Is Leaving Everyone Else in the Dust, BrookingsInstitution Press, Вашингтон, 2017.

(18) Вж. за САЩ : Raj Chetty и др . , “Income segregation and intergenerational mobility across colleges in the United States”, NBER Working Papers, февруари 2020. И за Франция : Pierre François et Nicolas Berkouk, „Les concours sont-ils neutres? Concurrence et parrainage dans l’accès à l’École Polytechnique” (Безпристрастни ли са конкурсите ? Конкуренция и връзки за влизане в Политехническото

училище), Sociologie, т. 9, номер 2, Париж, 2018.

(19) Вж. Emmanuel Todd, Où en sommes-nous? Une esquisse de l’histoire humaine (Къде сме ние? Описание на човешката история), Seuil, Па-риж, 2017.

(20) Matthew Stewart, „The birth of a new american aristocracy” (Зараж-дането на новата американска ари-стокрация), The Atlantic, Вашингтон, юни 2018.

(21) Thomas Piketty, Capital et idéologie (Капитал и идеология), Seuil, Париж, 2019.

(22) Anne Case, Angus Deaton, Deaths of Despair and the Future of Capitalism (Смърт от отчаяние и бъдещето на капитализма), Princeton University Press, Принстън, 2020.

МОНД дипломатик - АВГУСТ 20207

(На стр.8)

КОГАТО СТРЕМЕЖЪТ КЪМ МАСОВ ДОСТЪП ДО НАУКАТА СЕ ДЕФИНИРАШЕ КАТО „ГОСПОДСТВО НА ТЪЛПАТА“

Àìåðèêàíñêèòå ïîïóëèñòè ñðåùó ëåêàðñêîòî ëîáè

ТОМАС ФРАНК

*Журналист и историк. Автор на The People, No: A Brief History of Anti-Populism (Народът, Не: Крат-ка история на антипопулизма), Metropolitan Books, New York, 2020.

ПРЕЗ настоящата година на пандемия политическата кри-за, според някои, се

дължала на това, че част от американския народ упорито отхвърлял авторитета на науч-ната мисъл. Вижте само хора-та, които безгрижно се плис-кат в ресторантски басейн до езерото Озарк (Мисури) в разгара на ужасната епиде-мия… Вижте и другите, които разпространяват най-безумни конспиративни теории или споделят най-неправдопо-добни санитарни съвети по социалните мрежи, пазаруват без маски, организират фо-йерверки насред улицата… А какво да кажем за малоумния им президент, който не се вслушва в съветите на собст-вените си експерти, размахва пръст срещу отговорните фактори, без никога да се причислява към тях, и стига до препоръки да се приемат дезинфектанти, понеже били ефикасни при обеззаразява-нето на кухненски плотове и тоалетни чинии?

Тази безпощадна война между „невежи“ и „просве-тени“ е централно явление в американския политически живот от много години насам (1). Мнозина смятат, че де-мократите „прогресисти“ са далеч по-наясно с обективната реалност, когато се прекланят пред мъдрите послания на Нобелови лауреати и други ви-сокопоставени представители на научната общност. А репу-бликанците живеели в друга вселена ‒ в свят на митове и легенди, където истината не се цени.

В нормална обстановка самотитулованите комента-тори и лидери на мнения се възползват от този спор, за да раздават оценки и на двата лагера. Ние сме най-хитрите! Те са най-тъпите! Но ето че в ситуация на пандемия сблъ-съкът добива безпрецедентна острота. Уважаващите се аме-риканци с вълнение проклами-рат вечното си и непоколебимо доверие в науката, докато водачите на демократите при-зовават коленичилата нация да следва напътствията на експертите като Божие слово.

Нашите лидери на мнение развиват собствена теория, за да обяснят безотговорно-то поведение на някои хора, допринасящо за разпростра-нението на вируса. Мъчат се да ни убедят, че тези безумци не само са в плен на заблудата, но и действат по повелята на същинска антинаучна доктри-на – „популизма“. Те всъщност били вманиачени некадърници, изпълнени със злоба срещу просветените си събратя, и давали израз на дълбокото си презрение към тях (2). Разчи-тали по-скоро на интуицията, отколкото на теоретичните постановки; пренебрегвали препоръките на здравните про-фесионалисти, превъзнасяли мъдростта на тълпата и естест-вено са расисти. Популизмът бил враг на науката; противник на рационалното мислене; съу-частник в разпространяването на злото, да не кажем олицетво-рение на самото зло.

Áèòêà ñðåùó ïðèâèëåãèèòå íà çíàåùèòå

ЕТО едно хубаво мал-ко заключение, което американската мислеща

общност преповтаря до втръс-ване – и как да му се учудваме, след като е тъй удобно и ласка-телно за самата нея? Медицин-ската наука е на страната на правдата, а популизмът греши: това е толкова очевидно, че да се прославя първата и осъжда втория, се превръща в литера-турен рефрен, подхранващ до пресищане уводните статии и коментарите.

Всъщност става дума за дълбока грешка. Ако Съе-динените щати се оказват драматично неспособни да се справят със заплахата от новия

коронавирус, то първопричи-ната не е в изключителната глупост на Доналд Тръмп – въпреки че и тя има немалък принос за това. Причината се корени в системата – в аме-риканската здравна система. Именно тя потъпква самата идея за публично здравео-пазване и превръща достъпа до медицински грижи в лукс, запазен за едно малцинство. Тя ви изхвърля на улицата заради счупен крак, отказва да ви ле-кува, ако нямате осигуровка, прекратява застраховката не-забавно, в случай че изпаднете в безработица – а пандемията води тъкмо до това милиони хора. Именно тя в деня, в кой-то лекарство срещу Covid-19 бъде на разположение, ако това се случи, ще ви го фак-турира на цената на златото.

Системата е такава, каква-то е, защото вече близо век се

стреми да остави непроменени „организираните медицински услуги“, опрени на престижа на професионалната експер-тиза. И напротив, през целия този период тъкмо от средите на „популистите“ възниква реформаторският дух, който се опитва, макар и неуспешно, да промени системата, за да я постави в услуга на мнозин-ството от населението. С други думи, нашите суперсериозни и свръхнадарени специалисти, учени и мозъчни тръстове тотално се провалят. Именно защото твърде много се прек-ланяме пред научните съвети, общественото здравеопазване се превърна в непостижима мечта. А лекарство срещу грозящото ни зло не откриваме никъде, освен в средите на по-пулизма, от който експертите се боят и дълбоко презират.

За да осъзнаем по-добре на какво залагат двете страни, следва най-напред да дефини-раме термина „популизъм“. За първи път той е използван през 1891 г. в Канзас, САЩ, от членовете на една новосъз-дадена земеделска партия. С призивите си за отпадане на златния еталон и борба срещу монополите, включително за национализация на желез-ниците, движението постига бърз подем, до степен че ус-пехът му изглежда гарантиран. Това обаче не се случва – за по-малко от десет години По-пулистката партия се стопява. Влиянието ѝ все пак продъл-жава през десетилетията, тъй като някои от нейните идеи откриваме и в Американска-та социалистическа партия (SPA), в принципите на New Deal (Новия курс ) през 30-те и 40-те години на миналия век, както и в президентските кам-пании на г-н Бърни Сандърс през 2016 и 2020 г. (3).

Възходът и упадъкът на американските популисти – отново се връщам към създа-телите на термина – отдавна са любима тема на историците, залагащи на романтичните периоди, а също и сюжет на многобройни писания. Всич-ки техни автори подчертават любопитен факт: представи-телите на това течение не са имали нищо против науката и образованието. Напротив, техните пледоарии в полза на технологиите, знанието и образованието са толкова искрени и цветущи, че като ги четем днес, изпитваме из-вестно неудобство. На какво се основава тази възхвала? На това, че популистите са били убедени привърженици на научния прогрес от края на

ХІХ век, защитавали са прин-ципи като тези за социалната държава или за намесата на публичната власт.

Едновременно с това те са водели постоянна борба срещу икономическите и интелекту-алните елити на своето време, които твърдели, че установе-ният ред съответства на Божия промисъл. За популистите всички форми на привилегия са били подозрителни, вклю-чително престижът, върху кой-то основават своя авторитет елитните професионалисти. Блестяща илюстрация на тази идея откриваме в известната Райска градина в Лукас, щата Канзас. Това е парк, осеян със скулптури. Създаден e през 1910-те години като първи опит за популяризиране на популистките и социалистиче-ските идеи. Между основните атракции там намираме сцена, озаглавена „Разпъване на ра-ботещия човек на кръст“. Тя представя работник, изтезаван до смърт от най-високопоста-вени представители на обще-ството – банкер, адвокат, лекар и свещеник.

Казано накратко, мирогле-дът на първите популисти е бил радикално демократичен – за тях над всичко стои на-родът, а ролята на експертите е справедливо да се ограничи до обслужване и информиране на гражданите.

Популистите от края на XIX в. не са словоохотливи по отношение на здравната политика. По онова време американската медицина все още не е този ужасно скъп бюрократичен лабиринт, на който сме свидетели днес. Но след като цените на медика-ментите започват главоломно да растат, изникват различни алтернативни и по-демокра-тични системи. Те са изобрете-ни съвместно от земеделците, синдикалните организации и благотворителните дружества с една-единствена цел – по-достъпни медицински услуги за трудещите се класи.

Между успешните пости-жения на тези „неопопулисти“ ще цитирам едно, към което

изпитвам особена слабост. То се заражда през 1929 г. в Елк Сити, Оклахома, където популистките идеи получават силна подкрепа още в края на предишния век. Става дума за създаването на коопера-тивна здравна система, при която срещу умерен годишен членски внос земеделците и техните семейства получават гарантиран достъп до меди-цински и зъболекарски услу-ги и до модерно оборудвана местна болница. Членовете на кооперацията – основно земе-делци, избирали управителен комитет и взимали решения по икономическите въпроси.

Тази система е изобретена от някой си доктор Майкъл Шадид, който се захванал да я осъществи с помощта на местния клон на Фермерския съюз – земеделска синдикална организация. Участието на последната потвърждава попу-листкия характер на проекта, тъй като тя се явява повече или по-малко пряк потомък на Популистката партия в края на 90-те години на XIX век. Но личната съдба на доктор Шадид е още по-показателна.

Роденият в Ливан Майкъл Шадид емигрира в САЩ през 1898 г. Още от началото на кариерата си упражнява меди-цина сред бедни американски фермери. За кратко е и член на Социалистическата пар-тия. Въпреки необичайните си политически убеждения, той не е бил шарлатанин; на-против, предявявал е особено високи изисквания към ка-чеството на грижите. Шадид се отличавал от колегите си със строгото разобличаване на тогавашната медицинска практика, която смятал за хищническа, по-специално в малките градове на Оклахома. Стараел се да се разграничи от този модел и се смятал за „народен лекар“ (4), спосо-бен да превъзмогне вечното противоречие, проявяващо се и до ден-днешен в Америка – непоносимо високи цени на медицинските услуги и незадоволително здравно със-тояние на населението. „При война и при мир, във време на криза и на просперитет, при буря и затишие, някои факти остават непроменени, пише

(1) Вж. Chris Mooney, The Republican War on Science (Републи-канската война срещу науката), New York, Basic Books, 2005.

(2) Вж. Scott Lehigh, „Time to end populism’s war on expertise“ (Вре-ме е да се сложи край на войната на популизма срещу експертите), The Boston Globe, 7 април 2020.

(3) Lire Edward Castleton, „Le socialisme aux Еtats-Unis, pourquoi

seulement aujourd’hui?“ (Социали-змът в Съединените щати, защо само днес?), Le Monde diplomatique, juin 2019.

(4) Вж. Michael A. Shadid, A Doctor for the People: The Autobiography of the Founder of America’s First Co-operative Hospital (Автобиография на създателя на първата коопера-тивна болница в Америка), Elk City, Oklahoma, Vanguard Press, 1939.

8АВГУСТ 2020 - МОНД дипломатик

(От стр.7)

Çàïëàõè çà ñàìîðàçïðàâà

В ДРУГА своя статия Шадид заявява , че действа от името на

„американския народ“, който се бори „за освобождаване-то си от властта на приви-легиите, водеща страната по пътя на диктатурата и хаоса“. Цитирайки тези думи в книга, публикувана през 1939 г., журналистът Джеймс Рорти прави следния комен-тар: „Това са прости лозунги, по-скоро популистки, от-колкото социалистически, които въздействат върху фермерите на Оклахома, тъй като съответстват точно на това, което те преживя-ват.“ (6)

Като говори за „привиле-гии“, Шадид очевидно има предвид Американската меди-цинска асоциация (American Medical Association, AMA) – професионално сдружение на лекарите. Нейните членове направо му обявяват война, задето се осмелява да открие кооперативна болница, и му прилагат най-сатанинските си похвати. Според тях проектите на неопопулисткия реформа-тор са „неморални“, тъй като допускали непосветени хора да приемат икономически решения. След като се опитва да му отнеме лиценза, АМА изключва Шадид от местна-та секция на организацията, което води до прекратяване на застраховката му за граждан-ска отговорност. АМА също успява да разубеди повечето лекари, които той искал да назначи на работа в своята болница.

Повечето от днешните коментатори несъмнено биха описали този епизод като се-риозен и отблъскващ пример на популистка офанзива (от страна на Шадид) срещу нау-ката. Много по-подходящо би било обаче той да се определи като „война на науката срещу популизма“.

Тази жестока война про-дължава дълги години, през които AMA отхвърля и осу-етява много предложения за демократизиране на достъпа до здравни услуги. Нейните членове организират напри-мер бойкот на млекопрерабо-твателна ферма, за да принудят свързаната с нея благотвори-телна фондация да се откаже от проучванията си върху „икономиката на медицината“, както са се изразявали тогава. Историкът Паул Стар пише също, че във Вашингтон, къ-дето възниква здравна коо-

перация, подобна на тази в Елк Сити, AMA „заплашила да санкционира лекарите, участвали в инициативата, после успяла да им попречи да уреждат срещи с пациен-ти или да приемат пациенти на свои колеги, а накрая дори убедила всички болници от ра-йона на Колумбия да ги лишат от правото да изпращат в тях болни за диагностика или лечение“ (7).

Наистина предприетите атаки довели до съдебно дело срещу AMA по силата на ан-титръстовото законодателство, но това далеч не било доста-тъчно да я смути. Та нали в нея членували най-добрите специалисти по онова време? А те изисквали да получа-ват уважението, което им се дължи. Президентът на АМА се възмущава през 1938 г. от провеждането на федерална анкета, която цели реформи-ране на здравната система. Според него да се приемело, че неуки хора са в правото си да изискват от специалисти да прилагат методи на чакръкчии, означавало да се преобър-не обществената йерархия с главата надолу. „Подобна медицинска практика не е нито научна, нито разумна от икономическа гледна точка“, твърди той.

Изумително е да се кон-статира как професионалната етика тотално се игнорира всеки път, когато лекарите почувстват заплаха за соци-алния си статут. Преизбран за президент през 1948 г. (след кампания, далеч по-популист-ка от тази на Доналд Тръмп през 2016 г.), Хари Труман решава да посвети втория си мандат на универсалното здравно осигуряване. Някол-ко месеца след като встъпва в длъжност, той представя програма в тази посока. Като възхвалява постиженията на съвременната медицина, той същевременно подчертава, че те са заплатени с цената на главоломно поскъпване на лекарствата. „Медицинските услуги вече са недостъпни не само за бедните, но и за всич-ки нива на доходи, с изклю-чение на най-високите“ (8), заявява Труман през 1949 г. в призив до Конгреса.

Контраатаката на Амери-канската медицинска асоциа-ция е светкавична. Осъждай-ки една „порочна система, типична за нациите в упа-дък“, тя изтъква, че планът на Труман щял да постави

лекарите – високообразовани представители на силно ува-жавана професия, под опеката „на огромна бюрокрация от държавни служители, чиновници, счетоводители и некомпетентни комисии“. Твърдо решена да сложи край на опитите на този не-просветен президент, АМА иска финансова подкрепа от своите членове (повечето от които доста заможни), събира допълнителен членски внос и формира огромен ресурс за война. Тези средства ѝ позво-ляват да прибегне до услугите на калифорнийската агенция Кампейн Инк (Campaigns Inc.) – пионер в политиче-ската комуникация, на която възлага да управлява силите ѝ на бойното поле. Страната бързо е затрупана от лавини брошури, листовки и отблъск-ващи карикатури, даващи да се разбере, че въвеждането на „социализирана медици-на“ би нанесло непоправими загуби на индивидуалната свобода.

Благодарение на тези ме-тоди, добили широко разпрос-транение, проектът на Труман за съжаление e провален. Каквато e съдбата и на всички по-сетнешни опити да се ус-танови действително универ-сална здравна система в САЩ. Войната на науката срещу популизма обаче придобива действително експлозивни ма-щаби в Канада, както напомня историкът Роберт МакМат (9).

В някои провинции на Канадските прерии ехото от американския популистки бунт през 90-те години на ХIХ век отеква в продължение на няколко десетилетия. По вре-ме на Голямата депресия пре-красен пример за политическо въплъщение на тази тради-ция предоставя радикалната земеделска партия, позната под името Кооперативна фе-дерация на общността на нациите, КФОН (Co-operative Commonwealth Federation, CCF). През 1944 г. на провин-циалните избори в Саскачеван тя печели бляскава победа, последвана от формиране на това, което е описано в историята като „първо со-циалистическо правителство в Северна Америка“.

Успяла да запази години наред своите позиции, КФОН организира през 1960 г. кам-пания около проект за универ-сално здравно осигуряване в границите на провинцията и благодарение на широкото му разгласяване отново печели изборна победа. Две години по-късно, през юли 1962 г., правителството на Регина е готово да въведе Medicare – здравна система с единен платец, при която разходите се поемат от единен публичен ор-ган – за първи път в история та на страната.

Именно тогава „органи-зираната наука“ вкарва в употреба своето оръжие за масово поразяване. В самия ден на влизане в сила на но-вата система всички лекари в Саскачеван обявяват стачка. Макар че броят им не надви-шава хиляда души, това е ве-ликолепна проява в стил „Айн Ранд“, по името на изключи-телно популярната в САЩ философка и писателка от ХХ век, известна с либертариан-ските си позиции (10). С тази своя акция единият процент образовани и заможни жители на провинцията заповядват на народа от низините да стои на мястото, което му се полага, и да им се прекланя.

В тази канадска версия на сблъсък между наука и популизъм , предизвикан от малочислената, но прес-тижна професионална общ-ност срещу интересите на саскачеванските работници, са употребени същите сред-ства, които използва по-рано АМА. Общността на про-винциалните лекари събира огромна сума от вноски на своите членове и я използва за целите на пропагандата. Движението не само полу-чава подкрепа от търговската камара на Саскачеван и дру-ги професионални сдруже-ния, но мобилизира и мест-ната преса. Тя на свой ред

Áóíòúò íà íåâåæèòå

се сплотява в негова защита и надава тревожни викове, предвещавайки нашествие от комунизъм и болести . Крайно десните екстремисти също се включват, водени от внезапно изникнала групи-ровка под мотото „Защитете нашите лекари“ (Keep Our Doctors, KOD). Тя атакува системата на единен платец по време на масови митинги, като залага на „лова на вещи-ци“ и на расистки внушения, след като неопопулисткото правителство обявява наме-рението си да покани лекари от чужбина на мястото на стачкуващите.

Централният въпрос се свежда, разбира се, до място-то, полагащо са на експертите в една демократична страна. По това време лекарите имат монополна позиция – те сами решават какви методи на ле-чение да прилагат и на каква цена; отчитат се единствено на собствените си водачи. Проектът на CCF, подобно на тези на доктор Шадид и президента Труман, заплашва техния авторитет, прехвър-ляйки част от него на обик-новени граждани. Журналист от Вашингтон пост отбелязва навремето: „Лекарите са „ве-ликите жреци“ на нашето време и в това си качество те нямат навика да се подчиня-ват на държавата.“

ПРИЗОВАН да посред-ничи за разрешаване на спора, барон Тейлър –

британски лекар и политик, обобщава фактите в почти клинични термини. Обезпо-коена от канадския случай, пише той през 1974 г., АМА предприе „истерична съпро-тива срещу всякаква форма на публична здравна осигу-ровка и не без успех предаде тази истерия на лекарите и общественото мнение в Саскачеван“ (11).

Малко е да се каже, че диагнозата бе точна: про-

фесионалната организация умишлено разпалва истерия в Канадската прерия. В ре-зултат се стига до пристъп на „демократична тревожност“, както можем да определим състоянието, при което ви-сшите слоеве на обществото са проникнати от убежде-нието, че народът заплашва техните привилегии . По-добни периодични кризи на истерия показват някои сходни черти: демокрацията бива описвана като тирания; срещу по-ниските слоеве на обществото се размахва пръст, защото са дръзнали да

КОГАТО СТРЕМЕЖЪТ КЪМ МАСОВ ДОСТЪП ДО НАУКАТА

Àìåðèêàíñêèòå ïîïóëèñòè

(5) Michael A. Shadid, Doctors of Today and Tomorrow (Лекари на днеш-ния и утрешния ден), The Cooperative League of the USA, New York, 1947.

(6) James Rorty, American Medicine Mobilizes (Американската медицина в мобилизация), W.W. Norton, New York, 1939.

(7) Paul Starr , The Social Transformation of American Medicine. The Rise of a Sovereign Profession and the Making of a Vast Industry (Социално преустройство на американската медицина. Израстване на суверенна професия и изграждане на обшир-на индустрия), Basic Books, 2017 (réédition).

(8) Harry Truman, „Special message to the Congress on the nation’s health needs“ (Специално послание до Конгреса относно нуждите на националното здравеопазване), 22 avril 1949.

(9) Robert C. McMath, Jr., „Populism in two countries: Agrarian protest in the Great Plains and Prairie provinces“ (Популизъм в две държави: земеделски протести във Вътреш-ните равнини и Прериите на Кана-да), Agricultural History, vol. 69, n° 4, automne 1995.

(10) Вж. François Flahault, „Ni dieu, ni maître, ni impôt“ (Ни Бог, ни господар, ни данък), Le Monde diplomatique, août 2008.

(11) Цит. в dans Malcolm G. Taylor et Allan Maslove, Health Insurance and Canadian Public Policy: The Seven Decisions That Created the Health Insurance System and Their Outcomes (Здравна осигуровка и пуб-лична политика в Канада: Седемте решения, с които бе създадена сис-темата за здравно осигуряване и техните последици) McGill-Queens University Press, Montréal, 2009.

Шадид. Бедните се разболя-ват по-често и боледуват по-продължително, а получават

най-малко медицински грижи, въпреки че най-много се нуж-даят от тях. Някои са бедни, защото са болни. Други са болни, защото са бедни.“ (5)

МОНД дипломатик - АВГУСТ 20209

L M Превод Станимир Делчев

се намесят в неща, от които нищо не разбират (иконо-мика, външна политика или, както в случая медицина); а медиите, разбира се, едино-душно потвърждават този анализ.

Всички тези белези се проявяват и при голямата демократична тревожност от 1896 г. Тогава управляваща-та класа в Америка, подкре-пяна от почти цялата преса, се почувствала застрашена от кръвожаден пролетариат, строен под знамето на Уилям Дженингс Брайън, кандидат на демократите за прези-дентските избори , човек , смятан за радикал и под-крепян от популистите. От върха на кулата си от слоно-ва кост добре образованите хора от края на века масово провъзгласяват в печата, че популисткото движение не е нищо друго, освен бунт на побъркани и невежи.

Състоянието на "демо-кратична тревожност" поня-кога постига целите си. Това обаче не се случва по време на голямата стачка на еди-ния процент от население-то, избухнала в Саскачеван през 1962 г. Тя претърпява гигантски провал. Страхът подействал на първо време, но симпатията към каузата на лекарите бързо спаднала, отчасти поради скандалните изказвания на някои експер-ти . Евангелистки пастор , особено активен в ефира, например, призовал да се пролее кръв (12). Стачката е прекратена след месец. Пет години по-късно всички провинции на страната вече разполагат със здравна систе-ма, подобна на създадената в Саскачеван, a Medicare и до ден-днешен е една от соци-алните придобивки, с които Канада най-много се гордее.

Нито едно от реформа-торските движения, описани по-горе, не оспорва успеха на научните изследвания, нито което и да е от техните откри-тия. Всички неопопулистки мислители се възхищават от модерната медицина; те просто искат да я направят достъпна за най-скромните. Иначе казано, става дума за сблъсък между две визии за обществото – на привилеги-ите и равнопоставеността. „Фундаменталният въпрос в центъра на конфликта между правителството и лекарите на Саскачеван не е публичното здравно оси-гуряване, а демокрацията, писа торонтският Глоуб енд Мейл няколко седмици след началото на стачката. Рано или късно, каквато и да е неговата специалност, про-фесионалистът ще трябва да се подчини на незнаещия, без което демокрацията не може да функционира.“

Именно това е основният проблем на демокрацията! − възкликват някои − тя дава на непросветените и невежите власт върху онези , които ги превъзхождат. Джордж Соколски – американски журналист с национална известност, се обяви шумно в подкрепа на стачкуващи-те лекари в Саскачеван, с мотива, че те въплъщават „борбата на знаещите във време, когато преобладава управление на тълпата“.Антикомунист до мозъка на костите си, той описва лекарите като хора, които се мъчат да държат главата си над водата, докато цялата планета е залята от вълната на егалитаризма. „Навре-мето хората се уважаваха взаимно според това, което струват , пише той. Сега девизът изглежда е: „Стру-вам колкото и вие“. Подобна философия, която той смята за лъжлива и зловредна, го вбесява. Ако в страна като САЩ всеки е свободен да изразява своето мнение, из-глежда естествено, предвид все по-сложната обстановка в света, че „само специа-листите трябва да имат мнение по все по-широк кръг от въпроси“.

Соколски беше ревностен маккартист, представител на най-дясната част от десница-та. CCF на Саскачеван беше лява земеделска и работ-ническа партия. Днес, като по чудо, всичко е обърнато наопаки. Демократическата

„Íèå, íàðîäúò“

СИЛИТЕ, участващи в процеса на здравните услуги, също се про-

мениха. АМА не е вече най-мощната защита на професио-налистите от здравеопазване-то, каквато беше навремето. Превъзхождат я по мощ и влияние нови участници в борбата срещу установяването на универсално здравно оси-гуряване – болнични вериги, фармацевтични лаборатории и застрахователни компании, с мотивация, преформулирана като защита на „иновацията“ и нейните творци професио-налистите.

Най-дълбока трансфор-мация обаче претърпя лявата мисъл. Начинът, по който самотитуловани прогресисти опорочават думата „попули-зъм“ и злоупотребяват с нея, доказва, че те рязко обръщат гръб на демократичното на-следство. Чуваме ги вече да ни припомнят добрите страни на цензурата (13) и да споменават носталгично щастливите дни, когато работодателите изби-

раха нашите ръководители вместо нас. Демокрацията е проблем, обясняват те, защото позволява на народа да не за-чита авторитета на експертите. Именно на тази непокорна демокрация дължим както избирането на г-н Тръмп, така и нашата безпомощност по отношение на климатични-те промени или пандемията на Covid-19. За всичко това сме виновни „ние, Народът“ (първите думи от Конститу-цията на Съединените щати).

Политическият пейзаж се оказва преобърнат с главата надолу, но борбата остава същата. Самите експерти, предпочитащи вече хладна-та морална неопетненост на левицата пред антикомуни-

зма на десните примитиви, продължават да се вайкат срещу нахалниците, дръзна-ли да оспорват тяхната власт. Същинската тема на дебата са техните привилегии, но всички ние сме подканени да се проснем в нозете им, дори да маршируваме в стегнати редици, в защита на тяхната кауза.

Ако се абстрахираме оба-че от егоистичните копнежи на това модерно Политбюро, зад воала на самодоволството на левицата все още се оч-ертава старото политическо уравнение. В настоящия мо-мент открито популисткият сенатор Бърни Сандърс е най-горещият защитник на универсалната здравна систе-ма, докато солдатите на „орга-низираната наука“ и частната власт старателно торпилират тази идея. Популизмът не е последното блестящо откри-тие, позволяващо да се разма-ха пръст на връхлетялото ни зло. Той е може би лекарство-то, даващо възможност да се освободим от злото.

ТОМАС ФРАНК

СЕ ДЕФИНИРАШЕ КАТО „ГОСПОДСТВО НА ТЪЛПАТА“

ñðåùó ëåêàðñêîòî ëîáèпартия, чийто кандидат беше Хари Труман, вече обслужва интересите на богатите и дипломирани висши кадри. Тя умело привлича млади-те гении на „Уолстрийт“. Стриктно спазва насоките на икономистите, които про-славят свободния обмен. А когато предлагат реформа в

здравеопазването, нейните представители не проучват мнението на базата, а съби-рат специалисти от всички засегнати сектори, като им поръчват да реорганизират системата по собствен модел. После се учудват защо об-щественото мнение изразява недоволство.

(12) Gregory P. Marchildon (dir.), Making Medicare : New Perspectives on the History of Medicare in Canada (Създа-ване на Медикер. Нови перспективи за историята на медицинските ус-луги в Канада), University of Toronto Press, 2012.

( 1 3 ) J a c k Go l d sm i t h e t Andrew Keane Woods, „Internet speech w i l l neve r go back to normal“ (Езикът по интернет никога не ще се върне към нор-малното), The Atlantic, Boston, 25 avril 2020.

„Монд дипломатик“ излиза на български език вече повече от 15 години, първоначално като самостоятелен вестник, а след това – като приложение на в. „Дума“. От април 2015 година изданието съществува само онлайн, но поддържането му дори в този вид стана изключително трудно.

Ето защо се обръщаме към нашите читатели за съдействие

и финансова подкрепа.

Надяваме се, че редовните читатели не биха били затруднени да отделят

5 ЛВ. МЕСЕЧНОколкото би струвал

вестникът в печатна версия

Средствата са нужни за труда на преводачите. Редакционният екип работи безвъзмездно, за да осигури и съхрани това безценно

аналитично съдържание на български език.

ПОДКРЕПЕТЕ МОНД ДИПЛОМАТИК

Дарение можете да направите по следните банкови сметки на фирма

Oмега Тех ЕООД:

BG45 TEXI 9545 2005 1137 00 (в BGN)BG27 TEXI 9545 2405 1137 00 (в EUR)

с основание за плащането: Дарение за Монд дипломатик

Информация за дарения онлайн чрез системите ePay и PayPal - на адрес

https://bg.mondediplo.com/rubrique13.html

10АВГУСТ 2020 - МОНД дипломатик

Временно затваряне

ОТ 631 година насам поклонничеството е било забра-нявано около четиридесет пъти (по причина на пожар, война, холера и др.). През 2020 г. то бе до голяма

степен възпрепятствано от пандемията Ковид-19. Хадж тряб-ваше да се проведе от 28 юли до 2 август с участието на 4,3 милиона поклонници от 180 държави, както и 1,7 милиона саудитски граждани. През февруари 2020 г. Министерството на външните работи отложи „временно“ разрешенията за „умра“. А на 21 юни Рияд сведе поклонниците до нищож-ния брой от 1000 души под 65-годишна възраст, постоянно живеещи в кралството. Някои мюсюлмански държави бяха предварили тези мерки, издавайки забрани за своите граж-дани. Университетът Ал Азхар в Кайро, пътеводен фар на сунизма, субсидиран от кралството, незабавно одобри решението на Рияд, въпреки важността на хадж, на който Коранът отделя цяла сура.

М.Л.Б.

МЕКА И ДОПИНГЪТ НА МАСОВИЯ РЕЛИГИОЗЕН ТУРИЗЪМ

Ïîêëîííè÷åñòâîòî – âòîðè èçòî÷íèê íà áîãàòñòâî

çà Ñàóäèòñêàòà äèíàñòèÿПоклонението в Мека – пети стълб на исляма, гарантира вечна манна на саудитските власти. С цел да привлекат все по-голям брой посетители, уахабитските ръководители без колебание пре-връщат свещения град в постоянен строителен обект, рискувайки тотално да го обезобразят. Стремежът да се посрещат растящ брой поклон-ници поставя все по-тежки проблеми пред сигур-ността и здравеопазването.

МОХАМЕД ЛАР БИ БУ Г Е Р А*

* Университетски преподавател, член на Тунизийската академия на на-уките, литературата и изкуствата Беит Ал Хикма (Картаген).

ПРЪВ световен из-носител на петрол (над десет мили-она барела дневно),

кралство Саудитска Арабия е също люлка и невралгичен център на исляма. Единстве-на държава членка на ООН, носеща името на кралска фамилия, тя ползва изклю-чителното право на шахада – свидетелството за вяра на мюсюлманите, изобразено на собствения ѝ флаг, за да посо-чи на 1,8 милиарда вярващи в света, че нейните владетели са „служители на светите места“. Мека, родно място на пророка Мохамед и кибла (посока) на петте ежедневни молитви, както и град Меди-на, където е починал проро-кът, са изцяло под опеката на монарха.

Колосалните финансо-ви средства, получени от петролната манна, укреп-

ват духовното лидерство на кралството върху уммата (общността на вярващите мюсюлмани), а монархията бди за съхраняване на леги-тимността си на пазителка на светите места. Оттам и огро-мните ѝ усилия да гарантира добрия ред и сигурността на поклоненията, организирани на нейна територия. Логис-тичното и санитарното пре-дизвикателство, както и това за сигурността, са сериозни. Два до три милиона поклон-ници извършват ежегодно хадж (поклонение), което е петият и последен стълб на исляма. Задължително е веднъж в живота за всеки мюсюлманин, разполагащ с добро здраве и необходимите средства. Извършва се всяка година за минимум пет дни през месец Ду ал Хиджа, последен месец от ислямския лунен календар егира. То е най-яркото събитие, апотеоз в живота на вярващия и го очиства от всички грехове. Дава също повод за среща с мюсюлмани от целия свят и е фактор на единство и духовен обмен.

Поклонението хадж носи на кралството средногодишни приходи от 10 до 15 милиарда долара (1). Към тази манна трябва да се добавят 4 до 5 милиарда долара приходи от осемте милиона поклонници, извършващи умра – незадъл-жително поклонение в Мека, което може да се проведе по всяко време на годината (извън месеца за хадж) и достига своя връх през месеца рамадан. Според Търговската и промишлена камара на Мека 25 до 30 процента от прихо-дите в частния сектор в двата свещени града идват от покло-ненията. Общите приходи от хадж и умра са на второ място сред приходите на саудит-ската държава, след продаж-бите на петрол. През 2018 г.

Ìàðêîâè õîòåëè è çàâåäåíèÿ çà áúðçî õðàíåíå

Рияд предвиждаше тези две поклонения да му донесат 150 милиарда долара през петте следващи години. Но крал-ството се стреми към повече. Според експертите, изготвили „Визия 2030“ – план за ико-номическа диверсификация на кралството под патрона-жа на престолонаследника Мохамед бин Салман, през следващия десетгодишен период ежегодният брой на участниците в поклонението умра трябвало да нарасне до тридесет милиона души. Този документ гласи, че „религи-озният туризъм е трайна опция за Саудитска Арабия“ в момент, когато страната, изглежда, губи ролята си на единствен стабилизатор на цените на суровия петрол (2).

ЗА УВЕЛИЧАВАНЕ на приходите от поклоне-нията саудитските биз-

нес среди искат премахване на квотите за поклонници, налагани на всяка държава от 1988 г. насам. Макар да не предвиждат такова отпадане, властите постоянно действат в посока да се увеличи броят на поклонниците и устройват местата за тяхното посрещане. Саудитският държавен инвес-тиционен фонд, управляващ експозиция от 230 милиарда долара, е снабдил Мека с мощ-на инфраструктура, способна да поеме гигантската вълна от поклонници, заливаща свещения град. Между 1950 и 2017 г., благодарение на въздушния транспорт, общият брой поклонници (хадж и умра) нарасна от петдесет хиляди до десет милиона, не без да предизвика невероятни драми и хиляди жертви. (Вж. хронологията.)

Самият град Мека се пре-образи. Със своите 100 000 хотелски стаи, 70 маркови ресторанта, 5 хеликоптерни летища и обширни оборудвани терени за настаняване в па-латки на най-бедните поклон-ници, мястото се превърна в бетонова джунгла без дървета, павирана с мрамор и обкръже-на от кранове и небостъргачи, по примера на „кулите на Дома [на Аллах]“, заобикалящи све-тата Кааба. Ако добавим 60-те тунела за придвижване към три други места за поклоне-ние, свещената Мека прилича повече на „смесица от Дисни-ленд и Лас Вегас“ (3), откол-кото на близкоизточен град.

Комбинацията от „гротескни сгради от стъкло и стома-на“ е особено неприветлива и наблюдателят „се люшка между чувството на главо-замайване и усещането, че се намира в кинодекор“, според мароканския антрополог Аб-делах Хамуди. Около Кааба и Голямата джамия Масджид ал Харам, която може да приюти два милиона богомолци, се издигат 40-етажни луксозни хотели и сгради на световни фирми, а също и заведения за бързо хранене. Никакво място не е отделено за културата и практически никакво свиде-телство за миналото на града не е устояло на уахабитската иконоборска ярост срещу идо-лопоклонничеството. Първите разрушения започват веднага след превземането на града през 1924 г. от крал Абдул Азиз Ибн Сауд. Дори родната къща на Пророка е превърна-та в паркинг, а на мястото на къщата на първата му съпруга Хадиджа е изграден санитарен блок! Традиционната архитек-тура, подходяща за горещия климат, с типичните мушара-би, осигуряващи естествена вентилация, е била срината до

основи и заместена от грозен бетон и шумни климатици. В подобен декор самият хадж – дума, означаваща усилие – е изпразнен от религиозната, духовната и историческата си сила и се превръща в меха-нично спазване на ритуалите и насърчаване на шопинга.

Тази метаморфоза и непре-къснатите строителни дейнос-ти пораждат риск от внезапни наводнения, замърсяване на подземните води и увреждане на околната среда. Проучване на магистралите, тунелите и детелините на града по време на поклонението през 2012 г. показа много високи нива на емисии на озон, въглероден окис, бензин и летливи ток-сични органични съединения от изгорелите газове на ав-томобилите, както и на флу-орни съединения CFC-12 от климатиците (4). Поклонникът постоянно живее в тази заре-дена с химикали среда, като се движи по хипернатоварените пътища, водещи до Голямата джамия и трите задължителни места за поклонение към връх Арафат, двадесет километра източно от града.

„Автобусите и автомоби-лите до Мина [задължителен обект на поклонение на пет километра от Мека] отделят всеки ден осемдесет тона изгорели газове през пиковия период. Много поклонници прекарват повече време в кашляне, отколкото в мо-литви. Вредните последици от вдишване на изгорелите газове, горещината и изто-щението бяха очевидни: видях хора да изпадат в безсъзнание и да умират“, пише англо-пакистанският университет-ски преподавател и литератор Зиодин Сардар, работил пет години в Центъра за проучва-ния на поклоненията в Мека (Hajji Research Centre) в Джеда (5). Сардар е изследвал „апо-калиптичните“ логистични проблеми, които създава пок-лонничеството, за да се опита да намери някакви решения. Той твърди, че препоръките на центъра никога не са про-

( 1 ) P a u l Co c h r a n e , „ T h e economics of the hajj“ (Икономика на хадж), Accounting and Business Magazine, Glasgow, юли 2018.

(2) Вж. Sadek Boussena, „Pétrole, accord et désaccords“ (Петрол, спора-зумения и противоречия), Le Monde diplomatique, юни 2020.

(3) Ziaudddin Sardar, „The destruction of Mecca“ (Разрушаване-то на Мека), The New York Times, 30 септември 2015.

(4) „Air quality in Mecca and

surrounding holy places in Saudi Arabia during hajj: Initial survey“ (Качество на въздуха в местата за поклонения на Саудитска Арабия по време на хадж: встъпителен обзор), Environmental Science & Technology, n° 48, Washington, DC, 2014.

(5) Ziauddin Sardar, Histoire de La Mecque. De la naissance d’Abraham au XXIe siècle (История на Мека от раждането на Аврам до ХХІ век), Payot, Paris, 2015.

МОНД дипломатик - АВГУСТ 202011

0 5 km

4

3

Grande Mosquée

21

500 km

Médine

Djeddah

Riyad

La Mecque

YÉMEN

SOUDAN

ÉRYTHRÉE

QATARBAHREÏN

KOWEÏTARABIESAOUDITE

OMAN

ÉMIRATSARABESUNIS

JORDANIE IRANIRAK

Серия от трагедииСвещеният ислямски град бе театър на дълга серия от смъртоносни инци-денти от 1975 г. насам.

14 декември 1975 г. Гигантски пожар, причинен от избухването на газова бутилка в поклоннически лагер недалеч от Мека, причини смъртта на 200 души.

20 ноември 1979 г. Стотици тежко въоръжени саудитски и египетски фундаменталисти се барикадират в продължение на две седмици в Голямата джамия. Саудитското правителство получава от улемите фетва за употреба на сила в свещения храм и моли за помощ американските и френските сили. Според официалните данни, стълкновението довежда до смъртта на 244 души (117 нападатели, 127 души от силите за сигурност) и 600 ранени.

30 юли 1987 г. Саудитските сили се противопоставят на проява на ирански поклонници, които искат да политизират поклонението и да разобличат отношенията на близост между кралството и американския „голям Сатана”. Официалният доклад отчита 402 убити, между които 275 иранци.

10 юли 1989 г. Двойна атака на Голямата джамия отвън причинява един смъртен случай и 16 ранени. Шестнадесет кувейтски шиити са сметнати за виновни за убийството и обезглавени седмица по-късно.

2 юли 1990 г. Огромна блъсканица в един тунел в Мина – задължителна спирка за поклонниците. Жертвите възлизат на 1426 души, предимно азиатци. Това е най-тежкият инцидент в Мека през новата история.

24 май 1994 г. Блъсканица в Мина довежда до смъртта на 270 поклонници.

15 април 1997 г. Пожар в палатка на поклонници в Мина причинява смъртта на 343 души и повече от 1500 ранени. Палатките не били от негорими материали, а силният вятър разпалил огъня.

9 април 1998 г. Блъсканица в Мина води до смъртта на 118 и нараняване на 180 поклонници.

5 март 2001 г. Отново блъсканица в Мина води до 35 жертви през последния ден на хадж.

1 февруари 2004 г. Под натиска на тълпата в Мина са убити 250 поклонници, а стотици други са ранени през последния ден от церемониите.

6 януари 2006 г. В навечерието на започването на хадж осеметажна сграда недалеч от Голямата джамия рухва и причинява смъртта на 73 души.

12 януари 2006 г. Блъсканица в Мина причинява смъртта на 360 души по време на хвърлянето на камъни срещу Сатаната.

11 септември 2015 г. В началото на поклонението лошото време причинява рухването на кран на строителен обект в Голямата джамия. Официалните данни отчитат 107 убити и 400 ранени.

24 септември 2015 г. Блъсканица в Мина причинява няколкостотин жертви (по официални данни 700 убити) и стотици ранени.Luca Locatelli. – Студио на Саудо Броудкастинг Корпорейшън (SBC) в Мека, февруари 2016

© Luca Locatelli / Institute, Bath (Royaume-Uni)

извели ефект, дори когато предупреждават, че „двете ка-чества, присъщи на свещения град ‒ „красотата“ и „непре-ходността“, ще изчезнат под въздействието на модерното планиране“.

Хадж е също огромно финансово и логистично пре-дизвикателство за поклонни-ците, които не са саудитски граждани. При средна цена от 5000 до 8000 евро (транс-порт, настаняване и храна), той принуждава много от по-клонниците да пoемат тежки финансови жертви (ислямът забранява да се сключват за-еми с цел поклонничество). Някои държави отпускат част от необходимата сума, но основното остава за сметка на бъдещия хаджия (лице, из-вършило поклонничеството). В Нигерия, както и в редица мюсюлмански страни, ми-нималната заплата (30 – 75

долара) не позволява на го-ляма част от населението да предвижда подобно пътуване, което поражда фрустрация и недоволство срещу властите. В Тунис, критикувайки прека-лено високата цена на хадж, ислямологът Бадри Мадани изрази през април 2020 г. мнението, че поддръжката на училищата и болниците е за предпочитане пред хадж, умра и строителството на джамии (6). Във Франция, където средно 25 000 души получават ежегодно виза за Мека, само шестдесетина агенции са акредитирани от саудитското министерство на хадж и умра. Те широко се възползват от монопола, което пък дава възможност на някои хитреци да шантажират кан-

дидати, неуспели да получат виза по легален начин (7).

Хадж е и източник на дипломатически напрежения. За да „накаже“ държава, която не споделя неговите позиции, Рияд може едностранно да намали нейната квота от по-клонници. Тази ситуация е предмет на критики от страна на Турция и Иран, дори на Ин-донезия и Малайзия, които са имали случай да пострадат от подобни наказателни мерки, и редовно предлагат създаване-то на нещо като мюсюлмански Ватикан, убягващ от саудит-ските укази.

(6) Siyassi.tn (на арабски), 22 април 2020.

(7) „Le grand laisser-faire du

marché du hajj en France“ (Голямата толерантност на пазара на хадж във Франция), Orient XXI, 13 август 2019.

L M Превод Станимир Делчев

12АВГУСТ 2020 - МОНД дипломатик

„ПЪРВО ПАРИТЕ, ПОСЛЕ ГОСПОД“

Да бъдеш певец в ИранСблъсквайки се с цензурата и моралните порядки, наложени от теократичния режим, иранските ар-тисти са принудени да избират между автоцензу-рата, задължението да творят под контрол или изгнанието – в Лондон, а най-често в Лос Анджелис. Определян като „неприличен“ и презиран от вла-стите, които забраняват концертите му, рапът се приема с ентусиазъм от младежта, нуждаеща се от политически свободи.

ТЕЛМА КАТЕБИ

БУЛЕВАРД „Чадар Багх“ в Исфахан, една от най-прочутите пешеход-ни артерии в Иран, с дървета от

двете си страни, излъчва усещане за лежерност и непринуденост. От високо-говорителите недалеч от щандовете на местните занаятчии се леят последните хитове на персийската поп музика – сме-сица от западни ритми и ориенталска мелодичност. Звучат и популярни песни на звездата Гугуш, с истинско име Фаиге Атешин. Минувачите се подсмихват съза-клятнически пред това упорство на съна-родниците си да заобикалят забраните. Защото според политическия контекст разпространяването на подобна музика може да доведе до сериозни проблеми с властите. Поп музиката е забранена от ислямската революция през 1979 година (аятолах Рухолах Хомейни искаше да премахне всички музикални форми от обществената сфера), по-късно отново е толерирана, дори насърчавана през 90-те години с появата на реформаторското течение във властта, но статутът ѝ е все така нестабилен. А отношенията между изпълнителите и властта са неизяснени, често пъти пълни с парадокси.

Сериозната или традиционна иран-ска музика също е подложена на пре-следване. Мохамед Реза Шаджарян, който скоро ще празнува осемдесетго-дишнината си, е един от живите симво-ли на тази двойственост. За иранците, включително за младото поколение, той е един от „истинските“ класически музи-канти в страната. Певец с международна известност, с многобройни награди, една от които от ЮНЕСКО, но забранен за официалните медии. „Виновен“ е за многобройните си поетични метафори, критикуващи властта. В една от своите песни той разобличава произвола на режима срещу членове на движение-то на зелените, протестиращи срещу преизбирането на президента Махмуд Ахмадинежад през 2009 г. (1). „Долу оръжието, мразя кръвопроли тията…“, надигна глас тогава този стълб на персийската песен. Няколко дни по-късно чрез агенцията, пряко свързана с върховния вожд аятолах Али Хаменей, той беше изключен от предаванията на Радиото и телевизията на републиката (IRIP). В отговор Шаджарян заяви, че така или иначе не желае гласът му да звучи по IRIP, и отказа каквото и да било излъчване…

Много други певци, не така смели, предпочитат да избягват политическото бойно поле и се придържат към санти-менталния регистър. В страна, в която строгите закони правят любовните връзки изключително сложни, а поезията е част от ежедневието, те намират вдъхновение в творбите на Саади или Хафез, великите поети от XIII и XIVвек. При това текстовете им, често критикувани като твърде по-върхностни, трябва да получат благосло-вията на Министерството на културата и ислямската ориентация, наричано Ershad (Ориентация). Това е инстанцията, която отговаря за разпространението на ислям-ските ценности на иранска територия и извън нея и на която певците предоставят не само съдържанието на своите албуми, но и молбите за разрешение да пеят пред публика.

Изследователката Аменех Юсефза-дех разглежда критериите за преценка, прилагани от Ershad и неговата секция „Музика“ (2). Един от тях, например, е, че „музиката и текстовете не трябва да критикуват режима и религиозната власт“, нито да „поощряват атеизма, удоволствието и разврата“. Те трябва да „засилват чувството за национално единство и да дават надежда на младите поколения“. Г-жа Юсефзадех подчертава, че много от артистите възприемат тези директиви, като си налагат автоцензура. Случва се да обсъждат с агенцията всяка дума, като запазват някои, отказват се от други, в името на това да получат заветната зелена светлина.

Подобни препъни камъни, някои от които съществуваха още по времето на Шаха, не успяват да спрат талантите. Защото в Иран музиката е почти толкова важна, колкото и поезията. На 16 ноем-ври 2014 г. десетки хиляди излязоха по улиците на Техеран, за да съпроводят погребалния кортеж на Мортеза Пашай, „краля“ на персийската поп музика, починал два дни по-рано на тридесетго-дишна възраст от рак на панкреаса. Те пееха рефрена на един от хитовете му: „Обещай, че няма да ме напуснеш, за мен любовта е еднопосочен път, ще умра, ако ти си тръгнеш, това е за по-следно…“. Тълпата беше толкова гъста, че полагането на певеца композитор в гробището „Бехещ-Захра“ беше отло-жено. В град Машхад, голям религиозен център с драконови мерки по отношение на музиката, спонтанните демонстрации при новината за смъртта му доведоха до намеса на полицията. Тъгата от загубата на обожавания певец водеше тълпите,

но голяма част от тях видяха в това по-гребение повод да изразят волята си за политически промени.

С бакшиши можеш да си купиш известна свобода

НЕЗАВИСИМО, че на музикалната сце-на непрекъснато изгряват нови звезди,

много прочути поп певци, като Гугуш, са избрали пътя на емиграцията. Голяма част от тях се установяват около Лос Анжелис, наречен „Техранжелис“ още в първите години на ислямската революция. Отто-гава прииждат все нови и нови мигранти. Появата на тази персийска музикална сцена извън Иран, т. нар. pop-e Losanjelesi („поп-музиката на Лос Анджелис“), беше съпроводена със създаване на интернет радиостанции, излъчващи нон-стоп пер-сийска музика. Създаденото през 2004 г. „Радио Джаван“, което има повече от ми-лион абонати, е едно от най-известните.

За певците, останали в родината, както и за емигриралите, тези онлайн ра-диа са истинска възможност за изяви по целия свят, главно в Северна Америка и в Европа. „Радио Джаван“, „Биа 2“, „Радио Фарда“ излъчват поп музика, а също и рап на персийски език, както и по-класически творби. Официално иранското правител-ство забранява на певците, останали в страната, да „сътрудничат“ на тези медии. Освен това им отказва правото да работят с музикантите, прокудени в Северна Аме-рика. През 2013 г. бяха арестувани петима музиканти, работили със сателитни радио и телевизионни канали (Channel 1, Nalbeki, Iran TV Network), предаващи от Щатите. А нравствената полиция в Техеран оправда арестите с „културната война“, която тези медии водели срещу Иран.

Соруш Карими произхожда от семей-ство, в което класическата музика е високо ценена. Започнал музикалното си обуче-ние от ранна възраст, този певец, компо-зитор и китарист претендира за позиция „извън мейнстрийма“ на поп музиката. Противно на очакванията, той е доволен от по-свободния климат в музикалните среди през последните години. Оценката за ко-легите му е безапелационна: „Тези, които имат истински талант, не могат да се преброят дори на пръстите на едната ръка!“ Според него корупцията размива картината. „Още преди пет години про-блем номер едно на музикантите беше да получат разрешение за разпростра-нение на музика [от Ershad]. Днес с пари се купува всичко“.

В страна, стегната в корсета на системата, установена от Ислямската република, с бакшиши и други видове подкупи е възможно да се купят опре-делени свободи и права. През миналия октомври дори високопоставени духов-ници признаха „системния“ характер на корупцията (3). Нищо чудно, че тя владее и света на музиката, и всички зависещи от Ershad прояви. Някои големи местни звез-ди обаче отказват да участват в играта. Така например, един от най-популярните рапъри на Иран, Ясер Бакхтиари, извес-тен с псевдонима „Яс“, е първият хип-хоп изпълнител, който получи одобрение на Ershad за някои свои заглавия. Истински подвиг. Продължавайки да живее в Иран обаче, той няма право на концерти, въ-преки че е имал изпълнения в Австралия, Канада, САЩ и Лондон. В една от песни-те си ‒ Boghz yani (Мъката), той казва: „Мъката, това е тайна логика, според която аз мога да посещавам концерти, но единствено като публика. Мъката, това е да остарееш, но все така да не можеш да пееш на сцена в Иран. За да се издигнеш, има решение, и то е да се превиеш, но Бог ни е дал гордост (…) В края на краищата ти също стигаш до летище Емам [летище „Имам Хомейни“ в Техеран]. (…) В едната ръка държиш паспорта, в другата куфар, кой може да разбере твоето състояние в този момент? Никой. Мъката, това е момен-тът, когато напускаш страната си“.

В едно общество, преследвано от икономически проблеми и международни санкции, където голяма част от насе-лението демонстрира през определени интервали желанието си за свободи, ра-път със своето непокорно и антиконфор-мистко вдъхновение заема специално място. Властта го смята за „неприличен“ музикален жанр. Това принуждава голяма част от иранските хип-хоп изпълнители да организират концертите си на скри-ти места, zire-zamin („ъндърграунд“). Резултатът от този „нелегален“ статут е един по-свободен тон, какъвто не могат да си позволят изпълнителите, разчи-тащи на зелената светлина на Ershad.

* Журналист.

(1) Вж. Shervin Ahmadi, „A Gorgan, un Iran quotidien“, Le Monde diplomatique, юли 2012 г.

(2) „Veiled voices: Music and censorship in post-revolutionary Iran“ (Забулени гласове: музика и цензу-ра в постреволюционен Иран), The Oxford Handbook of Music Censorship, janvier 2015.

(3) „Iran’s conservatives are saying it : Corruption is “systemic“ (Иранските консерватори го казват: корупцията е „системна“), Middle East Eye, Лондон, 7 октомври 2019 г.

(На стр.14)

МОНД дипломатик - АВГУСТ 202013

Óïîòðåáèòå íà Áàõ

НА 31 юли 1750 г. погребват в Лайпциг „мъж на 67 години, г-н Йохан Себастиан Бах, капелмайстор и кантор в

училище „Свети Тома“, починал във вторник. Четири малолетни деца, безплатна катафалка.“ (2)

Семейството на кантора се разпада. Вилхелм Фридеман, предпочитаният син, дирижира музикалния живот в град Хале; Карл Филип Емануел e дворцов клавесинист при краля на Прусия Фридрих Велики... Големите деца си разпределят партитурите, а музикалните инструменти ‒ клавесини и цигулки, както и кафеварките, са раз-продадени. Анна Магдалена, тяхната мащеха, преживява в „плачевното състояние на вдовица“ (3) цели десет години, след което издъхва, дискретно, в пълна мизерия. Никой не е написал погребална ода.

Смята се, че старият Бах е бил заб-равен и че неговата оратория „Страс-ти по Матея“, дирижирана през 1829 г. от младия Феликс Менделсон в Берлин, го възкресява. Всъщност това събитие е кулминацията. Приживе славата на „кантора от Лайпциг“ не е прехвърляла границите на Саксония, макар че той е бил, ако не популярен, поне добре известен. Неговите синове, ученици, музиканти, колекционери, меценати ще придвижат наследството му до „новия по-лъчезарен ден“ (4) на 1829 година, когато Берлин ще влезе в историята на музиката.

Можем да си представим: при смъртта на Бах Пруското кралство се люшка между галантното настроение, пиетизма и Empfi ndsamkeit (чувстви-телността). Минорен лад и хармо-нично дръзновение, болка и страсти! В кралския двор и в буржоазните салони се говори за Просвещението и за индустриалния прогрес. Кралят свири на флейта и си кореспондира с Волтер. Веднага след смъртта на Бах Карл Филип Емануел, много по-из-вестен от своя баща Йохан Себастиан, открива абонамент за първото издание на „Изкуството на фугата“. От него са продадени тридесетина екземпля-ра. Твърде зает със създаването на каталог на собствените си творби, Карл Филип Емануел публикува все пак „Некролог“, така полезен за бъдещите биографи на баща му. Музикалното наследство обаче се разпилява. Заминавайки за Милано, Йохан Кристиян оставя ръкописите в Берлин. Разточителният, депресиран и останал без пукната парà Вилхелм Фридеман, който повече няма да

изсвири и една нота от музиката на своя баща, ги раздава или продава, най-вече на бащата на Менделсон. Карл Филип Емануел публикува все пак една трета от „Четиригласните хорове“, след което също продава ръкописите. Нужни са били цели два века, за да се изнамери отново всичко, което е било разпиляно.

За щастие Йохан Филип Кирн-бергер не е забравил онова, което не-говият учител Бах му е говорил: „Не искам нищо от вас освен уверението, че ще предадете тези малко неща в добри ръце“. Ученици, студенти и посетители ще споделят наученото, ще го изпълняват, ще разпространяват ръкописите. Кирнбергер, станал вече капелмайстор при двора на Фридрих Велики, е преподавал композиция на Анна Амалия, сестрата на краля. Би-дейки ученичка на синовете на Бах, тя обиква страстно творчеството на баща им, организира концерти, колекциони-ра ръкописи, изгражда невероятната Бахбиблиотека, съхранена и до днес в Берлин. Без съмнение Анна Амалия си е спомняла визитата на стария Бах в Потсдам през 1747 година, когато кра-лят свирил на флейта изпратения му от кантора „Музикален дар“ (Offrande musicale).

През 1782 Моцарт пише от напуд-рената столица на изкуствата Виена: „Ходя всяка неделя към обяд при ба-рон Ван Суитен, където не се свири нищо друго, освен Хендел и Бах.“ (5) Управлява Йозеф Втори, императорът музикант. Валят нови закони и дек-рети. Готфрид ван Суитен, прекрасен дипломат и меломан, бивш посланик на Австрия в Брюксел, Париж, Вар-шава и Берлин, поддържа Хайдн, Моцарт, Бетовен, който едва 12-годи-шен изпълнява „Добре темперирано пиано“. Неговият Geselleschaft der

Associerten (Общество на благородни-ците) ‒ кръг на благородни меломани, събира цяла музикална Виена. Суитен допринася толкава за Бах, че Йохан Форкел му посвещава през 1802 г. първата биография на композитора, озаглавена „За живота, изкуството и творчеството на Йохан Себастиан Бах“, с подзаглавие: „За патриотите любители на автентичното музикално изкуство“.

Накратко, в зората на XIX век няма нито един органист, кантор или музи-кален директор, който да не притежава поне едно произведение на Йохан Себастиан Бах.

Но да се върнем отново в Берлин на 11 март 1829 година, към събити-ето, което пресата нарича „големият празник на религията и изкуството“. То възражда, сто години след сътворя-ването ѝ, ораторията „La passion selon Saint-Matthieu“ (Страсти по Матея). Кралят на Прусия и целият Берлин са тук. Менделсон я е пренаписвал, пре-правял. Със същото вече се е похвалил и неговият учител в писмо до Гьоте през 1827 година: „Ето така, за лично ползване, аранжирах много кантати и сърцето ми казва, че там, отгоре, ста-рият Бах ми кима: Да, така е добре!“ Може би. Още повече, че в атмосферата на бетовеновския климат, драматизира-нето на звука и уморителните терзания на романтизма това преоткриване на „абсолютната музика“ наистина ома-гьосва. „Най-голямото и най-святото произведение на музикалното изкуство на всички народи!“, „Самият символ на протестантската вяра, чиято родина е Прусия“‒ така възклицават списанията.

Разбира се, теренът вече е бил подготвен, при това не само от из-дателските проекти или рекламата.

Върху унижението на Наполеон се из-гражда една нова Европа. Виенският конгрес през 1815 година очертава за петдесет години напред Германската конфедерация – обединение от кня-жества и свободни градове, предимно пруски и австрийски. В изкуството, както и в политиката, консерваторите се противопоставят на прогресистите от движението „Млада Германия“, тясно свързано с писателите Георг Бюхнер и Хайнрих Хайне. Концеп-циите за „Малката Германия“‒ около Прусия, без Австрия, и „Голямата Германия“‒ единна национална държава с център Австрия, подхран-ват страстите. Ожесточението на лутеранската гордост в католическа Австрия, мечтата за национално единство... Какво по-германско от „Страсти по Матея“? Какво по-обе-диняващо от Йохан Себастиан Бах, дирижиран от един добре възпитан 20-годишен гений? Основополагащ концерт, романтичен, патриотичен и свещен жест...

(1) Кантор – в ранните етапи от раз-витието на западноевропейската църковна практика така се наричат певците, които участват в католическото богослужение. В протестантските църкви след XVI век канторите ръководят музиката в църквите, обучават децата в музикалните школи и обик-новено имат задължението да пишат нови творби за всеки голям църковен или градски празник. Нерядко канторите са начело и на целия музикален живот в съответния град. Най-известният кантор в музикалната ис-тория е Йохан Себастиан Бах. (Бел.бълг. ред.)

(2) Archives municipales, Leipzig. /Bach avait en réalité 65 ans (Общински архиви, Лайп-циг. Бах е бил в действителност на 65 години).

(3) Suppliques d’Anna Magdalena Bach, archives municipales (Просба на Анна Магдалена Бах, Общински архиви), Лайпциг,1750.

(4) Berliner Allgemeine Musikalische Zeitung, март 1829.

(5) Mozart, Lettres à son père, archives Mozart, (Моцарт, Писма до баща му, архиви Моцарт), Залцбург.

*Драматург и постановчик. Автор и режисьор на постановката Le Petit Livre d’Anna Magdalena Bach (Малка хроника на Ана Магдалена Бах) през 2020 г.

От 1750 г., годината на смъртта на кантора от Лайпциг (1), до наши дни, музикалното наследство на Йо-хан Себастиан Бах, който положи основите на тоналността, никога не е преставало да дава плодове. Победа за „абсолютната музика“ – чествана, интерпретирана, възстановявана…

АГ А Т МЕЛИНАНД*

(На стр.14)

John Minnion. — „Глен Гулд свири под „погледа“ на Бах от статуетка на пианото“, без дата.© John Minnion - Bridgeman Images

14АВГУСТ 2020 - МОНД дипломатик

(От стр.13)

L M Превод Галина Делчева

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ Редактор

Дора Чичкова

„Монд дипломатик“започва да излиза на български език през ноември 2004 г. под името „Свят и дипломация“. От ноем-ври 2005 г. българското издание носи сегашното си име. От януари 2010 г. до 2 април 2015 г. „Монд дипломатик“ излизаше като приложение на в.

„Дума“.

Изданието продължава временно само онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMI

Главен редакторBenoît BRÉVILLE

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:bg.mondediplo@gmail.comwww.bg.mondediplo.com

Четете „Монд дипломатик“ на адресwww.bg.mondediplo.com

Вестник „МОНД дипломатик“

L M Превод Леда Бигс

А ПРЕЗ 1843 година ‒ неочакван гръм. Англия основава Haendel Society (Хенделово общество),

а шест години по-късно ‒ шок! ‒ пър-вото Bach Society (Бахово общество). Известни германци, сред които Роберт Шуман, са възмутени. Отговорът е грандиозен. По случай стогодишнина-та от смъртта на кантора те основават Bach-Gegellschaft (Бахово общество), чиято цел е пълно и критично издание на цялото творчество на Бах. Франц Хаузер, крупен колекционер, също съ-трудничи. Бах, който поставя основите на тоналността ‒„бащата на музиката“, е същият, които ще я промени. Гло-бален подход към темата, начало на музикологията. За 49 години са изда-дени 47 тома, след което дружеството се разпада. Негови активни членове са Ференц Лист и Йоханес Брамс.

Париж, 1835 година. Унгарецът Лист − отново той, полякът Фреде-рик Шопен и германецът Фердинанд Хилер представят „Концерт за три клавесина“. Ектор Берлиоз: „Беше отчайващо да се види как трима възхитителни таланти изпълняват тази глупава и смешна псалмодия.“ (6) Какво да се прави? Настроенията все още са в полза на романтизма и две десетилетия по-късно, Втората импе-рия ще продължи да е твърде слабо лутеранска, твърде малко умерена. А и Бах има репутацията на невъзможен за изпълнение. Но най-важното ‒ по това време всички обожават „необуздания Бетовен“, както го нарича Гьоте. Или, както си ги представя самият Виктор Юго: „Големият англичанин ‒ това е Шекспир, големият германец ‒ това е Бетовен“ (7) ‒ безспорна и доходо-носна звезда на мощните концертни общества...

Франция ще преоткрие истински Бах петдесет години след англосак-сонците. През 1885 година La revue des Deux Mondes (Списание на двата

свята) пише: „Йохан Себастиан Бах става почти известен във Франция, след като г-н Шарл Гуно взима пър-вата прелюдия за клавесин на стария майстор за акомпанимент на една своя композиция.“ Ура! „Аве Мария!“ Бах вече не е нито педантичен, нито отегчителен! Дали заради Шарл Гуно, или заради „La Messe en si mineur“ (Mеса в си минор), изпълнявана от Kонцертното общество при Консерва-торията? Дали заради отвръщането от романтизма и символизма, или защото Марсел Дюпре изпълнява цялостното творчество на Бах за орган в Париж? Бах е преоткрит, Бах е уважаван и най-важното... Бах се свири!

1889. Съвсем наскоро е сътворено модерното пиано и Феручо Бузони, двадесетгодишен инструменталист, луд по Бах, е в Лайпциг заедно с Гус-тав Малер. Да си представим Лайпциг, фамозната Гевандхаус (Gewandhaus) с нейния оркестър, дирижиран някога от Менделсон, която посреща като в истинска столица най-избраното об-щество на Европа. Прелюдии, токати... Младият Бузони ще преработи Бах, така както Бах е преработвал Вивалди. Той ще отвори нов път. Лишен от хор и орган, само с пианото и неговата въ-трешна сила, ще очертае контрапункта. Половин век след него идва Дино Ли-пати с ясните си интерпретации на Бах от Бузони… И ето как бързо стигаме при Глен Гулд, ненавиждащ Бузони, чийто подход и аспирации въпреки това са му близки. Гулд, затворен в студиото си, свирещ и стенещ. Ако можем да вярваме на Емил Чоран, Гулд в своето темпо прави толкова за Бах, колкото Бах прави за Бог. Глен Гулд и неговият интимен Бах, който му при-надлежи, абсолютно.

ВСЪЩНОСТ Бах е архитект“. В Ламбарене, Габон, където се настанява в навечерието на

Първата световна война, гражданинът на анексираните Елзас и Лотарингия Алберт Швайцер свири на пианото си

с педали прелюдия на Бах. Носител на Нобелова награда за мир, пастор, органист, лекар мисионер, Швайцер проповядва с елзаски акцент и тръгва на турне да свири Бах, за да финансира болницата си. Колонизация на фона на сакралната музика... Неговата ху-манитарна дейност или талантът му на органист може да се оспорват, но изследването му „Музикантът поет“, публикувано през 1905, е високо цене-но. Швайцер е първият, който пише за архитектурната и символична сила на този „Микеланджело на музиката“.

Бах ще се възправи след Втората световна война, защото онази Герма-ния, която излъчва музиката му на високоговорители в концлагерите и нарежда да бъде свирен от оркестри на депортирани, не е неговата. Трябва да си Владимир Янкелевич, философът-музиколог, за да напишеш: „Бих ли посмял да кажа, че Бах ме притесня-ва?“ Така че това няма значение. Бах ще залее света след Освобождението, още повече че вече е изобретена и компактната грамофонна плоча.

Продължението на историята е добре известно: от първия запис на „Добре темперирано пиано“ през 1930 до експлозията на барока през 50-те години на миналия век, с Николаус Арнонкур, последван от Густав Ле-онхард, избрал да свири на старинни инструменти, чак до политическото реабилитиране на Мстислав Ростро-пович, виолончелистът, който седнал на табуретка, свири Сюита №3 пред Берлинската стена, докато тя пада. По-малко познатите Арнолд Шьонберг или Джон Кейдж, изпълняващи музи-калното наследство на Бах чрез изо-бретяването на додекафонизма, фугата от 12 тона... Следват и минималистите Стив Рейч, Филип Глас...

Някога Йохан Себастиан Бах опо-добяваше всяка част от фугата на гласа на човек, който говори. Днес, в този миг, космическите сонди „Вояджър“ се

Óïîòðåáèòå íà Áàõ

За рапърите моделът за подражание е Соруш Лашкари, емигрирал в Лондон през 2011 г. и известен предимно със сценичния си псевдоним Hichkas (което означава „никой“). Пътят на този певец с дрезгав глас следва развитието на Иран през последното десетилетие. През 2009 г. той отразява надеждата за промяна. В пе-сента Ye rooze khoob miad („Един по-добър ден ще настъпи“) Hichkas пее: „Кръвта ще остане във вените и няма да срещне небето и асфалта. Тя няма повече да блика и да се съсирва, нито една майка няма да отиде на гроба на детето си“. Но година по-късно една песен, описваща социалната действителност в Техеран, му носи неприятности с иранското пра-восъдие – това е причината да замине. И днес още повече ирански младежи знаят наизуст стиховете на този рап: „В наши дни на първо място са парите, Господ е после; от обикновените граждани, до

големите господари (…) Трябва да си сляп, ако не виждаш тази суета навсякъ-де; не виждаш ли по улиците мизерията и проституцията, Господи, събуди Се, отрепката [самият Hichkas] има да ти казва много неща…“

„Кръстникът“ на персийския рап внимава да не бъде хванат

ПРЕЗ миналия декември, в отговор на народните демонстрации срещу

корупцията и поскъпването на живота, Hichkas публикува шокиращо заглавие в профила си в „Туитър“. Успехът е не-забавен. Говорейки за протестите и за жестоките репресии, Dastasho mosht karde („Той свива юмруци“) се превръща в свидетелство за репресиите на режима. В тази сдържана клетва с минималис-тичен музикален фон певецът повече

говори, отколкото рапира. Сериозният му тон изразява едва сдържан гняв: „Те не искат граждани, те искат роби, звукът от воплите се чува от килиите. Той [демонстрантът] иска да сложи край на десетилетията убийства и грабежи, бяха го карали да плаче години наред и той няма вече сълзи за сълзотворния газ (…) Той крещи, кой ще забрави тези прес-тъпления? Животът е само на устните му [животът му го напуска]… В края на пе-сента се чуват разтърсващите панически викове на демонстрантите „Те стрелят срещу хората!“, „Полицията напада, те нямат ли никакъв срам!“, прекъсвани от звук на стрелба. „Не се страхувайте!“, опитва се да ги успокои мъжки глас, преди да настъпи тишина.

Далеч от родината си, „кръстникът“ на персийския рап естествено възприема ро-лята на говорител, изразяващ чувствата на младежта, която напразно чака промяна

Да бъдеш певец в Иранна режима. Той внимава също да не бъде хванат от чуждестранните противници на Ислямската република и предпочита да не живее в „Техранджелис“. Други ирански творци, живеещи в САЩ, не са толкова прозорливи. През март тази година на фес-тивала „Тантура“ в Ал-Ула, Саудитска Ара-бия, се събраха звезди от pop-e losanjelesi, като прочутия седемдесетгодишен певец Еби, а също и новоизгряващата звезда Араш Лабаф. Изпълненията им пред прес-толонаследника принц Мохамед Бен Сал-ман (MBS) в това „неприятелско“ кралство скандализираха голяма част от иранското общество. „Не им ли е останало грам национално чувство?!“, възмущават се многобройните интернет потребители, за които неприязънта към режима не трябва да води до приятелство със саудитите, американците или израелците.

ТЕЛМА КАТЕБИ

(6) Hector Berlioz, Critique musicale (Ек-тор Берлиоз, Музикална критика) изд. Buchet-Chastel, Париж, 1996.

(7) Victor Hugo, William Shakespeare (Вик-тор Юго, Уилям Шекспир), 1864.

отдалечават в безкрая на междузвезд-ното пространство. Те носят златния диск, съдържащ Партита №3.

АГАТ МЕЛИНАНД

(От стр.12)

„